Онтология и етика – I част

автор: митр. Йоан Зизиулас

Тази тема звучи теоретично, но има все пак сериозни последици в живота на Църквата и на всеки човек. Етиката определено е заела много важно място в нашия живот, но също така и в живота на Църквата. Тя се преподава в училищата, в богословските факултети и представлява за всички християни нещо, което е равно на догматите – ако не и по-важно от тях. Отстъпването от догмата все повече се толерира в обществото, обаче и в Църквата нарушаването на етичните норми е недопустимо.

Интересно е, че в нашето православно Предание етиката като термин до скоро е нещо непознато. Не се среща почти никъде у Отците на Църквата, нито пък се е преподавала в училищата до неотдавна. Тя е вид западно творение, което по един или друг начин се е  наложило в нашата Църква. Трагично е все пак, че въпреки консерватизма, с който се характеризира нашата Църква, ние не сме могли да се опазим от променливостта и непостоянството, които са характерни за Запада. Това постоянно и прогресивно създава пропаст между нашата Църква и обществото, което е принудено заради своята природа да се наглася спрямо етичните промени, които се появяват в съвременните западни общества. Примерите за това са многобройни: разводи, извънбрачни и предбрачни отношения, хомосексуализъм, евтаназия и т.н. Докъде ще ни отведе това положение? Спрямо какви критерии нашата Църква ще заеме позиция по всяка от тези промени в етиката?

Променливостта на етиката показва, че тя сама по себе си не може да оправдае своето съществуване и да претендира за абсолютен авторитет и важност. За онези, които вярват в Бога и са членове на Църквата важността и авторитетът на етиката извират от Божията воля, както тя се изразява в Свещеното Писание, Свещеното Предание и в живота на Църквата. Това обаче предизвиква огромни проблеми. Кой може авторитетно да тълкува Божията воля? В римокатолицизма нещата са прости: единствено Църквата, която в крайна сметка се изразява чрез папата, правилно и задължително за верните тълкува волята Божия. За протестантите тълкувател на Божията воля е единствено Св. Писание, обаче и то има нужда да се тълкува, и така допуска специални тълкуватели на Библията, което създава голямо разнообразие от мнения за това какво точно подразбира Св. Писание по отношение на конкретен етичен въпрос. Консервативните, дословни тълкуватели на Св. Писание (т.нар. “фундаменталисти”) радикално се различават от т.нар. “либералисти”, които в онова, което Писанието пише, търсят какво всъщност то иска да каже, като определят времето на написване на библейския текст в неговия исторически контекст и по този начин релативизират неговия смисъл. Много от онова, което казва Писанието зависи от културните влияния на тогавашната епоха и затова няма важност и авторитет за всяка епоха. В Православната Църква нещата са още по-сложни, особено в последно време. Кое е това, което авторитетно тълкува Божията воля относно етичните въпроси? Съществуват следните три тенденции (отговори на този въпрос) в Православието днес:

а) “фундаментална” тенденция, която напомня за екстремния протестантски консерватизъм. Дословното тълкуване на Писанието открива Божията воля. Събират се места от Св. Писание и се цитират така, че да подкрепят отговорите по отношение на етичните въпроси. Към същия “фундаментален” начин се отнасят и цитати от трудовете на Отците на Църквата – или като тълкуване на библейските места, или като превръщането им във форма на свещени канони чрез тяхното дословно тълкуване. Тази тенденция се очертава днес да стане водеща в Православието.

б) “юридическа” тенденция, която напомня на римокатолицизма, само че като авторитет в областта на етичните въпроси се приема институцията Църква, в лицето на епископите: или поотделно – което се среща рядко – или съборно. Тази тенденция е присъща днес особено за Гърция чрез учредяването на “Съборна комисия”, която се занимава с въпросите на етиката и съобщава своите заключения на обществото чрез официални съборни решения и ги оповестява като “официална позиция” на Църквата по етичните въпроси. Ако за Ватикана подобно положение е абсолютно присъщо, в Православната Църква то е все още в начална фаза. Все още нямаме “официални” декларации на Православната Църква във връзка с етичните въпроси, при все че натискът в тази посока е доста голям. Като че ли нещо в клетките на православния организъм се противи на тази “юридическа” тенденция.

в) “харизматична” тенденция, при която авторитетното тълкуване на Божията воля се свързва с отделни “духовни” хора, които чрез своите дарове на разсъдливост и прозорливост поучават – или принципно, или пък в отделни случаи – кое е етически правилно. Тази тенденция днес е доста разпространена в Православната Църква и се стреми да замени и измести двете по-горе споменати такива.

Съпоставянето между тези три тенденции не представлява понастоящем никаква тежест. Трябва, все пак, да отчетем, че те със сигурност ще се проявят, понеже много вярващи ще бъдат принудени да се определят между това, което им казва официалната Църква и онова, което ги съветват техните духовници, а в този случай, съвсем сигурно е, че между тях няма да има пълно съгласие по всички въпроси. Сложността на това състояние в Православието показва, че етиката сама по себе си за Православното предание е един проблематичен термин. Това е нещо, което ни е наложено отвън, не е естествен елемент на нашата Църква. Нашето православно Предание никога не се е занимавало абсолютно, нито пък е давало предимство само на това, което човек прави, но е отишло по-далеч и се е занимавало с това, което човекът е. Тук вече е същинската разлика между западния и православния подход към човека.

Следва

превеждащ от сръбски: Мартин Димитров, източник: verujem.org