Мястото на дяконисата в ранната Църква

автор: Димитрина Лефтерова

Институциализацията на Църквата няма  за цел да сведе до минимум  участието  на жената в църковния живот.  Макар и на пръв   поглед  да се добива представа за църковното пространство като за един мъжки свят, то в рамките на тази общност  на жената се предоставя достатъчно място за служение. „Въпросът  за служението на жената в Църквата е бил въпрос не на доктрина и обряд, а заради нуждите и уместността.” според  думите на Луиза Хугтън/1/. От  първите векове са известни имената на много дякониси, много от които са причислени към лика на светците. Дяконисите не участват в богослужението   като  дяконите. Те са помощници на епископите и презвитерите в благотворителността, милосърдието. Ходели по тъмниците, по болниците, помагали са в Църквата  при кръщението, помагали са за реда в храма/2/.  Дяконисите  били активни помощници при използването на  общата  църковна собственост  за обгрижването и подпомагане на бедните/3/.   Целта на дяконисите е „да служат на жените”, „ за успокоение помислите на нечестивите”. Цялото им служение е свързано с женската половина на общината. И точно тук  се проявява любовта, почитта и уважението към жената: въпреки че не й се дава благодатта на свещенството, Църквата използвала жените в служението на дяконисите- служение, които няма сакраментален характер.

Дяконисите се споменават на два пъти в Новия Завет. Първото споменаване  е в  посланието на ап.Павел до Римляни, където той им поверява дяконисата Фива. Второто е в трета глава на първото послание  до Тимотей. В частта, визираща   качествата на дяконите, авторът на посланието вмъква, че „също и жените ми трябва да са почтени, не клеветници,  трезвени и верни във всичко”/І Тим.3:11/. Документите на  ранната  Църква използват  същата  дума diakonos , както  за мъже, така  и за жени –дякони, като ги разграничават единствено по  употребата на  определителен член  за мъжки и женски род/4/.

С развитието на Църквата през втори и трети век се развива и институтът на  женското дяконство, но специфичните му задължения и ранг варират географски. От Средния Изток разполагаме  с два сирийски  документа, посветени както на ръкополагането на дяконисите, така  и на техните  пастирски и богослужебни задължения. Това са „Учението на   апостолите”/ Didascalia  apostolorum/, датиран от ранния трети век и „Апостолските  правила”, църковен устав от четвърти век, силно повлиян от ранната „Дидаскалия”.  В „Апостолските постановления”  се излага ръкоположението на висшия и  нисшия клир.

Институтът на дяконисите възникнал през апостолския период от църковната история и бил свързан със задължения, подобни на тези на дяконите. Включвал една единствена степен – тази на дяконисата. Не предполага принадлежност към по-нисша степен, нито възможност за издигане в друга, по-висша. За дякониса на име Фива споменава св.апостол Павел в Рим.16:1-2. В 96 си писмо до император Траян, Плиний Мадши докладва, че е разпитвал две робини наричащи се “прислужнички”, т.е.дякониси. В “Пътеписа” си испанската монахиня Егерия (Силвия) споменава за дякониса Мартана, която не взимала участие в богослужението, а по-скоро изпълнявала задълженията на игуменка в един манастир в Селевкия-Ктесифон/5/.

Дякониса Фива и другите жени, за които  споменава св.ап. Павел в 16 глава на Послание  до Римляни, не са принадлежали към първото   ниво на свещенството; за тях  важи онова, което пише апостолът за Фива:  Тя стана „помощница   на мнозина” християни и на мене/Рим.16:1,2/. Жените дякониси от апостолско време се заемали с делото на дяконско служение с благословия и ръковъзлагане на епископите. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните/6/.

Служението на дяконисите, като част от по-общия проблем за служението на жената в църквата не бил приеман еднозначно. В трета книга на „Апостолски постановления“ по този повод е казано „Ако по-рано не позволихме на жените да поучават, то как да им позволим, въпреки природата си, да свещенодействат? Поставянето при богините на жени свещеници е заблуждение на елинското (езичеството )…“.

Според шеста глава на „Апостолски постановления“ дякониса могла да бъде неомъжена жена или вдовица омъжена само един път. Според едни писмени паметници  възрастта й не бива да е под  40 години, според  други –под 60, т.е . дяконисата можела да има деца. В редки случаи дякониса можела да стане и съпругата на епископа, което е урегулирано в 48 правило на Шестия вселенски събор „Жена на произвеждан в епископско достойнство, подир като се раздели с мъжа си по взаимно съгласие, нека постъпи в манастир отдалечен от местопребиваването му и нека се ползва с издръжка от него. А ако се окаже достойна, нека се произведе и в достойнство на дякониса…“. С 15 си правило Четвъртия вселенски събор определил дяконисата да не е по-млада от 40 години. Същото било потвърдено и в 14 и 40 правило на Шестия вселенски събор. Дяконисите подготвяли жени, желаещи да приемат кръщение, подпомагали свещенослужителя при извършване на кръщение, посещавали с различна цел домовете на християните, стоели при вратите на храма, следели за поведението на жените в него, удостоверявали непорочността на девици и др. Били длъжни още да посещават и обгрижват християнки, които живеели в домове на езичници. Във връзка с това в осма книга на „Апостолски постановления“ е посочено „Дяконисата не благославя, нито извършва нещо от онова, което извършват презвитерите или дяконите. Тя единствено пази портите на храма и помага на презвитерите при кръщение на жени (заради приличието)…“/7/. Дяконисата  давала отчет за всичките си дела на епископа и по негова препоръка и на презвитерите и дяконите.  От своя страна последните известявали дяконисите  за нуждите на жените християнки и ги насочвали там, където би се нарушила благопристойността. Те посещавали жените християнки, намиращи се в езически домове. Това било по времето, когато християнството все още не било повсеместно  наложило се и  дяконисите ставали вестителки на новото учение сред жените. Целз, надсмивайки се над християните казвал, че слушайки новите проповедници” си длъжен да оставиш и родителя си, и учителя си и съпровождан от жени и съратници да отидеш или в женската част на дома или в  шивашката си работилница… и тук ще получиш съвършено знание…”/8/. Посещенията  на дяконисите  по домовете било свързано с обгрижване на болните жени.   По времето на Константинополския патриарх Фотий  дякониси носели причастие на пленените във война със сарацините византийски войници.

„Наистина, жени-дякониси ние употребяваме в много случаи, се казва в „Постановления на светите апостоли”, когато се просвещават/кръстят/ жени,  дяконът нека помазва с  осветен  елей  само челата им, а след него нека да ги помазват  дяконисите, за да няма необходимост мъжете да гледат жените… След това или ти, епископе, или подчиненият на тебе презвитер, да произнесе над тях  поименно свещено призоваване на Отец, Син и  Свети Дух,  потопи ги във вода; при мъжете нека това  да става от дяконите, а при жените от дяконисите, да не би преподаването на несъкрушимия печат да се извърши   неблагоприлично”. Дяконисите били длъжни да стоят  при входа на храма, следейки  за влизащите  в него жени и при необходимост  да им указват кои места да заемат, обикновено вляво от олтара”. За това  в молитвата при  ръкоположението те са наричани „ хранителки на  светите двери”/9/.

Във Византия дяконисите  се зачислявали  към конкретна църква. В храма „Св. София” в Константинопол   е имало 40 дякониси.

Дяконисите се явявали „свързващо звено” между свещенослужителите и жените-християнки.  Те  са присъствали при частни беседи на свещеници с жени и сами наставлявали  последните, посещавали  болните  и бедните, християните, намиращи се в затвора. На една фреска от древна катакомба, където се събирали християните, са изобразени две такива жени, носещи храна, вероятно на бедните вярващи –първата държи  в ръце поднос,  а другата –кошница с  плодове и хляб/10/. Троицки   говори  и за изображения в катакомбите на жени, които от катедра четат книги. Това сочи, че   дяконисите имали  катехизаторска мисия, подготвяйки жените за Кръщение. в периода  на оглашение/11/.

Дяконисата  давала отчет за всичките си дела на епископа и по негова препоръка и на презвитерите и дяконите.  От своя страна последните известявали дяконисите  за нуждите на жените християнки и ги насочвали там, където би се нарушила благопристойността.

 „Те са били-пише Е.Теодору- служителки на разпнатия на кръст  и възкръснал Христос сред болните, бедните и децата, сред  всички, които се нуждаели от грижите им ”/12/. В областта на богослужението  задачите им се свеждали до това да намазват оглашените жени преди кръщението с благоуханни масла, да ги придружават до кръщелния купел,след което ги отвеждали, облечени в бяло при епископа. Дяконисите били активни членове и на семейната общност по линия на религиозния живот, осъществяван от членовете на семейството/13/.  Църковното общество в този период с видим интерес изнамира най-разнообразни форми за налагане на християнството и в семейството, и в обществения живот/14/.

От първите християнски векове до нас достигнали имената на някои дякониси като св.Домника от Александрия, св.Олимпиада,  св.Теосевия от Ниса, св.Татяна, св.Ксения от остров Кос, св.Платонида от Назианз и др. На територията на страната ни институтът на дяконисите също бил популярен. В село Елешница (Разложко) е намерен гроб на дякониса, от надписа на който става ясно, че се е казвала Евгения и е починала през 538 г. „Тук почива благоразумнопаметната Евгения, която бе дякониса и която построи дома (църквата) на славния апостол Андрей, и която завърши живота си в благочестие на 12 юни, индикт първи, по време на царстването на най-божествения и най-благочестивия наш господар Флавий Юстиниан, вечен август и автократор, година двадесет и девета, по време на консулството на най-блестящия Флавий Йоан“.

През 527 г. със 17 правило на свикания от Арменската църква събор в древната арменска столица Двин (Довин) било определено „На жени не се разрешава да извършват служението на дякониси, нито да прислужват при кръщение…“. През ХІІ век в тълкуванието си на 15 правило на Четвъртия вселенски събор Антиохийският патриарх Теодор (Валсамон) отбелязва, че в Константинопол ръкоположение на дякониси вече не било извършвано. Причина за това според него е ограничаването достъпа на жените до олтара. За Матей Властар служението на дяконисите в църквата е „никому неизвестно“, т.е. отдавна забравено служение.

Дяконисите, пише преподавателят  в Богословския Факултет на Атинския Университет Йоан Н. Кармирис, не са били “ръкоположени членове на клира”, които са принадлежали към първата степен на свещенството (т. е., дяконството), макар и “в някои исторически моменти и географски места изглежда злоупотребително те са упражнявали и литургическо служение, без да бъдат ръкоположени със съответното тайнство”. Жените, продължава Кармирис, в древната Църква не са упражнявали “в конкретния смисъл и чисто свещено-дяконско служение”, а само служение “на дяконисите и монахините”, тъй като “са били лишени от тайнство свещенство”. Затова, заключва проф. Кармирис, не трябва да се смесва чисто спомагателната функция и дейност в Църквата “най-вече тази на дяконисите с това на дяконите – първата степен в свещеническото служение”.

Проф. Евангелос Д. Теодору,  в неговата книга “Хиротония или хиротесия на дяконисите” пише: “Дякониса не е била степен, която се дава, за да се премине от други по-ниски йерархически степени на женски клир (има се предвид иподяконското служение)”. Степента на дяконисата не дава право на изпълняващите я да възходят към чина на презвитера или епископа. Чинът на дяконисите е  създаден, за да изпълнява свещеноапостолските нужди на Църквата главно сред жените, е “бил несъмнено по-нисш от този на дяконите-мъже”. Дяконисите, продължава същият професор, не могли да претендират за чисто свещенически права и участвали само в някои аспекти на дяконското служение, но им било забранено да “участват в служението на дякона при светия олтар” и дяконисите не са имали никаква връзка с извършване на тайнствата. Просто са помагали на свещениците при кръщение на жените и в религиозното образование по къщите, за да не бъдат клеветени свещениците. Проф.Теодору изяснява още, че чинът на “дяконисите” винаги е бил подчинен на йерархически предшестващите и стоящите по-горе дякони. Той се е разглеждал “като приложение и допълване на чина на дяконите”, най-вече за служение сред жените. Затова, съгласно  “свидетелството на изворите, чинът на дяконисите”, който “е имал един особен характер”, е съставлявал “междина на по-долния и по-горния клир”.

Дяконисата в древната Църква и хиротонията им, освен литургическите прилики с хиротонията на дякона, е имала и особен свой собствен характер. Затова тази хиротония не означава повишаване на тази, която бива ръкополагана, нито й е давало права за възкачване към нивата на презвитера или епископа. Хиротонията на дяконисите е бил единственият вид хиротония на жени в Църквата, с която се е създала уникална степен на женския клир и единственият му чин, т. е. степента на дяконисите. В изворите няма съмнение, че хиротонията на дяконисите не представлява извеждане от каквото и да е по-ниско ниво (т. е. това на иподякона) или че е давала на ръкополаганата властта и правото за възхождане към презвитер и епископ. Хиротонисана дяконисата, без да е противоположена на мъжкото свещенство, е била ангел в делата на милостта, просветлена катехизаторка и съработница на епископа и на йереите в пастирската и социалната им работа, както и в кръщението на жените/15/.

От всичко това става ясно, че в съзнанието на Църквата жените не са претендирали за свещеническо достойнство, а “дяконисата” не е имала никаква връзка с дяконското служение на олтара и “не се позво ляваше на дяконисата да се занимава със светата утвар”/16/.

––––––––––––––––––––––––––––-

Бележки:

1. Houghton Louise. Womens Work in the Church, The New Scaff-Herzog Enciclopedia of Religious Knowledge. Baker Book House Grand  rapids, Michigan, 1953.p.414

2.Воробьов Вл., „Введение в литургическое предание. Лекции” , стр. 4

3.Петев,И. „Социалната справедливост  в светоотеческо осветление”-ДК, С., 1986, №1.

4. Василиадис, Н., Жени  свещеници? , из „Православие и

Феминизъм”, стр.54.

5.Авксентий, архим.”Литургика”,  втора част, Пловдив, 2007,стр.87.

6. Кармирис, Н. Място и дяконско служение  на жените в Православната църква, Атина, 1978.стр.30

7.Апостолски постановления. Кн. VІІІ.28,6.

8. Ориген. Против Цельса, апология христианства.ІІІ.55. Казань.1912.

9..Авксентий, архим.”Литургика”,  втора част, Пловдив, 2007,стр.87.

10.Кондаков Н.П „Иконография Богоматери”,стр.42

11.  Пак там,стр.60

12. Евангелос Д.Теодороду, Християнство и феминизъм, списание” Ефимериос”, бр. 7, 1/15 май 1989,стр.62.

13.Василиадис,Н. „Жени свещеници ?”- Мирна, С., 2001, №  15

14.Бер-Сижел,Е. „Жената е създадена също по образ Божий”, С., 2002. стр.3

15. Стефанов, Ст., „Женското служение  в контекста на мисията на Църквата в исторически и съвременен аспект”, Епископ Константинови четения, т.9, 2004.

16. Евангелос К.Мадзунеас протопр., Ръкоположение  на жени, Атина, 1982., стр.112.

Advertisements

1 Comment on Мястото на дяконисата в ранната Църква

  1. “Ако по-рано не позволихме на жените да поучават, то как да им позволим, въпреки природата си, да свещенодействат?“

    Жените получовеци ли са ?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: