Владика Порфирий Йегарски – За митарствата*

Водещ: Какво казва християнската теология за митарствата?

Вл. Порфирий:  Това е въпрос, който е актуален между християните, да кажем, аз лично не вярвам, че съществува такъв схематичен път на нашето заминаване от този свят в Божията прегръдка по начина, по който това е представено в митарствата. Тъй като това е в директна противоположност с нашето изживяване на Бог като Бог на любовта и понеже в митарствата се говори за това как човешката душа, като си отива от този свят минава различни стъпала, та на всяко стъпало идва ангел и изпитва на определено ниво какво добро сме направили и какво лошо, и ако надделее доброто отиваме нататък, а ако надделее това, което е лошо, тогава не продължаваме. Разбира се, това е според мен едно обезценяващо представяне въобще на самия Бог, ако ние говорим за Бог като Бог на любовта, и говорим за това, че не съществува нищо, което можем да направим, за да поставим под условие Божията любов, тя е безусловна и тя  ни се дава априори. Поантата е само в това дали ние можем да припознаем тази любов и да я вместим в себе си. Дали ние всъщност достатъчно жадуваме за тази любов. Да кажем, че това е все едно да имате родител, който обича безусловно детето си. А детето понеже е сгрешило нещо, се страхува, че бащата няма да го приеме. Обаче, когато дойде бащата, и като от цялото си същество, с движенията си, с думите си излъчва любов, детето автоматично се освобождава от страховете си и разбира, че те са били безпредметни, че са били необективни.

Следователно когато говорим за отношението на човек с Бога, в контекста на митарствата, тук става дума за това дали детето, т.е. човека, ще може да приеме тази Божия любов, дали е жадувал за тази любов, дали е бил жаден за тази любов. Доколкото съществува човек, а такива сигурно има, аз се надявам че не са много, но ги има, понеже човекът има свобода, свобода и да отхвърли Божията любов, значи възможно е да съществуват хора, които не приемат Бог, не искат общението с Него, не приемат неговия порядък и неговия свят. И просто когато се появи този Бог, когато дойде този взрив на Божествената любов, те просто няма да могат да приемат тази любов. Ще се гнусят от тая любов. Ще се опитват да избягат, да побегнат от тая любов, но във вечността това няма да бъде възможно, и затова и казваме, че точно тази любов, както казах, този взрив от любов ще се излее върху всички хора, и заради това за всички, които не са я искали, това общение с Бог, това присъствие на любовта Божия ще бъде за тях мъчение.

Ако говорим за митарствата трябва да кажа, че те никъде не съществуват като учение на църквата, което примерно е потвърдено чрез събори или например като догмат в църквата. В житията на светиите съществуват различни опити, които са индивидуални опити и които Бог ги дава на някой, за да се събуди и промени ума си. Всички ние имаме някакъв опит с Бог, но това е само наш опит, и Бог на всекиго от нас се разкрива по специфичен начин. Така че личният опит в отношението с Бог не е добре преди всичко да се обобщава като правило, а понякога обобщаването и вземането на чуждия опит като свой опит може да е погрешно и да ни откара на крив път и всъщност да доведе до парализиране на нашите възможности, нашите таланти и дарове. Това исках да кажа.

Ако приемем митарствата като нещо, което изразява учението на православната църква, тогава тайната на любовта автоматично губи позицията си и мястото си; отношението на човека с Бог се превръща в едно механично, тоест едно юридическо отношение, където Бог не е нищо друго, нищо повече от един съдия. който е написал закона, пуснал го е на земята, сложил го е в историята, и този, който по отношение на тоя закон изпълнява правилата му може да мине и да дойде в Неговите покои, а този, който не изпълнява – не може да дойде. Но не съществува такъв човек, който е изпълнил в абсолютния смисъл на думата този закон. Което не означава, че както преди малко споменахме страхът отсъства, страхът просто е иманентен на всеки човек, тъй като живеем в историята, и защото ние все още не гледаме Бог лице в лице. Ако бихме гледали Бог лице в лице, ако бихме били сигурни в тази любов, страхът би липсвал. Трябва да кажа, че и аз го имам, и почти няма човек, който да няма страх. Разбира се, страхът може да бъде и положителен.

– Да, да…

– Но този страх от може би антропоморфните представи за нашата бъдеща ситуация, за нашата ситуация и статут във вечността, е в директна връзка с качеството на вярата, която означава доверие в Божията любов. Т.е. когато и да се появи страхът, имаме проблем с вярата. Тоест ние може би рационално, вербално изразяваме вярата си или е по-добре да кажем – говорим за вярата си точно като онзи капитан от Евангелието, който казва: „Вярвам Господи, помогни на неверието ми“. Т.е. ние вярваме, и искаме да вярваме, трудим се да вярваме, но нашата вяра е крехка и слабичка и именно това дава пространство за присъствието на страха в нашия живот. Страхът от смъртта е просто единственото нещо, което със сигурност го има у всеки човек. Няма човек, който да не се страхува от смъртта, и от бъдещето, от онова което е неизвестно, което тепърва ни предстои, това го има у всеки.

– Но това донякъде ни защитава, от вършенето на лоши дела …

– Защитава ни и  от греха разбира се…

– Да, знаем, от греха …

– Разбира се, но в Евангелието апостол Павел (всъщност казва го ап. Йоан – б. ред.) ясно казва: „Любовта прогони страха“. Там, където е силна вярата, където има голямо доверие в Бог, там и любовта е по-голяма. И това са просто синоними, причинно-следствено са свързани вярата и любовта. Значи ако имаме страх, по-малка е вярата, но е по-малка и любовта ни. Тук нашата любов е обърната към нас самите. Т.е. ние утилитарно изпълняваме заповедите, користолюбиво. Изпълняваме ги, за да влезем в Царството Небесно, Царството Божие, да бъдем в близост с Бог. И всъщност наш основен ориентир и мярка не е Христос, Който е пред нас. Един от големите старци, старец Порфирий който сега и при нас стана известен, а иначе е наш съвременник, упокои се преди няколко години, грък, който е отишъл на Света Гора, или по-добре да кажем – е  избягал на Света Гора да се посвети на Бог още докато е бил на 12 години. Той се е занимавал с тая мисъл и преди това. Още докато е бил на 8-9 години. И на няколко пъти е опитвал да избяга от вкъщи, за да отиде на Света Гора, да бъде монах, обективните обстоятелства са го възпрепятствали. Значи той когато говори за подвиг, за подвижници, тъй като подвигът предполага някакъв вид усилие, някой би казал – някакъв вид измъчване. Постите, не спите, борите се против гнева, омразата, клюкарстването и всички възможни злини, които ги носите в себе си, така че все пак извършвате някакво усилие. Харчите енергия за това. И старец Порфирий, когато говореше, е казвал: „Всички, когато говорят за подвига, говорят за някакъв вид мъченичество, обаче аз намерих един по-добър път. Пряк път. И това е любовта. И никога не съм мислил за греховете си, и никога не съм мислил за слабостите и страстите си, а просто пред себе си съм имал Христовия лик и непрестанно съм бил обвзет от любов спрямо Него. Така че всичко което вършех, не съм го и забелязвал. Т.е. нищо не е било подвиг, нищо не е било трудно, понеже аз бях като опиянен от любовта, и изпълнен с любов спрямо Христовия лик (образ), всичко ми е било лесно.

– А как се подразбира любовта към ближния?

– Разбира се, че любовта към Бог, по естеството на нещата, органично и автоматично се изразява спрямо хората, с които живеем.

*откъс от сръбското телевизионно предаване „Агапе“, превод от сръбски: Сосипатор Пиров