Покаяние и смирение

aвтор: протопр. Михаил Кардамакис

Покаянието и смирението се проникват взаимно. Покаянието е самото смирение или форма на смирение, чието издирване бележи сърцевината на духовността.  Смирението е „жертване на всичко и болезнено понизяване”[1] – „сърце съкрушено и смирено” (Пс. 50:19), от което Бог не се отвръща. Само то е достатъчно, за да конституира и изрази физиологията на духовния живот, защото, оставяйки всичко на Бога, човек стигайки до крайно съкрушение, приема Божията благодат, която движи и възпълва всичко.

„Господнята заповед и одежда”[2] на светото смирение е „съкровищница на добродетелите”[3] равнодействащата сила, което поражда и включва всички добродетели, цялото духовно дело на човека. „Каквото е солта за всяка храна, това е смирението за всяка добродетел. Ако го придобием, то ни прави Божии синове и ни представя пред Него без добри дела от наша страна. Защото без него всички наши дела, всички добродетели и работи са суетни. Без смирението делото на човека не може да усъвършенства”[4].  Затова човек върши цялата борба и подвиг, за да може  да стигне до смирение. С други думи, да се освободи от изтезаващото его, да се изцели от егоцентричното идолопоклонство и гузното себелюбие, което е майка на страстите[5], да приеме радостта на Духа и да се обърне към Бога.

Човек върши цялата борба и аскеза, не за да се издигне духовно, а за да се снижи, да се смири[6]. За да разруши всички абсурдни и противоестествени състояния на човешката природа –  тщеславието, човекоугодничеството, лицемерието и гордостта, страстите, които обезобразяват човека и рушат неговото предназначение. Особено да разруши гордостта, която е лишаване от божествено и човешкото знание[7], и „да направим смирението непоклатима основа на човешкия дух, да оставим нашето аз да бъде смелено от воденичните камъни на смирението, за да стане сладък и угоден хляб за нашия Господ”[8]. Борбата и аскезата е самото смирение, „тоест липсата на убеждение в нашето аз и в нашата добродетел, което прави възможно общението с Бога, принасяне на човешкото безсилие на Бога, пълна готовност за приемането на Божията благодат, където само тя „неизвестно как” води човека до благодатното състояние на умъртвяването на противоестествените желания”[9].

Аскетическото предание отъждествява смирението със съвършенството: „съвършенство е дълбоко смирение, което означава  обхващане на всички видими и невидим неща”[10]. Смирението е „тайна сила, която притежават съвършените светци след усъвършенстването на цялото им богоугодно житие. Тази сила се дава само на съвършените в добродетелта, чрез силата на благодатта, естествено колкото е възможно за природата, при определени предпоставки. Защото добродетелта затваря всичко в себе си. Затова можем да считаме за безукорно смиреномъдри само онези, които са се удостоили да достигнат до този порядък”[11]. Съвършенството е свързано преди всичко с истинското себепознание, до което ни води смирението. Това знание не означава да анализираме психологически себе си, защото това е едно безкрайно премеждие, реална безизходица, а да го открием в Бога, Който познаваме именно чрез нашето себепознание. „Затова този, който познава себе си, е място и престол на Бога”[12].

Себепознанието се изразява чрез дълбокото усещане за греховността и осъзнаването на безсилието на човешката природа. Касае се за нашата съзнателна и категорична позиция, която ни подготвя за приемането на дара на истинската свобода, на предлаганата Божия благодат и която става основа, корен и начало на всяко добро и всяко напредване; позиция, която води до сърцевината на смирението. Защото човекът, който „е стигнал дотам да познава мярката на своята немощ, е стигнал съвършената мяра на смирението”[13]. По своята природа смирението „не е нищо друго, освен истинско себепознание и реално себеусещане  от страна на всеки човек. Действително този, който може да види и да почувства себе си такъв, както е, той ще стане реално смирен. Две неща са причина за това смирение: първо, сквернотата, окаяността и променливостта на човека, в които е паднал поради греха и за които винаги трябва да чувства, че в този живот го възпрепятстват да постигне светостта. Второ, това е преизобилната любов и ценност на Самия Бог, които, виждайки ги, природата трепери, мъдрите стават неразумни и всички светии и Ангели стават слепи”[14].

Истинското себепознание е началото на смирението, чийто  плод е възможността да властваме над себе си и над нашите страсти, тоест да упражняваме нашето царствено достойнство, да достигнем до всеобхватно знание, до бащинско владеене върху всички неща.

 Истинското смирение  означава човек – чрез своя ум и разсъдителност – да познава своето безсилие и немощ, неустойчивост и окаяност. Смирението означава човек да побеждава гордостта и високоумието, неразумието и наглостта, защото „ мнозина  са се унизили, превъзнасяйки себе си; защото наглостта и празното убеждение е голям демон”[15]. Смиреномъдрие означава човек да счита човек себе си за най-последен и грешен  от всички, да презира и укорява себе си ,,защото тогава умъртвява всяко самомнение и себеугодничество, всяка упование в себе си и в своите сили и целият се насочва към Бога и Неговата милост. „Смиреномъдрието е постоянна молитва със сълзи и болки”[16].

