Онтология и етика – II част

автор: митр. Йоан Зизиулас

ПОНЯТИЕТО ОНТОЛОГИЯ

Както показва самият термин, онтологията е слово за битието. Самият термин не се използва във философията до XVII век, когато за първи път го използва Сосlеxius (Lexikon Philosophicum, 1613), а в по-развита форма го използва през 1656-та година Glauberg (Methaphisica de Ente), за да го наложи през XVIII век окончателно Ch. Wolff (Philosophia prima sive ontologia, 1729). От тогава насам, западните философи или променят първоначалния смисъл на този термин (Кант, Хегел, Хайдегер, Хусерл и пр.), или го изхвърлят от неговото място в метафизиката дадено му от преданието (Левинас), но не могат да избегнат да се занимават с него, понеже онтологията заема централно място във философията. Тук няма да навлизаме в детайли относно историята на онтологията. Ще се спрем на смисъла, който ѝ е дал нейният основател (въпреки че той сам не е използвал този израз) Аристотел, тоест на онтологията като наука за „битието като битие”, за съществуването и вечното съществуване – на това, което Аристотел е наричал „същина”, в двойното значение на това понятие: по-точно, първата същина, която означава конкретното битие и втората същина, която означава някакво общо и съборно битие (на пр. Сократ = първа същина, човек = втора същина) Онтологичният въпрос в старата елинистка философия винаги  е съдържал в себе си проблема на противопоставянето между съществуването и създаването и изчезването (между съществувам и съм – бел. прев.). Фактът, както е забелязал Хераклит, че „всичко тече” и нищо не е постоянно и непроменливо (никой не може два пъти да скочи в една и съща река), е създавал при древните елини екзистенциална несигурност: Ако всичко се променя, какво тогава е истинско? Как можем да кажем, че едно битие е еди какво си, а не нещо друго? Как можем да именуваме битията, да ги идентифицираме, да не ги бъркаме и да не се съмняваме в тяхната истинност? Проблемът на онтологията в случая не е теоретичен, нито пък второстепенен и маловажен. Той се занимава с проблема на истината за битието, което със сигурност означава, че хората могат да се съгласят около това какво е вярно и какво е лъжа, какво е нечие лично убеждение и какво е твърда и сигурна истина. Онтологията ни дава сигурност (истинност), която поставя под въпрос временното и променливото.

Какво тогава е твърдо и непроменливо във всяко битие, което позволява да го смятаме за истинно, въпреки че е променливо? Платон предлага, макар че нещата и битията, както показва общият ни опит, са константно променливи (раждат се и умират), идеите за тези бития да бъдат твърди и непроменими (едно дърво може да изгние и да умре, но идеята за това дърво остава, и това е, което ни дава право да говорим за истината за дървото). Без тези безсмъртни идеи няма истина, всичко е просто мисъл. Други древни философи са намирали непроменимостта на битието другаде (Талес – във водата, Анаксимен – във въздуха, Питагорейците – в числата и т.н.) Едно нещо обаче е било общо помежду им: за да намерим сигурната истина за битията, трябва да търсим началото, от което битията са произлезли. Истинско и постоянно е само онова, което е съществувало в началото. Първата причина е истинската, защото от там започва движението, тленността и променливостта. Онтологията на древните елини е била протологична (онтология на първопричината): До истината можем да стигнем само ако се върнем назад.

Онтологичния проблем са го наследили и Отците на Църквата, тъй като и те са били елини и са принадлежали към същата тая култура и образование и са носили една съвест формирана под влиянието на елинската философия. В следствие на това, те също са се интересували от проблема за отношението на истината спрямо тленността и променливостта на битието. Тъй като всичко се променя и всичко умира, какво е истинско и непроменливо? Отделни християнски философи като Ориген, под влияние на старата елинска философия са наследили протологичната онтология на Платон: Истината за битията се намира в началото, от което са отпаднали и към което са повикани да се върнат. Всичко що е материално е тленно и временно, като например тялото, всичко това не е истинско. Само душите са истински, понеже само те са вечни. Винаги са съществували, и винаги ще съществуват.

Главното течение в светоотеческата теология обаче не е приело тази онтология. Съществували са два ключови елемента върху които се е утвърдила онтологията на Отците:

а) Истината за битията не се намира в тяхното начало, а в техния край. Пътят към една подобна онтология е отворил най-напред св. Ириней Лионски с неговата позиция, че човекът не е създаден отначало съвършен, а като малко дете, което с течение на времето използва свободата си, за да се усъвършенства в есхатона. Истината за битията следователно не се намира в началото, а в края. Не в това какво са били те, а какво ще бъдат.

б) Точно заради факта, че истината за битията се намира в края, времето и променливостта, които толкова са плашили древния елин, за християнина стават елементи на онтологията: само чрез времето и чрез това тленно тяло битията могат да стигнат до тяхното истинско съществуване. И така, докато Платонизмът е търсил онтологията извън времето и тялото, Отците са видяли във времето и тялото онтологични предпоставки за истината на битието. Без време и тяло, не съществуват истински тварни бития.

Две са причините, които са накарали Отците на Църквата да променят по този начин древната елинска онтология. Първата причина е, че истината за битията е Христос. Това означава, както подчертава св. Максим Изповедник, че всички бития, цялата твар съществуват истински само в рамките (в отношение) на Тайната Христова, която се изпълнява (завършва) в есхатона. Тайната Христова обаче е немислима без времето, в рамките на което се проявява свободата в Светия Дух. Следователно, Христологията в своя пневматологичен смисъл задължава Отците да преместят онтологията от началото в края и в нея да вградят времето, историята и тялото – три елемента, които древната елинска мисъл не е могла да включи по никакъв начин в своята онтология.

Трябва да отбележим тези характеристики на светоотеческата онтология в контекста на нашата тема, понеже те ще са ни нужни при анализа на отношението между онтологията и етиката. Като казваме онтология, подразбираме изследване на истинността на битието – това е общо и за елинската философия и за светоотеческата мисъл. Но не извън времето, историята и материалния свят, а вътре в тях, и не в началото, а в края на битието.

СМИСЪЛЪТ НА ЕТИКАТА

Етиката се различава от онтологията по това, че тя не се интересува от истинността на битията, бита и съществуването на битията, а от това какво тези бития вършат и как се отнасят, и то въз основата на параметри изградени върху логически принципи. И докато онтологията се отнася до всички бития и тяхната истина, етиката се ограничава само до човека и  до това какво той прави. Основните характеристики на етиката по отношение на онтологията са следните:

а) Отъждествяване на съществуването и праксиса (да съществуваш = да действаш) Това е характерно за западната философия и теология още от първите векове на християнството (Тертулиан), а върхът си е достигнало в схоластическата теология на средновековието където, както е показал Гилсон, съществуването се отъждествява с действието до такава степен, че и Бог като битие par excellence, е разбран като actus purus (чисто действие – бел. прев.). Западната мисъл е направила онтология от праксиса. Направила е праксиса последен елемент на битието, истината за битието, което  предполага абсолютизация на етиката.

б) Поведение, което се основава на логиката. Морално е само това, което е в съгласие с логиката. Ако приемем, че е логично това, което се отъждествява с идеите за добро и пр. (Платон), тогава следва,  че морално е онова, което е идейно (и идеално): човек трябва да се отнася съгласно определени прототипи, които не произлизат от опита, а са наложени от вън. Ако пък онова, което е логично през същото време е и полезно и носи наслада и прочее (което окончателно е прието на Запад), тогава е морално всичко онова, което служи за тези цели. По този начин етиката става пленник на логиката (логичен праксис).

в) Налагане на човешката логика върху природата. Независимо колко странно изглежда, етиката никога не може да зачита природата (естеството?) Когато твърдим че нещо е морално понеже е “естествено” или “физиологично”, онова, което се подразбира не е природата (естеството?), такава каквато тя е в действителност, а такава каквато би било логично да бъде. По този начин липсата на ред и хаоса се смятат за неестествени. Обаче, както особено в наши дни се потвърждава от науката, за природата няма нищо по-естествено от хаоса. От непредвидимостта на природата. Могат да се посочат подобни примери и от сексуалната етика или от обществения живот (брак, семейство и т.н.) Изтъкването на естественото в етиката не е нищо друго освен налагане на човешката логика върху природата. Крещящ и същевременно трагичен пример е екологичният проблем. Въз основа на логиката се смята за нещо естествено природата да служи на човека. Последиците от това са известни. Даже и днес, когато имаме развита екологична етика, главната грижа е как логически (рационално) да се организира човешкото поведение за добиване на колкото е възможно по-голема полза за човека, а не зачитането на същата тази природа. Етиката по своето определение е човекоцентрична и рационална и поради това никога не може да бъде онтологична. По тази причина етиката е в противоположност с онтологията на Отците, която описахме преди малко, и която е както видяхме есхатологична. Етиката се изчерпва в поведението и в действието. Тя не се интересува от тленността и смъртта. Тя няма за цел “вечно битие”, а само “добро битие”, където акцентът е върху “добро”, а не върху “битие”. Достатъчно е да бъдеш добър човек, няма значение, че ще умреш. Онтологията има за цел да победи смъртта, а етиката да победи злото, сякаш смъртта не е най-голямото зло, “последния враг”, както я нарича св. апостол Павел. Етиката по този начин хвърля прах в очите на човека, за да не види, че е смъртен и в краен случай не му предлага нищо, с което да реши проблема със смъртта.

По този начин етиката влиза в конфликт с отеческата онтология по отношение на ценността на тялото. Омаловажаването на смъртта непременно е последвано и от омаловажаването на тялото, понеже то преди всичко е носител на смъртта. И докато теологията заради нейната онтология е задължена да учи за възкресение на тялото в последните дни, етиката не се интересува от това нещо. В своята идеалистична Платоническа форма тя се задоволява с безмъртието на душата, а в рационалната (логическа) и хедонистична – с общото и индивидуално щастие. Нито една етика не ни задължава да вярваме във възкресение на тялото, така както нито една онтология, която не включва тялото като онтологичен елемент на битието, не може логически да бъде последователна, ако не учи по някакъв начин и за вечно съществуване на тялото. Онтологията е безсмислена без победата над смъртта, тъй като “съществуването” на битието без “вечно съществуване” е фалшиво. Ако пък това битие има тяло като онтологична характеристика, както е в теологията на отците, тогава това “вечно съществуване” задължително предполага възкресение, и то не просто възкресение на мъртвите, а възкресение на телата.

превод от сръбски: Сосипатор Пиров, източник: verujem.org

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: