Подвиг и евхаристия в контекста на онтологично – етичните отношения

автор: епископ Игнатий Мидич

Какви са отношенията между християнската онтология, т.е. Евхаристията като общност на хората и природата с Бога в Христа, което ще се реализира напълно в бъдещия век, когато настъпи Царството Божие, и етиката? За да отговорим на този въпрос, нека най-напред да видим какво е всъщност етиката.

Общо взето етиката се занимава с въпроса какво прави човек, а не с въпроса за самото съществуване на човека. Това, което отрежда дали човешките действия са правилни или не от етична гледна точка, са етичните принципи и закони на доброто. Това пък, което отрежда дали едно нещо е добро или не, от онтологична гледна точка, е преодоляването на смъртта в общението с Бога в Христа, т.е. в св. Литургия. Отношенията между хората, основани върху етиката, предполагат, че тези отношения се регулират от моралните норми и закони, а не от преодоляването на смъртта в общението с Бога – т.е. това, което хората правят, и то съобразявайки се с етичните закони, е истината за хората, а не тяхното съединение с Бога в Христа, в което се постига безсмъртно съществуване.

От страна на етиката, грехът е всичко онова, което нарушава тези етични норми. Но и съвършенството, съответно светостта, се измерва на основа на етиката; свят е този, който живее в съответствие с нейните закони. Тези, които имат повече етични добродетели, са светии, са съвършени. Моралният закон все по-често се представя като Божий закон, като нещо, което е над Бога, защото и Бог съществува и действа спрямо тези закони. Затова, ако нещо се случи, но не е в съгласие с тези вечни морални закони, следователно не е от Бога, или пък ако е – тогава се казва, че това е Божият гняв, който се излива върху нас заради нарушението на тези вечни закони.

Върху морала, върху етиката, се основава животът на нашата съвременна цивилизация, както човешките взаимоотношения, така и държавното устройство. Човекът като уникално същество се заменя от човека на идеята, човека на цялото, човека на закона, човека на логиката. Който не съобразява своя начин на живот спрямо този етичен модел, ще бъде изтребен не само на земята, но и във вечността. В това ни уверяват човешките философии, религии, обществените системи и всички онези, които виждат себе си като пазители и тълкуватели на доброто като вечен закон.

По този начин, т.е. на основата на етичния, моралния живот в преходната и смъртната природа, се внася нещо, което изглежда постоянно и вечно и което се представя като истината за битието. С това обаче се пренебрегва смъртта като единствената известна реалност на нашия живот. От тук за моралните хора (да се чете – за нашата цивилизация) преходността и смъртта на природата и от там на конкретните същества и хора, е нещо странично, защото тази природа и конкретно същество, не са сами по себе си истина. Истина са вечните идеи, които не се променят, т.е. безсмъртната душа, и това, което е едно и също и непроменимо във всяко време и поколение, и това е, което трябва да се пази и цени, а не живите хора, съответно материалната природа. Всичко останало е преходно и е грях, т.е. грехът е това, което не се съобразява с моралните и другите закони. Всичко това не би ни занимавало толкова, ако този етичен начин на живот не беше и наследство за християните до такава степен, че те измерват всичко през тази призма: грехът, добродетелите, светостта, съвършенството и на края самия Бог и вечния живот. Грехът е нарушение на закона, добродетелта е изпълнение на закона, светостта е последица от добродетелния живот, вечният живот е последица от човешкото усъвършенстване. Съвършенството е единствено достъпно за Бога, защото Той едничък е абсолютно добър, благ, защото Той съвършено и безпогрешно изпълнява тези вечни закони. Чрез изпълнението на тези закони, идеи, добродетели, човек участва във вечния живот като безсмъртна душа, без значение, че неговата телесна природа умира и че той изчезва като конкретно същество. Остават неговите добри дела, които продължават да съществуват, независимо, че него вече го няма?! Понеже никой вече не очаква възкресението от мъртвите като живот в бъдещия век, т.е. вечния живот, който се схваща като паралелен идеален свят горе на небето, в който се преселват душите на мъртвите след освобождението от тялото и материята, и стават граждани на Царството Божие в зависимост от това как са изпълнявали закона на земята. Защото разликата между онтологията, т.е. евхаристийния начин на съществуване, и етичния е огромна и същинска. Имайки предвид тези отношения, между моралния и евхаристийния начин на съществуване, св. ап. Павел пише на Филипянските християни и казва: “Прочее, братя мои, за това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала, – само за него мислете. Което научихте, приехте, чухте и видяхте в мене, това вършете, – и Бог на мира ще бъде с вас.” (Фил. 4:8-9). Следователно св. ап. Павел не вижда у морала същността на християнския живот, но вече го вижда в Евхаристията. Понеже, без значение на това, което правим, ние сме грешни, защото сме смъртни, а от смъртта можем да се освободим единствено като членове на евхаристийната общност, т.е. в общението с Господа, понеже единствено Господ освобождава от смъртта, и то в последното събитие на историята, когато при Второто Христово Пришествие мъртвите ще възкръснат. Но дали това означава, че християните могат да правят всичко, каквото им се иска, т.е. да не изпълняват Божията воля, а в същото време да бъдат членове на св. Литургия и така да преодолеят смъртта? Можем да поставим въпроса и така: каква е ролята на подвига, върху който толкова се набляга в Православната Църква, и особено на монашеския подвиг? В какви отношения са подвижничеството и Евхаристията? На този въпрос днес, а и между самите християни, съществуват много и различни отговори. Затова нас ни интересува отговорът, който може да се получи въз основа на богословието на св. Максим.

Подвигът за св. Максим означава човек да не се привързва към природата и да не търси избавление от смъртта в нея. Затова подвигът не е отричане на природата, а вече избягване на нейното боготворене само по себе си (вместо съединението с Бога в Христа, у Когото и самата природа се спасява), на търсенето на спасение от смъртта в природата и в нейните закони. С други думи, подвигът е съществуване, което се основава на свободата, а не на природните закони, и то на свободата, която въвежда природата чрез Кръщението в Евхаристията.

Що се отнася до монашеството, в науката все още не е ясно определено откъде произлиза и от къде точно започва монашеството, което имаме днес в Църквата, както и какви са мотивите за неговото начало. Без тези данни обаче не можем да дадем ясна дефиниция на монашеството. Затова ми се иска да обърна внимание само върху две негови проявления: на отричането на своята воля заради изпълнението на Божията воля, и на безбрачието, а всичко в контекста на нашата тема за отношенията между онтологията и етиката, понеже монашеският подвиг и подвигът въобще, означава преди всичко отричане на човека от неговата воля за да изпълни Божията воля, както и отричане от брака за да се съедини с Христа. Отричането на своята воля заради изпълнението на Божията воля е същността на християнския подвиг. Както видяхме по-рано в този реферат, според св. Максим, Божията воля е Тайната Христова, т.е. Евхаристията. Приемането на волята Божия като своя, чрез което се осъществява съединението на човека със Сина Божий, т.е. Тайната Христова, е съответно конституирането на Евхаристията чрез Тайната на Кръщението. В кръщението ние свободно се отричаме от своята воля и приемаме Божията воля, по-точно съобразяваме нашата воля с Божията. Въпросът: “Отричаш ли се от сатаната?” и нашият отговор: “Отричам се” в Кръщението не може да означава нищо друго освен отричане от своята воля, която е в противоречие с Божията, т.е. означава промяна на начина на съществуване по отношение на природното раждане и живот според законите на природата. Затова и Кръщението е вход в общението с Христа, т.е. вход в евхаристийната общност. Така всъщност ние приемаме Божията воля като своя, а волята Божия е тази: всичко, което е сътворено да се съедини със Сина Божий, Иисуса Христа. Затова Кръщението е изпълнение на Божията воля и стои като антипод на падението на Адам, който е изразил волята си така, че не е желаел съединение с Бога. Адам с падението си е изразил волята си противно на волята Божия, т.е. не е осъществил съединение с Бога. Затова Кръщението е съединение с Христа, понеже веднага след горния въпрос следва нов: “Съчетаваш ли се с Христа?” и отговорът: “Съчетавам се”, т.е. чрез Светия Дух се добива Христос, съответно Тайната Христова. Със своята свобода човекът припознава своята воля с Божията, съединява се с Христа и живее в Христовата личност, понеже по думите на св. ап. Павел: ”Не аз живея вече, а Христос живее в мене”. По този начин се изпълнява волята Божия за творенията. Кръщението на други места се нарича и Тайнство на покаянието. Защото покаянието е промяна на начина на живот, от природен в евхаристиен. Общо взето монашеският живот, както и целокупният живот на творението след падението, е покаяние. Самият чин на монашеството си прилича с чина на Кръщението, което показва, че Кръщението и монашеският подвиг имат един и същ корен.

Отричането на човека от своята воля не означава загуба на неговата свобода, т.е. загуба на идентичност. Напротив, това означава осъществяване на безсмъртно съществуване и на себе си като личност, т.е. това е обожението на човека, понеже така се съединяваме с Бога в Христа. Ето какво казва св. Максим Изповедник: “Не се бойте от това, което е казано. Тук не става дума за загуба на свободата, но за едно естествено състояние, твърдо и непроменливо, т.е. става дума за доброволно отстъпване пред онова (т.е. Бога), откъдето идва нашето битие, към което (т.е. Тайната Христова) е нашето движение и нашето въздигане, както когато изображението се съедини с прототипа, или печатът с прототипа. Така вече няма накъде повече да се движим, нито можем, или още по-ясно и откровено да кажем – нито можем да желаем нещо повече, защото вече е достигната божествената енергия, или по-скоро – затова защото сме станали богове чрез обожението…“

Следователно съвършенството на човека като изпълнение на Божията воля не се осъществява на основата на изпълнението на етични принципи, т.е. на Божиите закони като такива, а вече чрез Кръщението като израз на свободното съединение с Христа, което се проявява в св. Литургия като свободна общност на много личности събрани около епископа.

Онтологията на сътворената природа, която се осъществява като Евхаристия, предполага лични отношения на хората с Бога и между тях, което се изграждат, конституират се от Светия Дух, и продуктът е човешкият подвиг, но не като изпълнение на етичните и природните закони, а вече като  осъществяване на свободно общение с Бога в Христа, т.е. като осъществяване на общение с хората и природата в Евхаристията, което е отвъд природните, етичните и другите закони.

Що се отнася до отношението на човека спрямо другите хора и природата, това отношение, бидейки основано на Царството Божие, на Есхатона, не предполага етичното, морално състояние на другия, например обичам другия, т.е. в общение съм с него, защото той е добър, почтен, пълен с добродетели, а вече защото той е член на св. Литургия като бъдещо Царство Божие, или ще бъде член на литургичната общност. Понеже никой не е съвършен, т.е. безсмъртен, на основата на своите добродетели (затова Литургията не е общност на морални или морално съвършени хора), а вече на основата на дара на Светия Дух, чрез Кръщението. В противен случай, всички християни, и най-вече – всички светии, би трябвало да бъдат морално съвършени, но е очевидно, че не са, което показва, че за да бъдат спасени, т.е. да бъдат светии, те имат нужда от покаяние, т.е. от влизане в литургичната общност като общност в Божия живот.

Следователно чрез Кръщението Светият Дух освобождава творението от смъртта и то така, че прави нов начин на съществуване на тварната природа, което е свободно по отношение на природните закони. Този нов начин е всъщност литургичният начин на живот или общността на личностите. Литургичната общност е икона на Света Троица, както я наричат Св. Отци, следователно литургичният начин на живот става икона на светотроичния живот.

На безбрачието като вид подвиг трябва да се гледа от онтологична перспектива, както го прави св. Максим, а не от етична. Понеже бракът и раждането на деца е опит, макар и безуспешен, човек да постигне безсмъртие, т.е. да превъзмогне смъртта, затова той се явява като грях, т.е. като пропуск, както го нарича св. Максим. Това не означава обаче, че безбрачният сам по себе си постига освобождаване от смъртта. Освобождението от смъртта се постига единствено в общението с Бога в Христа, в св. Литургия. Затова Църквата е свързала и брака, и безбрачието за св. Литургия.

Литургичната общност сама по себе си, като Тайна Христова, представлява онова, което ние наричаме християнски живот. Това, че между християните обаче има и морално изправни хора, не намалява, нито изключва, абсолютната важност на съединението на творението с Бога в Христа заради неговото освобождение от смъртта, което се осъществява в св. Литургия, понеже морални хора има и извън Църквата. Ние сме смъртни, защото сме сътворени и сме несъвършени, т.е. грешни, затова защото сме смъртни и можем да преодолеем смъртта само в общението с Бога в Христа, в св. Литургия. Ако смъртта е последица от греха, както ни учи св. Писание и св. Отци, то грехът е да не се осъществи общение с Бога в Христа, т.е. да не станеш член на литургичната общност, а не престъпление в рамките на моралните начала. Никоя добродетел по този начин не е плод от изпълнението на моралните начала, а вече идва от общението с Христа в св. Литургия. По думите на св. Максим, “не подлежи на съмнение, че същността на всеки подвиг е една и е Божествения Логос, а това означава, че същността на всички добродетели е нашият Господ Иисус Христос, както е и записано: Той “за нас стана премъдрост от Бога и правда, и освещение, и избавление” (1 Кор. 1:30), като е абсолютно това, което се говори за Него, като Самомъдрост, Самоправедност, Самосвятост”. С други думи, християните са святи и праведни не сами по себе си и не защото изпълняват добродетелните принципи, а защото вече се причастяват с Единствения Свят, Единствения Господ Иисус Христос, т.е. защото са членове на св. Литургия.

Това обаче не означава, че членовете на литургичните общности могат да се отнасят един спрямо други и спрямо онези, които още не са станали такива, неприлично и неприятелски. Напротив! Нашето отношение към другия трябва да се основава на св. Литургия, според целта, за която сме сътворени (а това да бъдем членове на Тялото Христово – литургичната общност), а не върху морални норми и принципи. Това най-добре потвърждава св. ап. Павел, който пише на Коринтяните за яденето на идолските жертви, където подчертава, че е най-важно да сме в общение с Христа, т.е. да станем членове на литургичната общност и затова св. Литургия трябва да бъде за нас мерило за поведение и отношение спрямо другия.

Това можем да постигнем при условие, че идентифицираме хората, които са членове на литургичната общност, но и тези, които все още не са, така както Бог ги идентифицира: с любов в перспективата на съединението им с Него. Това обаче се постига не на основата на онова, което хората правят, а вече на основата на нашата любов към тях заради тяхното общение с Бога в Христа, или тяхното бъдещо общение с Христа Спасителя, у Когото и ние намираме спасение от смъртта. Членовете на литургичната общност, и онези, които ще станат такива, стават извор на този живот, ако ние наистина желаем този живот, и заради това те са за нас скъпоценни – затова защото са това, което са, а не затова, защото са морално съвършени. Що се отнася до нашето отношение към тези, които още не са в общение с Бога в Христа, това отношение трябва да бъде истинско, т.е. отношение на любов, понеже се основава на това, какви те ще бъдат, когато постигнат общение с Бога, а не каквито са сега, защото и те са призовани да осъществят съединение с Бога, а това може да стане във всеки един момент.

превод от сръбски: Мартин Димитров, източник: http://verujem.org

Още по темата:

„Онтология и етика“, митр. Йоан Зизюлас – I част, II част

„Етика и литургия“, еп. Игнатий Мидич

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: