Покаяние, изповед и пост: значението им за православния християнин

автор: еп. Атанасий Йевтич

Покаянието – това е начало на християнския, новия живот, или християнското, новото битие, битието в Христа.

Така започва и Евангелието с думите на св. Иоан Предтеча: “Покайте се, защото приближи се Царството Небесно”. И Христовата проповед след Кръщението е била: “Покайте се и вярвайте в Евангелието”.

Но в нашето съвремие се поставя въпросът: защо е нужно покаянието?

От социална гледна точка е неуместно да се говори за покаянието. Съществува, разбира се, някакво подобие на покаяние, особено в страните на източния тоталитаризъм: когато някой е отстъпил от линията на партията, от него се изисква “покаяние”; или когато ръководителите на партията сами отстъпват от своя първоначален план – не го наричат покаяние, а някаква “реформа” или “перестройка”… Тук покаяние действително няма. Кой от вас е гледал филма на Абуладзе “Покаяние”? Там именно става дума за лъжливото покаяние и единствено в края на филма става ясно, какво е истинското покаяние. Филмът разобличава лъжливото покаяние, като един вид изменение на “идеала”, или “стилът” на властта, която си остава същата по своето същество. И наистина, едно подобно “покаяние” няма нищо общо с истинското покаяние.

В Свещеното Писание (в гръцкия превод) има два различни израза за покаяние. Единият израз е “метаноя”, а другият – “метамелия”. Понякога вторият израз се превежда не с думата “покаяние”, а с думата “разкаяние”. Например намислил съм да отида във Франкфурт и “се разкайвам”, т.е. премислих: няма да отида. Това в Св. Писание се нарича “метамелия”, това просто е промяна на намерението. То няма никакво духовно значение. И в социалния или психологическия смисъл съществува нещо от рода на “разкаяние”, т.е. промяна. В областта на психологията съществува “разстройство” на характера, невроза… В дълбоката психология на Адлер, или на Фройд, и дори на Юнг няма понятие за покаяние.

Покаянието – това е религиозно понятие. Нужно е да се каеш пред някого. Това не означава просто да се измени стилът на живот или своето вътрешно чувство или своя опит, както то се разбира, да кажем, според източните религии и култури. Тези религии говорят за това, че човекът е длъжен да получи свой собствен опит, длъжен е да познае себе си, да се самоосъществи, за да се събуди неговият свят на съзнанието. Но за такава промяна не е нужен Бог. А християнското покаяние е непременно пред някого.

И ето ви пример. Един от нашите сърби – сега вече е на около 60 години – в младостта си е бил комунист, и както всички такива, е направил много зло на народа. Но после той се е обърнал към вярата, към Бога, към Църквата и е казал, когато са му предлагали да се причасти: “Не, направил съм много злини”, – “Хайде, отиди да се изповядаш”. – “Не – казва той – няма да отида да се изповядам пред свещеника, но понеже съм съгрешил пред народа, трябва открито да се изповядам пред народа”.

Това е израз на пълното съзнание за онова, какво е покаяние. Тук виждате църковното възприятие, древнохристиянското и автентично библейкото, че човекът никога не е сам в света. Той стои преди всичко пред Бога, но и пред хората. Затова в Библията съгрешението на човека пред Бога винаги има отношение към ближния: а това означава, че то има социално, обществено измерение и последствие. И това се чувства и от нашия народ, и при много руски писатели. В православния народ е създадено едно чувство, че ако някой е крадец или тиранин, или прави зло на ближния си – то той е като безбожник. Макар и да вярва в Бога, това е нищо; щом веднъж животът му се разминава с вярата, на дело той просто се надсмива над Бога.

Оттук имаме и цялостното разбиране за покаянието, като правилно стоене както пред Бога, така и пред хората. Покаянието не може да бъде измерено само със социални или психологически мащаби, то винаги е богооткровено, библейско, християнско понятие.

Христос започва своето Евангелие, своята блага вест, своето поучение на човечеството с покаянието. Св. Марк Подвижник, ученик на св. Иоан Златоуст, пустинник живял през IV-V век в Мала Азия, поучава, че нашият Господ Иисус Христос, Божията сила и Божията премъдрост, като е промислила за спасението на всички, от всички свои различни догмати и заповеди е оставил един единствен закон: закона на свободата, но този закон на свободата се постига само чрез покаяние. Христос е заповядал на апостолите: “Проповядвайте на всички народи покаяние, защото се приближи Царството Небесно”. И с това Господ е искал да каже, че в силата на покаянието се съдържа силата на Царството Небесно така, както закваската се съдържа в хляба или в зърното се съдържа цялото растение. Така покаянието е начало на Царството Небесно. Да си спомним Посланието на св. Апостол Павел към евреите: тези, които са се покаяли, са почувствали силата на Царството Небесно, силата на бъдещия век. Но веднага щом са се обърнали към греха, те са загубили тази сила, и покаянието трябва наново да се възроди.

И така, покаянието не е просто социална или психологическа способност да се съжителства с другите хора без конфликти. Покаянието е онтологическа, т.е. битийна категория на християнството. Когато Христос е започнал Евангелието с покаянието, Той е имал предвид онтологическата реалност на човека. Да го кажем с думите на светител Григорий Палама: дадените ни от Господ заповеди за покаяние и прочие заповеди в пълнота съответстват на самата човешка природа, понеже в началото Той е създал тази природа на човека. Той е знаел, че след това ще дойде Сам и ще даде заповеди, и затова е създал природата съгласно бъдещите заповеди. И отново, Господ е дал такива заповеди, които съответстват на природата, която Той е създал в началото. По този начин, думите на Христа за покаянието не са клевета към природата на човека, това не е “налагане” към човешката природа на нещо, което й е чуждо, а те са най-естествената, нормална, съответстваща природа на човека. Става дума единствено за това, че човешката природа е паднала и затова в момента се намира в ненормално за себе си състояние. Но именно затова е покаянието и то е този лост, чрез който човекът може да изправи своята природа, като я възвърне в нейното нормално състояние. Затова и Спасителят е казал: “Метаноите” – т.е. “променете своя ум”. Проблемът е там, че нашата мисъл е далече от Бога, далече от самите нас и от другите. И оттам идва болното, патологическото състояние на човека, което на славянски се нарича с думата “страст”, а на гръцки с думата “патос”(патология). Това е просто болест, извращение, но все още не е унищожение, както болестта не е унищожение на организма, а е просто повреда. Греховното състояние на човека е повреда в неговата природа, но човекът може да се възстанови, да предприеме изправление и затова покаянието идва като лек за болното място, за болната природа на човека. И щом веднъж Спасителят е казал, че трябва да се каем, дори ако не чувстваме в себе си потребност от покаяние, то ние сме длъжни да Му вярваме, че наистина трябва да се каем. И всъщност великите светии колкото повече са се приближавали към Бога, толкова по-силно са чувствали потребността от покаяние, като са чувствали дълбочината на човешкото падение.

Друг пример от съвремието. Един перуански писател Карлос Кастанеда е написал вече 8 книги за някой си индиански мъдрец и маг, Дон Хуан от Мексико, който го е научил да взема наркотици, за да достигне състояние на втора, особена реалност, да влиза в дълбочината на тварния свят и да почувства нейната духовност, да се среща с духовни същества. Кастанеда е антрополог и е възбудил голям интерес сред младежите. За съжаление и у нас. Превели са вече 8 тома. Преди дни в Белград имаше дискусия: какъв е Кастанеда – да го приемем или отхвърлим. Един психиатър каза, че приемането на наркотици с цел получаване на халюцинации е опасен път, от който е малко вероятно да се върнеш. Един писател хвалеше Кастанеда; една поетеса беше резервирана. Аз се оказах най-строгия критик. В диагнозата, която Дон Хуан е дал на писателя Кастанеда наистина няма нищо ново. Човечеството е в трагично, ненормално състояние. Но какво предлага той, за да се излезе от това състояние? Да почувстваме друга реалност, да се освободим за малко от нашите ограничения. А какво се получава? Нищо! Човекът си остава трагично същество, което не е спасено и дори не откупено. То не може както барон Мюнхаузен да се хване за брадата и само да се издърпа от блатото. Апостол Павел утвърждава: нито други небеса, ни друго творение, ни неземна светлина, ни седмо небе могат да спасят човека, защото човекът не е безлично същество, което се нуждае само от мир и спокойствие. Той е жива личност и търси живо общение с Бога. Един сръбски християнин-комунист доста грубо се изказа: ”Е, къде е Бог, за да Го хвана за гърлото?” Дали е безбожник? Не, той не е безбожник, а живо чувства Бога, спречква се с Бога, както Иаков. Разбира се, че е безобразие от негова страна, да говори по този начин, но той така чувства живия живот… А да се смята, че спасението се състои в някавко уравновесено блаженство, в нирвана, във вътрешния свят на концентрация и медитация – това не води човека до никъде. То даже пречи на възможността за неговото спасение, защото човекът е същество, създадено от небитие в битие и повикано за общение…

В Песен на песните или в псалмите ние виждаме един екзистенциален диалог между Бога и човека. И двете страни страдат. И на Бог му е жално за човека, и на човека му е жално. Достоевски особено ясно е показал, че когато човек се отдалечава от Бога, загубва нещо драгоценно, велико. Такъв пропуск, не-идване на среща с Бога винаги е трагедия. Трагедията – това е осъзнаването за загубата на онова, което сме могли да постигнем.Когато човек загуби любовта, се отдалечава от Бога, той го чувства по трагичен начин, защото той е създаден за любов. Покаянието ни връща към онова нормално състояние или поне – към началото на нормалния път. Покаянието по думите на о. Юстин (Попович) е като земетресение разрушаващо всичко, което привидно е изглеждало стабилно, а се е оказало лъжовно, и тогава трябва да променим всичко, което е било. След това започва едно дълбоко, постоянно изграждане на личността, на новия човек.

Покаянието е невъзможно без срещата с Бога. Затова и Бог идва да срещне човека. Ако покаянието беше само размисъл, разкаяние, различно разположение на силите, то би било преустройство, но не и съществена промяна. Болящият, както казва св. Кирил Александрийски, не може сам да изцели себе си, на него му е нужен лекар – Бог. А в какво се състои болестта? В повреждането на любовта. Не бива любовта да бъде едностранна. Любовта трябва да бъде поне двустранна. А за пълнотата на любовта всъщност са нужни трима. Бог, ближният и аз. Аз, Бог и ближният. Ближният, Бог и аз. Това е перехорисис, взаимопроникване на любовта, кръговрата на любовта. Това е и вечния живот. В покаянието човек чувства, че е болен и търси Бога. Затова покаянието има в себе си винаги възродителна сила. Покаянието не е просто самооплакване или депресия, или комплекс за непълноценност, а винаги е съзнание и чувство, че е загубено общението, то е и внезапно търсене и дори начало на възстановяването на това общение. Ето, блудният син дошъл на себе си и си казал:”Ето в какво състояние съм. Но аз имам баща, ще се върна при баща ми!” Ако той просто беше осъзнал, че се е заблудил, това още не би било християнско покаяние. А той тръгнал към баща си! Според Свещеното Писание може да се предположи, че баща му вече е тръгнал да го срещне, че бащата сякаш е направил първата стъпка и това се е отразило на синовното желание да се върне. Не бива, разбира се, да се анализира, кое е първо, кое е второ: срещата бива двустранна. И Бог, и човекът в покаяние, пристъпват с една активна любов. Любовта търси общение. Покаянието е и съжаление за загубената любов.

Само когато започва истинското покаяние, тогава и човек чувства потребност от него. Като че ли първо е нужно човек да почувства, че се нуждае от покаяние, че то е спасението за него. А всъщност се получава парадокс, че само когато човек вече изпитва покаяние, тогава и усеща нуждата от него. Това означава, че безсъзнателното сърце е по-дълбоко от съзнанието, че Бог дава на търсещия. Христос казва: “Който може да приеме, да приеме.” Св. Григорий Богослов задава въпроса – кой може да приеме? И отговаря: този, който желае. Разбира се, волята не е просто съзнателно решение, а е нещо доста по-дълбоко. Достоевски също го е почувствал и православното подвижничество знае, че волята е доста по-дълбока от ума на човека, тя се корени в ядрото на човека, което се нарича сърце или дух. Както се казва в 50-ти псалом: “Сърце чисто създай в мене, Боже и правия дух обнови вътре в мене.” Това е паралелизъм; чисто сърце – прав дух; създай – обнови; в мене – вътре в мене, т.е. с други думи само се потвърждава онова, което вече е казано в първата част. Сърцето или духът – това е човешкото същество, дълбочината на богообразната личност на човека. Може да се каже, че любовта и свободата се съдържат в самия център, в ядрото на човека. Божията Любов е извикала човека от небитието. Божият зов се е осъществил и е получил отговор. Но отговорът – той е личен! Т.е. човекът – това е отговорът на Божия зов.

Св. Василий Велики казва (и това е влязло в службата на св. Архангели), че всички ангелски сили се стремят с неудържима любов към Христа. При все, че са ангели, при все, че са велики духовни същества, почти богове, но у тях е пусто без Христа, без Бога. Достоевски е нарисувал чрез устата на Версилов от “Юноша” картината, че човечеството е осъществило социалната правда, любовта, солидарността, алтруизма, но е отхвърлило от земята великата идея за Бога и безсмъртието. И когато Христос в Своето Второ Пришествие се е явил, то всички изведнъж почувствали – всички онези щастливци, осъществили земното царство, “рая на земята” – почувствали, че у тях е царувала душевната пустота от Божието отсъствие. Следователно нямало и любов. И Достоевски с право е казал, че любовта към човека е невъзможна без любовта към Бога.

Двете заповеди за любовта са свързани. Да възлюбиш Бога изцяло, с цялото си същество и да възлюбиш ближния изцяло, както обичаш себе си. Те не могат да съществуват една без друга, и с това образуват християнския кръст: вертикалата и хоризонталата. Ако отнемеш една от двете, то вече не се получава кръст и няма християнство. Само любовта към Бога не е достатъчна и само любовта към ближния не е достатъчна.

Покаянието изведнъж поражда у човека и любов към Бога, и любов към ближния.

Теофан Затворник в “Пътища към спасението” казва (но това е и опита на всички Отци), че когато у човек се поражда покаянието, той тутакси започва да чувства, че обича ближния си. Вече не се гордее, не счита себе си за по-голям. Желае всички да се спасят. Това вече е знак за дълбок християнски живот. Следователно покаянието ни открива в ненормално състояние, в греховно, в отчуждено състояние – покаянието е път, завой към нормалното състояние, завой към Бога и изправление пред Бога. То разкрива пълната истина за състоянието на човека. И покаянието неусетно преминава в изповед. Изповедта е разкриването на истинския човек. Понякога на нас православните християни ни се казва, че покаянието е някакъв “дълг” на човека, който “следва да бъде изпълнен”. Не – това е едно доста унизително разбиране за изповедта. А изповедта – тя прилича на една случка с възрастна рускиня, която се грижела за малкото си внуче: заради някакви пакости, тя го нашляпала по ръцете; то отишло в ъгъла и плачело с обида. Тя повече не му обръщала внимание и се занимавала с нейната си работа. Накрая внучето отишло при нея: “Бабо, виж, ето тук ме удариха и сега ме боли”. От това отношение бабата така се трогнала, че сама заплакала. Детският подход победил бабата.

То и се открило. И така, изповедта-покаяние е определено разкриване на себе си пред Бога. Подобно на онези слова от псалма, които са преминали и в ирмоса: “Ще излея молитвата си към Господа”… все едно имаш съд с мръсна вода и просто го изливаш пред Бога… “И ще открия Нему молбата си, понеже душата ми се насити на зло и животът ми се приближи до дъното на ада”. Той просто чувства, че е затънал до дълбините на ада, както Йона в китовата утроба, и сега открива себе си пред Бога.

При дълбокото покаяние всичко е открито и грехът се вижда ясно. Един отшелник живял на Атон на скали, където нямало нищо, слязъл да се изповяда в един манастир и когато духовникът го попитал за какво иска да се изповяда, той отвърнал: “На душата си имам голям грях. Съхранявам в една стомна сухари, а мишката идва и ги изяжда. Много роптая по нея.” След това помълчал и добавил: “Тази мишка наистина ми причинява вреда, но аз и се сърдя повече, отколкото тя ми вреди.” Изповедта като продължение на покаянието е истинско саморазкритие на човека. Да, ние сме грешни, затова ние разкриваме своите рани, болести, грехове. Човек се вижда в отчаяно, безизходно положение. Но вярно е и това, че той гледа не само в себе си; както казва св. Антоний Велики: постави греха пред себе си и погледни Бога от другата страна на греха. Чрез греха погледни Бога! Но тогава грехът не издържа на конкуренцията при срещата с Бога. Бог побеждава всичко: какво е грехът? Нищо! Прашинка пред Бога. Но това е пред Бога! А сам по себе си той за мен е пропаст, погибел, ад. Както казва Псалмопевецът Давид: “От дълбините си викнах към Тебе – изведи от пропаст живота ми!” Душата ни жадува за Бога, както елен в пустинята жадува за течаща вода.

Както св. Августин е почувствал: човешкото сърце не се успокоява никъде –освен у Бога. Както когато се случва с някое дете – то бяга и търси майка си, и не иска никой друг, и нищо друго, освен майка си, и щом попадне в обятията на своята майка, то се успокоява.

Затова Евангелието е именно книга за основните отношения: там се говори за децата, за бащата, за сина, за дома, за семейството. Евангелието не е теория, не е философия, а израз на екзистенциалните отношения – нашите между нас, и нашите с Бога.

Следва

източник: pravbeseda.ru, превод от руски: Мартин Димитров

част 2, част 3

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: