Как очистването от страстите е свързано с тайнствата?

(отговор на уточняващ въпрос по лекцията „Терапевтична или литургична еклезиология. Синтез по св. Максим“)

автор: митр. Йоан Пергамски (Зизиулас)

Без литургичен живот очистването на страстите не е завършен процес. Наистина то може да бъде едно добро начало, но няма да доведе до очистване, защото опрощението на греховете – само по себе си очистване – е резултат от Благодатта, от съчетанието с Христа, което се случва в причастието на светата Евхаристия. Никой не може да твърди, че е постигнал очистване без опитността в светата Литургия – така мога да отговоря на онези, които твърдят такива неща. Обаче има други, които считат божествената Евхаристия като самодостатъчна, отричайки нуждата от очистване и те също се изправят пред проблем. Но във всеки случай, ако трябва да направим някаква съпоставка, бих казал, че очистването, което божествената Евхаристия предоставя е крайното, най-великото, най-върховното.

Църквата може да загуби своята идентичност по два начина. Единият начин е ако се е потопила в този свят толкова дълбоко, че е загубила интерес към своята есхатологична същност – и тук до голяма степен се намират протестантските “църкви”. Другият начин е, ако тя показва пълно безразличие към настъпването на събитията от Есхатона и разбира се стигне до там, че да не може да очаква нищо друго освен това, което тя има в настоящето – или под формата на светците или под формата на различни опитности, които тя има от Есхатона (опитности на Светия Дух). Когато те са били дадени по време на Петдесетница, те не са били дадени за да си кажем, че всичко е приключило. Те са били дадени с цел ние да усетим Есхатона. Следователно Църквата е тази общност, която предвкусва Есхатона, която очаква настъпването на Есхатона, която осъзнава, че нейната идентичност (която се определя от Есхатона) се разполага в историята. Именно това Господ е казал на Своите ученици в Евангелието от Йоан: “те са в света, но не са от света”; т.е. нейната идентичност не се определя от историята, но от Есхатона, но въпреки всичко, тя е в света.

В случая на Ориген ние сме доведени до религиозен индивидуализъм и това съдържа много сериозен проблем. Ние нямаме нужда от другия – стремим се към спасението сами! Това е най-основното последствие; с други думи, имаме схващане за спасение без любов, при положение, че любовта е тази, която ни води към другия. И така, въпреки че говорим за излекуване от страстите, всъщност ние виждаме служение на страстта на егоизма.

Друго, основно последствие (което се споменава при Ориген и останалата оригенистка традиция) е, че ние загубваме допир с осезаемия, материалния свят. От тук произлиза, ако не отхвърляне на осезаемото, то едно пренебрежение към материалния свят; това при всички положения е липса на отношение към материалния свят. То също причинява много проблеми; причинява смущение в нашите взаимоотношения – не само с материалния свят около нас, но също и с материалния свят, който е в нас и над нас: нашето собствено тяло. Като цяло, това причинява страхотни аномалии в човешкия живот; пренебрежението към материалния свят може дори да доведе до феномена, който наблюдаваме днес в разрухата на околната среда и нашето пренебрежение към това и към хиляди други неща. Някой може да каже: “Какво ни интересува, ако горите изгарят или океаните се замърсяват? Ние се молим, стремим се към очистване от страстите и т.н….” Но една здрава духовност също така ще ви накара да се молите за тези неща и да скърбите за смъртта на тази птичка или онова животно. Но аз сега описвам отклоненията и ситуациите, до които можем да достигнем, ако оригенистката еклезиология надделее. И така можем да видим, че екзистенциалните последствия са всъщност много сериозни. Отношенията между еклезиология и пневматология са непосредствено свързани с частта, която току-що изложихме.

Във всеки случай, терапевтичната еклезиология не е еретична, нито оригенистка. Разбира се, когато върху нея се акцентира прекалено, за сметка на литургичната еклезиология, това ще доведе до оригенизъм. Защото дори и при Ориген, ако го изучавате, няма да намерите възражения по тези неща. Игнатий  (Антиохийски) обаче не може да се слее с Ориген, по какъвто и да е начин. Някой може все пак да долови в песнопенията акцент върху терапевтичния елемент. Разбира се, тук става въпрос за по-голямо влияние, но дори и химните на Църквата не могат да изчерпят нейната еклезиология. В зависимост от опита на химнографа или общността, песнопенията само се докосват до някои аспекти и ги подчертават. Естествено не бива да забравяме, че всичките химни, които имаме в църквата са взети от манастирите, написани са от монаси. И доста често това става ясно от начина, по който стиховете са композирани, светците са подбрани и от препратките, които се дават. Може да се направи и по-дълбок анализ, но поне всеки път когато аз участвам в богослужението, мога да видя отклонения по отношение на презумпциите и страховете, грижите на монаха, защото обичайно той е автора.

От друга страна, ако вземете литургията – евхаристийната анафора – чийто автор винаги е епископ (нямаме евхаристийна анафора от монаси – казваме Василиева литургия или Златоустова литургия и т.н. – и също така в историята нямаме никакви литургии от презвитери, защото епископът е този, който води Божествената Евхаристия и тези анафори (съответните молитви) в началото на литургията някога са били импровизирани и с постепенното увеличаване на проблемите, които ересите са причинявали от 4-ти век нататък, е започнала селекция на анафорите, някои от които са били написани от определени епископи и са станали официални; фактически някои от тях са придобили авторитета  и името на велики отци и епископи), ще забележите, че проблемите, съдържанието, са изцяло различни. Разбира се, ще забележите отваряне към космологията – към света, към всичко от творението, към ежедневните нужди, към развитието на цялото човечество – докато в същото време, се наблюдава и друго нещо: есхатологичен синтез, в чувството за участие в Божието Царство и т.н. Във всеки случай тази опасност се намира винаги в най-дълбокото съдържание на еклезиологията.

Както всяко друго нещо, когато ходим по опънато въже, е много лесно да се подхлъзнем. Разбира се, намират се блестящи примери на такива, които не просто са се подхлъзнали, но и са потънали в едностранчивостта на една или друга форма на еклезиологията. Но нека да не спонемаваме специфични примери – нещата, които се случват са твърде отчайващи.

Както и да е, съществуването на многообещаващ синтез (и не само многообещаващ синтез, но и на действителни илюстрации) тук и там не измества проблема, върху който трябва да наблегнем, за да се запознаем напълно с него, иначе ако не знаем колко е опасен пътят – ако някой не ни каже “бъдете внимателни, има мини там”, ние ще ходим по него безгрижно. Дългът на учителя е именно да посочва къде са мините. Аз не казвам, че съществуват само мини; разбира се, правилният, сигурният път също го има някъде; проблемът е, че една мина може да експлодира и да ви изхвърли доста далече от вашия път, което се случва много често и затова е нуждата от дискусия.

превод от английски: Мартин Димитров, източник:  www.oodegr.com 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: