Покаяние, изповед и пост – значението им за православния християнин (част 2)

автор: еп. Атанасий Йевтич

Следователно изповедта е разкриване на истината за себе си. Не бива да се оклеветяваш, т.е. да се мъмриш в повече, отколкото наистина си грешен, но не бива и да се укриваш. Ако се укриваме, показваме с това, че в нас няма искрена любов към Бога. Библията е записан жив опит, взет от реалността. В Библията е показано много – има много грехове, и богоотстъпничество, и богоборчество, но във всичко това няма да намерите само едно – и това е неискреността. Там няма област в живота, където да не присъства Бог. Трябва да знаем, както е говорил о. Юстин, както са го знаели светите пророци, че в човека има много зло и светът пропада в зло, но че има спасение за именно такъв свят и именно за такъв човек. В това е нашата радост! Има възможност за спасение и има реален Спасител.

О. Юстин веднъж е показал това  със следния пример (той много е обичал пророците Илия и Иоан Кръстител!). Според неговите думи, св. Предтеча бил най-нещастният човек в света, понеже той още като дете е отишъл с майка си в пустинята, а когато майка му умряла, той е останал там и Бог се е грижил за него чрез ангелите. Така той живял в чиста пустиня, с чисто небе и чисти камъни, чист дъжд и не познавал греха, живял както Божий ангел в тяло. Но ето, когато той навършил 30 години, Бог му казал: отиди на р. Йордан и покръсти хората. И тогава хората идват при него и започват да се изповядват… те изливат върху Предтечата грехове, които образуват хълмове… планини. И Предтечата не може да издържи тези грехове. Знаете какви грехове имат хората и носят в себе си. И Предтечата започнал да се отчайва: ”Господи, това ли е човекът, който си създал? Това ли е плодът на Твоите ръце?” Предтечата започнал да се дави. А масите идвали да се изповядат – колко ли още грехове трябва да се натрупат? И когато Предтечата не могъл да издържи повече, внезапно Бог му казал: „Ето Го Агнецът Божий, сред тези грешници има Един, който е взел (взима) греховете на всички тези и на целия свят.” И тук най-нещастният човек става най-щастливият. Слава на Тебе, Господи! Значи, има спасение от тези грехове и от всички грехове.

Има Спасител! Разбира се, о. Юстин изразява вече опитно какво е преживял Предтечата заради покаянието. И наистина – това го споделям от своя малък опит  покрай о. Юстин. Той беше човек, който живее подобно на Предтечата: чист, голям подвижник, и той състрадаваше, както митрополит Антоний (Храповицки) състрадаваше на грешните, състрадаваше на всеки човек, всяка твар, и Бог му даде заради това състрадание великия дар на сълзите. И това не беше нещо чуждо за нас. Човешките сълзи са винаги близки за всеки от нас. Около човек, който се кае искрено, може да се почувства, че покаянието ни е нужно и на нас, че сълзите са натурална вода, скъпоценна, като кръв, тази нова християнска кръв, това е ново кръщение, както са казали отците. Чрез сълзите ние възобновяваме кръщелната вода, която се превръща в топла и пълна благодат.

И към това покаяние се присъединява постът.

Св. Йоан Кронщадски в „Моят живот в Христа” пише, че когато човек ненавижда, неговият поглед пречи на другия дори да ходи. Заради греха човек не само страда сам, но страдат и всички около него, цялата природа и когато човекът започва да се кае и пости, то и това се отразява на всички около него.

Позволете ми едно отклонение: ако съвременното човечество постеше повече, нямаше да има толкова екологични проблеми. Отношението на човека към природата въобще не е постническо, не е подвижническо. То е брутално, насилническо. Човекът е станал експлоататор, окупатор. Така учеше и Маркс: трябва просто да се нахвърлим върху природата и да я използваме, да овладеем законите и да произвеждаме.  И това ще бъде „историята” и т.н. Подобно отношение е всичко друго, но не и човешко, хуманно.

Св. отци – подвижници са казали, че ние не сме плътоубийци, а страстоубийци. Постът не е борба против плътта като създание Божие. И Христос е плът, и Неговото Причастие също е плът. Но борбата трябва да се води срещу извратеността на плътта. Всеки от нас може да осъзнае и почувства, че ако човек не владее себе си, тялото си, то той се превръща в роб на храната, или питието, или на другите удоволствия. Вещественото започва да владее над човека, а не човекът над вещественото.

Падението на Адам е било и в това, че той не пожелал да се удържи: когато той изял плода, не получил нищо ново. Заповедта била не в това да му се забрани да яде този плод, сякаш в него има нещо опасно, а за да се научи да дисциплинира себе си, да се постави на пътя на подвига. В този подвиг има свобода и любов. Никой, освен човека, не може да го направи и затова той бил призван да го направи. За да участва в свободата и любовта Божии, човекът бил длъжен да стане подвижник.

Например, спортистът, футболистът  е длъжен да бъде подвижник. Той не може едновременно да пие и яде, и да прави каквото си поиска, и да бъде добър спортист. Не може. Това е ясно като ден, като слънце. А християнинът още повече е длъжен да укротява своето тяло, за да служи (на гръцки – да литургисва), т.е. за да бъде в „литургия”. А „литургия” означава: пълна, нормална обща функция, обща дейност. Когато ние говорим за св. Литургия, то това е човешко служение на Бога, но общият смисъл на тази дума е нормално функциониране на всичко, което е дадено на човека.

Затова християнинът, който идва да се кае, също употребява и пост. Тази трябва да е причината да се пости, а не заради това,  просто да се изпълни някакво задължение или дори, както някои си мислят, да се заслужи от Бога награда, венец. Никоя жертва, която търси награда не е жертва, а просто работа, която очаква отплата. Така могат да мислят наемниците, а не синовете. Христос, когато отивал да се жертва заради нас, не искал от Бог-Отец награда заради това, а отишъл от любов. Както казва митр. Филарет, от любов към Бог-Отец се е разпънал Сина; от любовта на Сина към нас, Той се е разпънал и с любовта на Светия Дух е победил смъртта със Своето разпятие. Това може да се разбере само чрез любовта.

В семейството, или в приятелството, когато има любов, е много лесно да се откажеш от каквото и да е удоволствие заради другия, това е естествено желание да споделяш с другия.

В това се заключава и правилното разбиране на поста.

Освен всичко друго постът ни помага да изправим опорочената човешка природа, внася нужния порядък, който Бог е дал. Това е да се храним преди всичко със Словото Божие, а след това – с хляба. Хлябът безусловно е необходим. Без хляб не можем да живеем. Но хлябът е на второ място. Както и Христос е отговорил на дявола, който Го изкушавал в пустинята: „Не само с хляб ще живее човек, но и с всяко слово, излизащо от устата Божии”. Словото Божие означава – общение с Бога.

Спомням си един руски страдалец, бивш библиотекар при нас във факултета. Той е бил 4 години в Дахау. Той прибрал и възпитал едно сръбско сираче, след това го оженил. А жена му изгонила старика от дома. След това старецът умря много беден. Той разказваше, че в Дахау е можело по лицето да се разпознае, кой има живо общение с Бога. Там нямало лицемерие. Той ми каза впрочем, че според него, Бердяев никога не е имал жив контакт с Бога. Разбира се, Бердяев е трагична фигура, страдалец, своего рода мъченик и не бива просто да бъде отхвърлен. Но той бил твърде претенциозен, не познавал смирението, дори е ругаел смирението.

А пред Бога е нужно да се смириш, но съвсем не от „комплекс за малоценност”. Йов бил болен, многострадален, но не бил „инфериорен” пред Бога. Той бил смирен и това смирение му давало дързновение. „Слез от небесата”, казвал Йов на Бога и Бог слязъл. Не ни е нужно да приемаме психологически или социални категории: смирението не е безсилие, а именно дръзновение. Например, отишъл съм при владика Марко, нямам пари, бих умрял там, но се уповавам, че владиката ще ме нахрани и няма да ме остави. Това е дръзновението. В обратния случай аз ще недооценя не само себе си, но и владиката.

И ето как древните християни са се молили. Един египтески монах казвал: „Аз като човек съгреших. Ти, като Бог, ме помилвай.” Смирението и дръзновението идват едно с друго, заедно. Съвсем заедно – започвайки с покаянието, без значение дали покаянието предполага вяра или се ражда във вярата, те идват заедно. Вярата в Бога внася изведнъж покаяние в моята трагедия, в моя проблем, в моя живот. Аз въобще няма да се съглася да реша проблема си без Бога. „Търся” означава общение. А Бог е показал чрез Христа, че Той иска общение с нас, дал ни е Сина Си! Възлюбил ни е, преди ние да Го възлюбим. Следователно Той търси общение. Това наистина е един човеколюбив Бог. Активен Бог, Който се нарича у някои отци „изпреварващ ерос”. За да влезе в Своето всемогъщество, Той излиза да ни срещне и с това Той се ограничава в нашите мерки, за да ни приеме. Това се нарича „кеносис”. Ако Той беше дошъл право при нас, то… както би ни изпепелило слънцето, ние просто бихме изчезнали. А Той Се е смалил от любов, търсейки нашето общение не от принуда, а просто защото  Той Сам така е поискал. И това изведнъж ни дава достойнство. Затова в нашата православна християнска традиция има много основания за дръзновение, за надежда в Бога. Човекът е грешен, но това няма значение: Бог е по-голям от греха! В „Бесове” на Достоевски, старецът Тихон е казал на Ставрогин това: „Вие сте на една стъпка от светиите”. И действително, човек може да направи тази стъпка и да срещне Бога. Никога не е невъзможно. За човека е невъзможно, но за Бога е възможно. А Бог е встъпил в тази връзка с нас и не иска ние да решаваме своите проблеми без Него. И ние нямаме основание да се съмняваме в това, сега Той ни е дал Своя Син.

Ето какви силни причини имаме за покаяние. То не е някакво морално поучение за човека, той да бъде добър и затова да трябва да се кае. Не, покаянието възобновява в нас самите основи на християнската вяра. Бог иска нашето спасение, търси го и жадува за него и го очаква. От наша страна трябва само да поискаме и тогава ние ще успеем, не сами, но с Бога.

Покаянието с всички съпровождащи го християнски добродетели като изповедта, смирението, дръзновението, надеждата, поста, молитвата… покаянието е станало предвкусване на Възкресението, дори начало на Възкресението. Това е първото възкресение на човека. Второто ще бъде резултат, завършек във времето на Второто Христово Пришествие.

Такъв опит на покаянието не съществува в никоя друга религия, в никой друг духовен опит и в никоя друга мистика. Дори за съжаление и в западното християнство почти се е загубило това чувство, това преживяване, това събитие.

О. Юстин ни е разказвал, че е бил от началото на 1917 г. до 1919 г. в Оксфорд, учел е там. И ето един англикански монах след двугодишна дружба му е казал:  „Всички вие сте млади, весели като нас, но вие имате едно нещо, което при нас отсъства – това е покаянието, ние не го познаваме”. „ Факт беше – каза о.Юстин, – че веднъж с него истински се бяхме скарали . А след това, аз не можах да издържа и отидох при него да му искам прошка, свлякох се в нозете му, плаках и човекът прие това… Ето така той видя и покаянието”.

Следва

превод от руски: Мартин Димитров, източник: http://pravbeseda.ru

част 1, част 3

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: