Богословски координати на пиетизма

 автор: проф. Христос Янарас

Пиетизмът подкопава – до пълно отрицание – онтологичната истина за единството на Църквата и личното общение; той гледа на човешкото спасение в Църквата като на индивидуално събитие, индивидуална възможност за живот. Индивидуалното благочестие и субективният процес на “придобиване на спасение” стават абсолютни и автономни; възможността за човешко спасение е изместена изцяло в пределите на индивидуалното морално усилие.

За пиетизма спасението не е непременно събитие на Църквата, разбирана като богочовешко “ново творение”, като разкриване битието на тринитарния пpототип, като единство на общението между личности. Диманичното, личностно участие на човека – макар и недостоен като индивид – в тялото на Христовото общение вече не е единственият залог за спасение; вече не е онова, което оздравява и оцелостява личността, дарявайки й екзистенциална възможност за универсализация, и което, посредством покаянието, трансформира дори греха във възможност да получиш Божията милост и любов. Напротив, за да може да бъде обективно оценявано, опрадванието на индивида следва да се гарантира най-вече от индивидуалните постижения, от степента в която индивидът изпълнява религиозните си задължения и нравствените повели и имитира “добродетелите” на Христос. От гледна точка на пиетизма Църквата като феномен е зависима от оправданието на индивида, тя е съвкупност от морално възродени [т.е., “родени повторно” – web. ed.] индивиди, събрание на “чистите”, допълнение и опора на индивидуалните религиозни чувства.

Тръгвайки по този път, пиетизмът постига резултат, който е противоположен на първоначалното намерение. В стремежа си да преодолее религиозния интелектуализъм, пиетъзмът залита в другата крайност, като откъсва практическото благочестие от истината и откровението на Църквата. Така благочестието губи онтологичното си съдържание и престава да бъде екзистенциално събитие – осъществяване и разкриване на екзистенциалната истина за човека, на Божия “образ” в човека. Благочестието се превръща в индивидуално постижение, което несъмнено подобрява характера, поведението и обществения морал, но което по никакъв начин не пресътворява нашия модус на съществуване, не превръща поквареността в непоквареност, смъртта – в живот и възкресение.

Пиетизмът губи онтолотичните си основания; при това истината и вярата на Църквата биват отделени от живота и действието, биват сведени до “принципи” и “аксиоми”, които човек приема като всяка друга идеология. Разграничението между размисъл и действие, между истина и живот или между догма и морал се превръща в шизофренична разкъсаност. Животът на Църквата се ограничава до спазване на морала, изпълнение на религиозните задължения и социална дейност. Може да звучи парадоксално, но в случая с пиетизма етиката покварява Църквата; превръща критериите на Църквата в светски, конвенционални критерии, изопачава “великата тайна на божеството” в прагматична социална потребност. Eтиката на пиетизма изкривява литургичната и евхаристийна реалност на Църквата, единството в живота и общението на каещите се и съвършените, грешниците и светците, първите и последните; тази етика неизбежно превръща Църквата в обикновена, институционална общност от индивидуално религиозни хора.

Голям брой хора днес, може би мнозинството в западното общество, оценява дейността на Църквата с критериите за обществена полза, с които се измерва полезността на: образованието, пенсионна система или дори полицията. Естественият резултат е, че Църквата бива запазена като една по светски организирана и все по-бюрократизираща се институция, необходима за съхраняване на морала. Най-очевидната проява на секуларизацията е типичната за пиетизма подмяна на църковното съзнание и църковния опит, подмяната на изконните критерии на Църквата с моралистични съображения. Когато пренебрегне своята онтологична идентичност, същността си на екзистенциално събитие, заменящо индивидуалното оцеляване с живот на личността в любовта и общението; в момента в който се превърне в обичайна форма на групиране на индивиди в една институция, тогава Църквата моментално става олицетворение на човешкото – в случая религиозно – падение. Тя започва да обслужва “религиозните нужди на хората”, индивидуалните емоционални и психологически потребности на падналия човек.

Утилитарният институционалистки манталитет, типичен продукт на пиетизма, е довел много църкви и християнски конфесии до трескавото безпокойство да не би да се окажат остарели и безполезни в модерното технократично и рационалистично общество, да не би да изостанат от света. Ето защо много често посланието, което те се опитват да предложат на съвременния човек, отговаря, възможно най-пълно, на неговите утилитарни потребности за просперитет. “Хуманистичната” етика – принципът да се запази приличие – е по-важен от истината, от спасението на екзистенцията от анонимността на смъртта. Чудото на покаянието, преобразяването на греха в любящ копнеж за личностно общение с Бога, поглъщането на морала от живота – тези истини са несъвместими с пиетисткия дух на нашето време. Посланието на Евангелието бива “анулирано”, изпразнено от онтологично съдържание; църковната вяра във възкресението на човека губи всякакъв смисъл.

Откъс от  „Пиетизмът като еклезиологична ерес“,  превод : Смилен Марков,  източник: www.logos-bg.net