Подготовката за причастие: канонически норми и практика в Поместните Православни Църкви

(Доклад изнесен на ХХ-ия конгрес на духовенството при Белгородска и Староосколска епархия)

автор: протойерей Димитрий Карпенко

Ваше Високопреосвещенство!

Всечестни отци, братя и сестри!

„…ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден.“ (Иоан 6:53-54)

Евангелската заповед дадена ни от Спасителя Христа за необходимостта от яденето на Неговите Тяло и Кръв, представлява основата, върху която се изгражда Църквата. За всеки православен християнин това твърдение е толкова очевидно, че може би за него въобще не е нужно някакво специално доказателство, и наистина е така – без тайнството на причащението е невъзможен истинския духовен живот. В същото време в църковните среди досега няма еднозначно мнение по отношение на това, колко често следва вярващият православен народ да пристъпва към тайнството причастие и каква трябва да бъде подготовката за това тайнство.

За начало бих искал да приложа няколко цитата: „Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не досто­яват на молитва и свето причастие до края, като такива, кои­то произвеждат безчиние в църквата.“ (9-то Апостолско правило). Според обяснението на един от най-големите тълкуватели на каноните патриарх Теодор Валсамон „определението на настоящото правило е доста строго, понеже отлъчва тези, които стоят в църква, но не остават до край и не се причастяват. И други правила (80-то правило на 6-ти Вселенски събор, и 11-то правило на Сердикийския събор) по подобен начин указват всички да бъдат готови и достойни за причастие, като се подлагат  на отлъчване непричастяващите се в три поредни недели”.

Така ние виждаме, че причастяването на православния християнин, върху чиято съвест не лежат смъртни грехове, на всяка литургия представлява канонична норма на Църквата, отстъплението от която е равносилно на отпадане от Църквата.

Днес ние можем да видим, че все по-голям брой наши енориаши се стремят да пристъпват към свето причастие не от време на време (веднъж в поста), а регулярно. Не са редки случаите, когато миряните изказват желанието си да се причастяват всяка неделя. Заедно с това възниква напълно редния въпрос за това, каква трябва да бъде нормата на подготовка за тайнството причастие.

Утвърдилата се църковна практика ни говори за необходимостта от спазване на тридневен пост преди причастие, четене на последование, което се състои от  три канона и правило преди свето причастие, вечерни и утрени молитви, задължителна изповед в навечерието или в самия ден на причастие. Разбира се, причастяването е възможно само на празен стомах. Дадената практика, която е станала почти църковно правило, се е превърнала в норма за голяма част от енориите на Руската Православна Църква. При това сме длъжни да разберем, че дадената практика не е древна и няма статуса на съборно постановление.

От каноническа гледна точка практиката при подготовка за Причастие се регулира от следните правила: 47 (58) – о на Картагенския събор и 29-то  на Трулския събор; 9-то правило на св. Никофор Изповедник; 5-то правило на Тимотей Александрийски и 13-то правило на 1-ви Вселенски събор. Според правилата на Картагенския и Трулския събор причастяването е възможно само на гладен стомах, 9-то правило на светител Никифор Изповедник говори за възможността на причащение на умиращи дори след употреба на храна. Правилото на Тимотей Александрийски определя необходимостта от съпружеско въздържание в навечерието на причащаване.

В обобщение можем да кажем, че съгласно каноните на Църквата православният християнин може да пристъпва към причастие на гладен стомах (не вкусва храна след полунощ), за онези православни християни, които са в брак, в навечерието на причастяването е необходимо съпружеско въздържание. Обемът на молитвеното правило, необходимостта от спазване на допълнителни постни дни и задължителната изповед преди причастие не се регламентират от каноните на Църквата.

Разбира се, всичко това не означава, че молитвеното правило, постните дни и изповедта трябва да отсъстват в живота на православния християнин. Съществуващата в Руската Църква практика на подготовка за причастие, в този случай, ако човек се причастява само няколко пъти в годината, е съвършено разбираема и оправдана за тези, които се причастяват рядко. Наистина, ако човек в по-голямата част от църковната година не живее църковен живот, не спазва установените от Църквата пости, няма опит в домашната килийна молитва, за него ще бъде полезно да проведе определена духовна работа над себе си преди да се причасти. Проблемите възникват  тогава, когато миряните, които живеят пълноценен църковен живот, посещават редовно богослуженията, спазват  всички установени от Църквата многодневни и еднодневни пости, изявят желание да се причастяват на всяка неделна литургия. Какво става в този случай с задължителния тридневен пост, като се вземе в предвид, че постът в събота е забранен от 64-то Апостолско правило („Ако някой клирик бъде забелязан, че пости в деня Гос­поден или в събота, освен в едната (велика) събота, да бъде низвергнат; а ако е мирянин, да бъде отлъчен“.)?

Не смятам, че ще бъде голяма тайна да се каже, че готвещият се за извършване на литургия свещенослужител не спазва допълнителни постни дни преди причастие, освен онези пости, които са установени от Църквата. Срещу това може да се чуе възражение, че свещеникът не може да служи литургия без да се причасти, но именно за това говорят  каноните и по отношение на миряните. Вече цитирахме 9-то Апостолско правило.  Що се отнася до подготовката за причастие, то свещениците нямат някакво особено привилегировано положение, за което пише и св. Иоан Златоуст:  „Но има случаи, когато свещеникът не се отличава от подчинения, например, когато трябва да се причасти със Св. Тайни. Ние всички еднакво сме удостоени с тях, не както в Стария Завет, където едно е ял свещеникът, друго народът и където не било позволено на народа да се приобщава с това, с което се приобщава свещеникът, на хората е било забранено да съучастват в това, което било за свещениците. Сега не е така – но на всички се предлага едно Тяло и една Чаша…”.

Така виждаме, че възниква определен сблъсък – свещеникът, който служи литургия се освобождава от необходимостта за спазване на допълнителни постни дни и задължителна изповед преди причастие, мирянинът, който изявява желание да се причастява всяка неделя е принуден освен другите пости да спазва и тридневен пост преди причастие, като нарушава с това 64-то Апостолско правило, което забранява поста в събота.

Каква е ситуацията в другите Поместни Църкви? Наистина трябва да споменем, че не ни се удаде да проведем подробно изследване по отношение на практиката на всички Поместни Православни Църкви. В света на Православието успяхме да разграничим две основни традиции – условно гръцка и условно руска. Гръцката практика, към която ние отнасяме енориите на Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската, Еладската, Кипърската Църкви, предполага възможност за причастие на миряните на литургия без задължителна изповед. Енориашите се стараят да се причастяват всяка неделя, като изповедта се извършва в отделно от литургията време и въобще не е свързана с причастието. Освен това да изповядва може не всеки свещенослужител, а само този, който е получил специална грамота от архийерея, която дава право за извършване на изповеди. Обикновено подобно разрешение се издава на свещенослужителя, който вече има достатъчен пастирски опит. Самият факт на ръкоположението в свещенство в гръцката традиция още не означава, че новоръкоположеният  отец изведнъж получава власт да „връзва и развързва”.

В Сръбската Църква няма единообразие: всичко зависи от това, къде „отчето се е учило”.  Възпитаниците на гръцките духовни школи приемат традицията на Гръцката Църква, а свещениците от руската школа считат изповедта като непременно предверие на причащението, а в извъпостно време много от тях съветват да не се причастява.

Най-младата Поместна Църква – Православната Църква в Америка, която още в миналия век е имала същите проблеми, които ние поставяме в това изложение, в настоящия  момент се явява една от най-динамично развиващите се Църкви в Северна Америка.  Подготовка за причастие се явява самата Литургия по думите на св. Николай Кавасила: „псалмите и четенето на Писанието ни подготвя за освещението със Светите Тайни”. Всеки верен се причастява на всяка Литургия. Канонът за свето причастие и молитвите преди причастие влизат в домашното молитвено правило.

Допълнителен пост не се изисква. Спазването на поста в сряда и петък, а също така и големите пости е достатъчно. Т.е. към верните се предявяват тези изисквания, които изпълняват самите свещеници ( вече представихме цитат от св. Иоан Златоуст за това твърдение ).

Изисква се регулярна изповед ( според съвета на свещеника – веднъж на един – два месеца) и според собственото желание на вярващия ( в повечето храмове винаги е възможно да се изповядаш до началото на литургията или след вечерня), в случай че верният е паднал в смъртен грях (убийство, прелюбодеяние, идолопоклонство  – включително излизане от църквата за продължителен период).  Във Великия пост изповедта е задължителна за всички.

Дори през 70-те години на миналото столетие православните християни в Америка са живяли с традицията на „нечестото” причастяване. Благодарение на усилията на такива прославени пастири като протопрезвитер Александър Шмеман и протопрезвитер Иоан Майендорф днес посещаемостта на неделните литургии и празници в Православната Цървка в Америка (която няма никакви други ресурси освен собствените, църковните) – е най-висока сред всички православни юрисдикции в САЩ.

За съжаление, не във всички Поместни Православни Църкви ситуацията е толкова благоприятна. Много от нас са запознати със съвременната практика на Българската Православна Църква, в която последованието на литургията почти навсякъде изключва възможността за причастяване на миряните, тъй като наложените изисквания за причащение са неоправдано строги – месец пости преди  причастие. В следствие на това храмовете в България са останали полупразни.

Иска ли Руската Църква да тръгне по стъпките на православните в България или не – зависи от тази позиция, която ще бъде застъпена от духовенството в нашата Църква. На нас ни се казва, че съществуващото разнообразие в богослужебните традиции на различните Поместни Църкви е съвършено нормално и обяснимо явление. Но отношението към тайнствата, не може да бъде традиция на тази или онази Църква. По този въпрос можем да говорим само за това, кое най-добре и кое най-малко съответства на онова, което се нарича Предание на Църквата.

Разбира се, тук не става въпрос за това, че трябва да се премахнат всички възможни ограничения и всички да се причастяват безразборно. Както вече казахме, за хората, които се причастяват рядко  съществуващата практика се явява напълно оправдана. Но задачата на пастиря е в това, да вдъхнови верните за постоянно участие в Тайнствата и да помогне за изработването на разумно и осъществимо правило за подготовка. В този случай, ако сам верният желае да участва по-често в Тайнствата, ние сме длъжни всячески да подкрепим този стремеж и да изработим разумни пастирски подходи. По този въпрос е необходимо е това, което в православното богословие се нарича consensus patrum, т.е. „съгласие на отците”. И ако светоотеческият consensus patrum по дадената проблематика е еднозначен, съгласието на „нине здравствующите” отци не винаги е очевидно.

Изглежда разумно, въз основа на каноните на Църквата, да се определи индивидуален подход към всеки енориаш, с оглед на наличния му опит в църковния живот. В този случай, ако човек изяви желание за регулярно причастяване на всяка неделна литургия (идеал, който трябва да стане норма за всички енориаши) е възможно да се даде благословение за причащение без допълнителен тридневен пост (разбира се, със задължителното спазване на съществуващите в Църквата пости). Обемът на молитвеното правило трябва да бъде не по-малък от дадения в нашите молитвеници Правила преди свето причастие, което включва в себе си три псалма, канон и молитви преди причастие. Четенето на трите канона трябва да бъде оставено на усмотрението на готвещия се за причастие.

Въпросът за задължителната изповед, разбира се, е един от най-деликатните.  Изповедта не е служебно тайнство по отношение на причастието и е особено тъжно, когато изповедта на много енориаши според удачната забележка на о. Александър Шмеман се възприема като „билет за причастие”. Разбира се, че и тук е възможен индивидуален подход, особено в случаите, когато енориашите (съгласно 66-то правило на 6-тия Вселенски събор) желаят да се причастяват във всички дни на Светлата седмица. Като се опитваме да предпазим миряните от формализация на тайнството причастие, ние дефакто формализираме тайнството изповед, което от тайнство на „второто кръщение” се превръща в едно от условията за причастие.

Във всеки случай пастирят винаги е длъжен да помни, че той няма право да изисква от пасомите си това, което той сам не изпълнява. Не би било излишно да си спомним Христовите думи: „и на вас, законниците, горко, задето товарите човеците с мъчни за носене бремена, а сами дори и с един пръст се не допирате до товарите.” (Лук. 11:46)

И бих искал да завърша речта си с думите на архимандрит Ефрем, игумен на Ватопедския манастир, казани по време на пренасянето в Русия на Пояса на Пресвета Богородица:

„Знам, че в Русия някои свещеници говорят, че преди Причастие трябва да се пости три дни, а някои – пет дни. Всъщност няма никакъв задължителен закон колко дни да се пости преди Свето Причастие. Доказателство за това е, че свещениците не постят по специален ред, а освен това не само се причастяват на следващия ден, но и служат Литургия. Защото ние спазваме определените пости – четирите поста в годината и постите в сряда и петък, считаме, че тези пости са достатъчни. Ако някой иска да пости преди причастие дори цяла седмица заради аскеза, заради благоговение  – нека, но това да се узакони от духовниците – за това никъде и никога не сме чували. Ако това беше задължително условие за Причастие, първом свещениците трябва да постят винаги. Понякога се говори, че християнинът трябва да се причастява веднъж на два-три месеца – такъв закон също няма. Когато християнинът не е извършил смъртни грехове, той е в правото си да се причастява значително по-често”.

Благодаря ви за вниманието!

Източник: www.beleparh.ru

Превод от руски: Мартин Димитров

Advertisements

3 Comments on Подготовката за причастие: канонически норми и практика в Поместните Православни Църкви

  1. Галин // 03/02/2012 в 23:50 //

    Можем да се гордеем с това че ни дават за пример ://///////
    Дано повече свещеници прочетат тази статия.

  2. Дано да я прочетат, а най-вече нещо да си променят в мирогледа.

  3. Srebryn // 26/07/2013 в 20:59 //

    Mnogo Blagodariya !!! Mnogo hubava statia !

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: