Кръщение и покаяние

автор: прот. Александър Шмеман

Единствено в светлината на Кръщението можем да разберем и сакраменталния характер, който Православната църква придава на покаянието. В своите юридически уклони сакраменталното богословие е обяснявало това тайнство изцяло в категориите на „юридическата“ власт за опрощаване на грехове – власт, с която Христос е „упълномощил“ свещеника. Но това обяснение няма нищо общо с първоначалния смисъл на покаянието в Църквата и с неговата сакраментална природа. Кръщението е тайнство на опрощението, но не защото има юридическа власт да премахва вината, а защото е кръщение в Иисус Христос, Който Сам е опрощението. В същинския си смисъл „прародителският“ грях – грехът на всички грехове – не е просто нарушаване на правила, а преди всичко отклоняване на човешката любов от Бога, отчуждение на човека от Бога. Човекът е предпочел нещо друго пред Бог – било света или себе си, а това е единственият истински грях, защото след него всеки друг грях става „естествен“ и незибежен. Този грях разрушава истинския живот на човека и отклонява неговия път от  единствения му смисъл и посока. Същият този грях ни се прощава в Христос, но не защото оттук нататък Бог „забравя“ за него и грехът ни вече няма значение, а защото в Христос човекът се връща при Бога – връща се, тъй като е обикнал Христос и понеже само в Него открива единствено достъпния Обект за любов и живот.

Бог приема човека и го примирява със Себе Си в Христос. Покаянието е връщане на нашата любов и живот при Бога, а това връщане е възможно само в Христос, защото Той ни открива иситнския живот и ни помага да осъзнаем своето изгнаничество и осъждане. Да вярваме в Христос означава да се покаем – да променим радикално „ума“ на живота си, да видим в него греха и смъртта. Да вярваме в Христос означава също да  приемем радостното откровение, че чрез Него сме получили опрощение и помирение. В Кръщението се изпълват както покаянието, така и опрощението. В Кръщението човекът иска да умре като грешник и получава тази смърт, и отново в него той иска новия живот като опрощение, което му се дава.

Въпреки това грехът си остава у нас и ние непрестанно се отклоняваме от новия живот, който сме приели. Борбата на новия Адам срещу стария Адам е продължителна и трудна и затова е твърде наивно и опростено да се мисли, както правят някои, че „спасението“, което те преживяват в моментите на духовен подем или когато проявяват „твърдост заради Христос“ и чиито плодове са добродетелност, въздържание и човеколюбие, е пълнотата на спасението; че това е имал предвид Бог, отдавайки Своя Син за живота на света. Единствената ни истинска скръб е, че ние „не сме светци“. И точно нея „моралните“ християни никога не са изпитвали, защото техният собствен „опит от спасението“, усещането, „че са спасени“, ги изпълва със самодоволство. А щом си почувствал „удовлетворение“, значи вече си получил своята награда и няма защо повече да жадуваш и да се стремиш към цялостното обновяване и преобразяване на живота, което единствено прави хората „светци“.

Кръщението е опрощаване, а не премахване на греховете. То внася Христовия меч в живота ни и го превръща в истинска борба, неизбежна болка и мъчително израстване. Това е така, защото едва след Кръщението и благодарение на него може да се оцени реалността на греха в цялата му скръб и истинското покаяние става възможно. Църквата е дар на опрощението и радостта на „бъдещия век“, но заедно с това тя е едно непрестанно покаяние. Не може да има празник без пост, а постът е именно покаяние и връщане, спасително преживяване на скръбта и изгнанието. Църквата е дарът на Царството, но този дар прави очевиден и факта на нашето отсъствие от Царството, на нашето отчуждение от Бога. Покаянието е това, което отново и отново ни връща в радостта на пасхалния пир, но същата тази радост открива цялата ни греховност и ни отвежда на съд.

Тайнството на покаянието не е някаква свещена, юридическа „власт“, дадена на хората от Бога. Покаянието е силата на Кръщението, която действа в Църквата. Чрез Кръщението то получава своя сакраментален характер. В Христос всички грехове са простени веднъж и завинаги, защото Самият Той е опрощението на греховете и нямаме нужда от някакво „ново“ опрощение. И наистина ние, които постоянно изоставяме Христос и се отлъчваме от Неговия живот, имаме нужда да се завърнем при Него, да получаваме отново и отново дара, който ни  е даден веднъж и завинаги чрез Христос. А опрощението свидетелства, че това завръщане се е случило. Също както всяка отделна Евхаристия не е „повторение“ на Христовата вечеря, а възхождането и приемането ни в един и същ вечен пир, така и тайнството на покаянието не е повтаряне на Кръщението, а връщането ни в „новия живот“, който Христос ни е дал веднъж и завинаги.

Източник: „За живота на света“, Шмеман, Ал., превод от английски: Анжела Петрова, „Омофор“, София, 2004 г., ISBN 954-9700-39-9