 Съгласно нашата духовно предание истински смирен или смиреномъдър е този, който е стигнал до предела на своето понизяване, т.е. на своето освобождение; този, който смята себе си „за стоящ по-долу от цялото творение” и „от всеки човек”[17] и който затова „никога не пада; откъде да падне този, който е по-долу от всички?”[18]. Смирен е този, който съзнателно счита себе си за „мравка и червей, за да стане богоизваян човек. Ако първото не стане, няма да последва тази благодат. Защото, колкото повече човек се снижава, толкова повече се въздига.  И когато считаш себе си за нищо пред Господа, тогава ставаш велик, от едно малко, скрито нещо. И когато разбереш, че нямаш и не знаеш нищо, тогава се обогатяваш с дело и знание, похвални в Господа”[19] . Смирен е този, който е победил всяко изкушение от самодостатъчност и излишество, всяка идея за самооправдание и самохваление. Той е този, който „забравя добрите дела и молитвите и всички трудове, които върши,  не ги помни и не се гордее, знаейки много добре, че поради своята неустойчивост и окаяност никога не може да ги принесе на Бога съвършени и чисти, непорочни и богоугодни, по своя дълг”[20].

 Смирението, което не се отъждествява с овчедушието и смирението на думи, не се смесва с робското подчинение и лицемерието, а чрез искреното покаяние се насажда и ражда от истинското послушание в нашето сърце, „прощава всеки грях”[21], спасява от бездната на греховете, воюва с всеки порок, освобождава от страстите. Едновременно с това, чрез сълзите смирението очиства сърцето, чрез обитаването на Светият Дух го изпълва с мир и го променя в място на Божието пришествие: „в душите на смирените се покои Господ, докато в сърцето на гордите – страстите на безчестието. Защото нищо не укрепва страстите толкова много да се обръщат срещу нас, колкото високопарните помисли.  И нищо не изкоренява толкова дълбоко лукавите насаждения в душата, колкото блаженото смирение. Затова то с право се нарича страстоубиец”[22]. Смирението преди всичко ни укрепва и прави непобедими в борбата ни с демоничните сили,  обръща в бягство и унищожава всеки техен прилог и злоба.  Една аскетическа мъдрост гласи „Свети Антоний Велики видял всички примки на лукавия, разпространени на земята. Като въздъхнал, рекъл: «Кой може да ги избегне?» — и чул глас, който му казал: «Смиреномъдрието!»”[23].

Всичко това свидетелства за бездната на смирението и неговото уникално значение за една завършена духовност: „ както без светлина всичко е тъмно и мрачно, така и без смиреномъдрието всички наши подвизи са напразни”[24]. Защото „нищо друго не окрилява душата толкова много в любов към Бога и към човеците, колкото смиреномъдрието. Смирението смирява духа, става извор на реки на живот  и имайки съзнание за краткотрайността на човешкия живот, ни научава да познаваме немощта на собствените ни дела”[25]. Смирението е  „врата на царството, тоест на безстрастието и онзи, който минава през нея, идва при Бога. Без смирението аскетическият труд е напразен и пътят много болезнен. То дарява на този, който го има в сърцето си, всякакъв покой, защото има Христос за обитател. Чрез смирението благодатта пребъдва в човека и дарованията биват опазени”[26]. Опитът от Лествицата ни говори за уникалността на смирението „не постих, не будувах, не спях на земята, а се смирих и Господ бързо ме спаси”[27].

Днес, когато „самотата ни тежи, единствено дълбокото смирение ни идва на помощ, признавайки радикалното безсилие на човека: то кара човека да положи цялото си битие пред Кръста и тогава Христос внезапно вместо нас вдига тази угнетяваща тежест  (Срв. Мат 11:29-30). Човек спира да счита себе си за център; всичко принадлежи на Бога. . . изкуството на смирението изобщо не е да станеш такъв или онакъв, а да си именно в мярката, която ти е дадена от Бога”[28]. От наша страна съществува само един сигурен отговор по отношение на съвременното забавление на човека и  неговия сатанизъм, на  брътвежа на всезнайството и изкушението от самодостатъчност, на празнота на самохвалението, на хулното самоубеждение и  самохвалството от неговото всемогъщество – факти,   които свидетелстват за нашето безизходно премеждие и излагат на опасност нашия свят- и този отговор е  себепознанието и самоукоряването, осъзнаването на нашите немощи и неуспехи, уникалната възможност, за да може нашият живот да  придобие основа и да осъществим истинския човек чрез истинския Бог. С други думи, съществува отговорът, който може да даде смирението, тази велика сила и реална мъдрост на човеците, несвършващото съвършенство и пълнота на човека, мярката и критерият на неговото благодатно и съзидателно присъствие. . .

превод от гръцки: Константин Константинов