Молитвено битие

 aвтор: протопрезвитер Михаил Кардамакис

Човекът   и молитвата

Молитвата не е някаква добродетел или дълг. Тя представлява естествено съвършено състояние на човека, на неговия живот и етос и открива същността на човешкото битие и неговото реално призвание. С други думи, тя обяснява самия човек, който винаги се разбира във връзка и отношение с Бога.

Тя е откровено личностно действие, съзнателна и доброволна връзка на човека с Бога. Ако не можем да живеем без Бога, тогава не можем да живеем без молитвата,  защото чрез нея се доближаваме до Бога и стоим с дръзновение пред Него, ставаме съобщници на живота и свидетели на Неговото царство, на Неговото спасително снизхождение и дейност в настоящия свят.  Молитвата е онази „прозрачност на човека, където Бог се открива. В молитвата откриваме Онзи, на Който „е лесно да се довериш”, Онзи, заедно с Който „е лесно да живееш”, Онзи, Който в нашето най-голямо нещастие отваря пътя на надеждата и в светлината на Неговото идване прави бъдещето възможно за нас”[i].

Човекът не може да живее без молитва, защото без нея той е отчужден от Бога – факт, който означава отчуждение от собственото му „аз“, отхвърляне на изгарящия копнеж на неговото сърце, който го определя като човек, отхвърляне на естествено движение на живота му, който е път към Бога, чрез което побеждава смъртта. Човекът „отвъд всички страсти и всички откъслечни  желания, разбира, че е човекът на копнежа, желаещият от Откровението, човекът с един и единствен копнеж – копнежа  по Бога”[ii]. Светецът, т.е. истинският човек не е свръхчовек, а този, който намира и живее човешката и своята собствена истина като литургично и молещо се битие.

Антропологическата дефиниция намира своето най-пълно и точно изражение в литургичното и молещо се битие на човека до такава степен, че литургическото предназначение на човека става  неговото истинско предназначение: „ще пея на моя Бог докле съществувам”(Пс. 103:33). Това означава, че не е достатъчно човек да има или да отправя молитва, в смисъл на някакво случайно или редовно религиозно задължение. Той трябва да стане молитва и най-вече  молитва на всяко тварно същество, да покаже и да изрази чрез своето битие, че молитвата е извор, форма и най-съкровен живот на нашия живот, както и че нашият живот е действителен, когато изцяло се превърне във време за молитва[iii].

Молитвата е знак за боголюбие и автентична любов към Бога, защото „в самия предел на смъртта, в Бога, вече не сме разделени и  молитвата става същността на любовта”[iv]. „Този, който истински обича Бога, той винаги се моли неразсеяно.  И този, който винаги се моли неразсеяно, той  истински обича Бога. Този, чийто ум е прикован в някое от земните неща, не се моли неразсеяно”[v]. Затова  молитвата е извор и обогатяване на богословието, защото „ако си богослов, се молиш истински; и ако се молиш истински, си богослов”[vi]. Затова именно молитвата представлява мярка и критерий за православната духовност и нейната жизненост и възход. Молитвата конституира и изгражда духовността, развива я и я обогатява, укрепва я и я възпълва.

Молитвата свидетелства по жив и категоричен начин, че вървим по пътя на духовния подвиг, като чрез нея  преодоляваме всички пречки и изкушения. Напротив, нейното отсъствие и изоставяне е тъждествено с умъртвяването на духовния живот, защото тогава се лишаваме от помощта и благодатта на Бога, благодатта на дейното присъствие на Светия Дух и оставяме сами  в едно затворено равнище, в похотта и в произволието на нашата воля. Това, което казваме или вършим без молитва, е погрешно, вредно и нескончаемо, защото носи в себе си семената на трагедията и премеждието, на невежеството и безсилието на падналото и отчуждено същество. С други думи, на човека, който е затворен в човешките ограничения без още да е предприел откриването на безкрайните възможности, които ни подарява общението на живота с Бога.  Молитвата е движещата сила на всички човешки усилия, на целия духовен живот.

Молитвата, чрез която получаваме опит от Божията благодат и харизми, е „върховната в пространството на добродетелите”[vii], тази, която утвърждава и възпълва, заздравява и усъвършенства подвига на добродетелите и Божиите заповеди. Тя е майка и питателница на добродетелите, които поражда и храни чрез общението с и любовта към Бога и затова всеки подвиг за придобиването на  добродетелта се включва в  молитвата и е възможен само чрез нея.

Трудностите и пречките за извършването на молитвата са много и многообразни. Те идват главно от лукавия и мразещия доброто, антибога и човекомразец сатана, който помрачава и изопачава, унижава и обезсилва молитвата. Защото най-голямото неговото поражение е молещият се човек, този, който е обърнат към Бога, който се завръща и намира мир в Него. Като най-голямо изкушение на молитвата обаче бихме могли да споменем нейната замяна или подмяна от всяко автономно човешко  любопитство  и полезно социално занимание, тъй като зад тази примка се крият падението от богоцентричносттта в антропоцентризма (антропомонизма) и сатанизмът на човешката воля, пренебрегвайки Божията воля. Така стигаме до факта, че трудностите и пречките в молитвата не са чужди спрямо нашето собствено аз. С други думи, те са свързани  със състоянието на нашето отчуждение, с немощта на нашата природа, с нашия мрак, когато целият ни живот е движение между автономността и хетерономността, т.е. едно противоестествено и нереално движение  на човека.

Не трябва да пренебрегваме факта, че истинската молитва минава през смирението и покаянието, през решението на човека да се отрече от себе си и от своите добродетели, похоти и желания, да превъзмогне човешкото равнище и неговите автономизирани възможности и да се преобрази в човек на копнежа за слава на Бога, да осъществи и въплъти думите нека ми бъде по твоята воля и дума (Срв. Лука 1:38).  Нищо не е по-значимо и решително за човека от приятелството с Бога и Неговата свобода, от Неговата милост и човеколюбие.  Естествено хората могат да правят планове и да се мъчат да ги наложат, но онова, което пребъдва накрая, е Божията воля, планът на божествената икономия.

Непрестанната молитва

Увещанието на св. ап. Павел към непрестанна молитва (1 Сол. 5:17) не е израз на някакво преувеличение.  То свидетелства и напомня това, което представлява човекът, т.е. молещо се битие, както и това, което става истинната молитва, тоест неизменно вътрешно състояние, състояние на духа, което структурира и формира литургически  цялото ни битие[viii].

Трябва да повторим, че същественото е да преобразим нашето съществуване в молитва, да превърнем  нашия живот в тайна на непрестанната божествена кинония, до такава степен, че  да отхвърлим всеки формализъм и да стигнем до безмълвието, до съвършеното посвещение на Бога. Именно на това равнище се поставя истинската молитва и човекът по тайнствен начин приема Божието посещение[ix]. Не е достатъчно човек да има молитвата,  т.е. правилата и  навик за нея, а той да стане и бъде въплътена молитва[x]; с други думи  да има трайното усещане за непрестанното богочовешко общение: „Бог снизхожда в душата, която се моли, а умът се възхожда към Бога”[xi]. Истинската молитва е непрестанната молитва. Защото в молитвата няма значение и тежест  нейния външният вид, елементите и белезите на формата; т.е. дали се извършва чрез думи или в безмълвие, дали с много или малко думи,  с много или малко движения.  Съвършенството се намира в онова равнище, където човек се удостоява да пребъдва в молитвата, където целият негов живот придобива литургичен и доксологичен характер.

Непрестанната молитва не се характеризира от определени външни явления или изрази. Тя е усещането на вярващия, че е длъжен да се подвизава в молитва, че не може да изрази себе си и своите  реални перспективи по различен начин, освен чрез молитва. Ако желаем да се научим да се молим, трябва да се стремим към  „завършека на вниманието и на молитвата и този завършек е постоянното любящо умиление, съкрушение на сърцето и любов към ближния”[xii].

Увещанието „Непрестанно се молете” разкрива, че онова, което всъщност определя молитвата, е единението на ума – след като той се освободи от всички прилози на злия помисъл –   с нейните думи  и  смисъл.  С други думи, тя е грабването и възхождането на целия ум в Бога[xiii]. Призивът към непрестанна молитва цели именно „в това никой друг помисъл да  не ни  отдели от Бога. . .защото привързана към Бога душа винаги събеседва с Него”[xiv].  Непрестанно трябва  да помним Бога, както и Той ни помни, умът ни да не се разсейва в суетни неща, за да не ни остави Бог по време на духовните подвизи[xv].

Непрестанната молитва не се разбира като постоянна употреба на думи, а преди всичко като състояние на общение с Бога и любовно единение „Аз спя, но сърцето ми е будно”( Песен на песните 5:2). С други думи, тя се разбира като дело и праксис на живота, като подвиг и етос, като самия живот, бидейки преобразен в молитва, или молитва, бидейки изразена като живот. Важно е да знаем, че без Бога не съществува живот и спасение, както и че „без непрестанна молитва никой не може да доближи Бога”[xvi].

Иисусовата молитва

Православното духовно предание е формирало ноетичната, т.е. сърдечната, монологичната, чистата молитва, так нар. „Иисусова молитва”. Това е начин на молитва, който се състои в отдалечаването на ума  от всеки плътски помисъл и световна мисъл,  в неговото съсредоточаване в помненето на Иисусовото име чрез постоянно повтаряне на призива „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”.

Посредством непрестанната аскеза, трезвение и бодърстване  трябва  да се съсредоточим в нас,  т.е. да съсредоточим ума в сърцето и след това да съберем нашето сърце от лукавите и суетни помисли, като го оставим да бъде обляно от пламъка и чистотата на Духа, за да пребъдваме непрестанно – каквато и работа да вършим, и в което и състояние да се намираме – в общение с живия Бог и Господ[xvii]. Тя е молитва като трайното стоене пред Бога, молитва, която се извършва постоянно и  непрекъснато, както дишането и пулса на сърцето, а нейното упражняване се състои в прегръщането на сърцето от благодатта, която непрекъснато бди над вътрешната чистота на човека и цялото внимание е насочено към призоваването на името на Господ Иисус Христос[xviii]. Тя е молитвата, която „без да механизира вътрешния живот, обратно, помага в това да го освободи, да го обърне към съзерцанието, като постоянно отдалечава от сферата на сърцето всеки допир до греха, всяка мисъл или образ, който идва отвън, което става чрез силата на пресвятото име на Иисус”[xix].

Най-висшата форма на молитва е онази, която пропъжда от ума всякакъв рационалистичен елемент и цялата става слово, което не е друг, освен името на Иисус, Който е  нашето прибежище и спасение.

Онова, което има решително значение за молещия се човек, е „да не празнослови, а да простре ръце и да каже: Господи, както искаш и както знаеш, помилуй ме. . .”[xx].  То е „да вика и казва: помилуй ме! Без да движи устни, а викайки с ума; и  бидейки мълчалив, защото Бог слуша”[xxi]; безмълвието „е тайна на бъдещия век, а думите са оръдие от този свят”[xxii]. Дълбокият опит и знакът за пълнотата на молитвата е нейното преминаване от всяка форма и схема, от движенията и думите, към увереността „на застигането на Господа, от Който е бил застигнат”(50 – Филип. 3:12). Тогава молитвата реално става предвкусване на есхатологичното съвършенство, знак за бъдещия век, предизобразяване на тайната на окончателното обожение на съществата.

Нашите духовни отци и учители са ни предали, че „истинската молитва е онази топлина на сърцето, която се намира в молитвата  „Господи Иисусе Христе помилуй ме”, Който, както казва в Евангелието, е дошъл, за да  запали огън в земята на сърцата ни, който ще изгори страстите и ще доведе до радост и покой в нашата душа”[xxiii]. Истинската молитва е била сведена и отъждествена  с произнасянето на Иисусовото име, „името, което е по-горе от  всяко име”(Филип. 2:9).

Истинската молитва, изпълнена с внимание и чужда на всякакъв екстаз и ентусиазъм, не придава на Бога някаква каквато и да е картина: „желаейки да видиш лицето на Отца, Който е на небесата, изобщо не търси форма или схема, която да приемаш по време на молитва. Не копней да виждаш Ангели или Сили или Христос със сетивата си, за да не станеш напълно безумен и вместо пастиря да приемеш вълк и да се поклониш на враговете демони. Началото на прелестта е тщеславието на ума, който бидейки движен от него, се опитва да опише божественото във форма и очертание”[xxiv].

Св. Макарий Египетски ни увещава „да внимаваме в името на нашия Господ Иисус Христос със съкрушение в сърцето. . .Тогава в покой ще видиш Неговата божественост да почива върху тебе, която ще пропъди мрака на страстите,  които са в тебе, ще даде на  вътрешния човек чистотата на Адам, която имал в рая – това благословено име, на което  се позовал евангелист Йоан, наричайки го „светлина на света”, „сладост, на която не можем да се наситим” и истински хляб на живота”[xxv].

Общението на човека с Бога, което е целта на аскезата и трудът на молитвата е  „промяната” на човешката природа, излизането от пространството на смъртта и влизането в светлината и в живота, който е Христос. Всеки друг опит, дори религиозен или нравствен, е крах, грях и смърт, а само Христос е реалността на живота, на участие в Божия живот”[xxvi]. Иисусовата молитва е търсенето и намирането  на тази превъзходна реалност, на „едно е само потребно”(Лука 10:42), която е Христос, единственият Ходатай между Бога и творенията (1 Тим. 2:5) Името на Иисус е форма на Неговото присъствие, име, в което се обобщава цялата  тайна на нашето спасение за всички времена и в целия всемир, цялата благодат на преобразяването и съзерцаването на небесното царство, опрощаването на греховете и съкрушаването на изкушенията, победата над страстите и прогонването на демоните, чистотата на сърцето и увереността за божествената епифания.

Опитът на светците поучава вярващия, монаха и мирянина: „да пребъдва непрестанно в името на Господ Иисус, за да може  неговото сърце да  погълне Господа и Господ – сърцето  и двамата да станат едно.  Разбира се, това не е въпрос на един или два дена, а е нужно много време. Защото е нужна голяма борба и много време, за да бъде прогонен врагът и да се всели Христос, а чрез слизането на името на Господ Иисус в дълбините на сърцето да бъде съкрушен змеят, този, който го владее, и да бъде спасена и оживотворена душата. Затова не отделяйте сърцето си от Бога, а  пребъдвайте в очакване и винаги пазете сърцето чрез помненето на нашия Господ Иисус Христос, докато се  засади името на Господа в сърцето. . .за да се възвеличи Христос във вас”[xxvii]. „Бичувай враговете чрез Иисусовото име; защото на небето и земята няма по-мощно оръжие; и няма какво друго да се добави. Нека помненето на Иисус се прилепи към твоето дихание и тогава ще узнаеш ползата от безмълвието”[xxviii].

Иисусовата молитва въплъщава простия и динамичен характер на православното благочестие, което се съсредоточава в една уникална личност и реалност –  във въплътилия се Христос.  Истината за човека се открива в тази уникалност на Иисус Христос. Призоваването на Иисусово име „е средство, за да приспособим в нас тайната на Въплъщението. Тя е мощно средство за единение с нашия Господ. Да се съединим с Христос е по-голямо благословение от това да стоим пред Него или да се спасим чрез Него. Единението е по-велико от присъствието или размишлението. Разбира се, нищо не може да премахне разликата между Твореца и творението. Съществува обаче  реално единение на човечеството и на нашите личности с нашия Господ, което става възможно чрез Въплъщението на Иисус, единение, което употребата на Иисусовото име може да изрази  и да укрепи”[xxix].

Иисусовата молитва е метод на духовния живот, който е бил възлюбен от всички вярващи, защото поради своята простота и лекота е възможен за всеки човек, при всяко обстоятелство от живота и във всяка една епоха. Христос е възлюбил всички хора и е умрял за всички хора. Затова всички трябва да обичаме Иисус и постоянно да помним Неговото име.  Особено хората от нашата епоха – където самото устройство на  техния живот граби от времето за молитва –  чрез „Иисусовата молитва” биха могли „да си помогнат естествено не за някакво бягство от материалното, а за отнасянето на  цялата тяхната реалност към Бога, за преобразяването на тази реалност, на тяхната плът и дух в благодатта на Христос, за влизането и насаждането на тяхното аз и  целия свят в новия живот”[xxx].

Подвигът на Иисусовата молитва  „може да се включи в най-изчистения „метод”, но и тайно и  спонтанно да се вмъкне в живота  на крайно заетия  човек, който „няма време да се помоли”: за да избяга човекът за момент от голямото забвение и да се изуми сред Парусията. . . Исихазмът би могъл да предложи  на новите пустинници в индустриалната цивилизация този мир, това задълбочаване, тази способност за приемане, това осветляване на всекидневието от радостта, където само тези неща могат да направят Християнството нещо по-различно от идеология”[xxxi]. Да призоваваме мълчаливо, но сърдечно Иисусовото име сред постоянното развлечение и объркване, врявата и гнета на нещата, във всеки един момент и при всяко обстоятелство на днешния  живот, представлява акт на освобождение, защото грабваме нещата от света и самия свят и ги правим жилище на Христос,  поставяме Неговото име като божествен печат върху всички неща и човекът става „извор”, незаспиващ свидетел и се съединява с всички[xxxii]. Защото грабваме нещата и самия свят и от абсурда  ги въвеждаме в пълнотата на Църквата, във времето на радостта и на истината, съединяваме ги с Църквата, която е Христос[xxxiii].


[i] Ol. Clement, Τό πνεύμα του Σολζενίτσιν, σελ. 193.

[ii] Αυτόθι, σελ. 194 „И Духът и невестата казват: дойди! и който чува, да каже: дойди! и който е жаден, да дойде, и който желае, нека взема от водата на живота даром” (Откр. 22:17).

[iii] Мат. 6:6. P. Evdokomov, Η πάλη μέ τόν Θεό, σελ. 342, Ιδίου, Ορθοδοξία, σελ. 129 εξ.

[iv] Ιγνάτιος ο Θεοφόρος, ΒΕΠΕΣ τ.2, σελ. 284.

[v] Μάξιμος ο Ομολογητής, Φιλοκαλία, τ. 2. Σελ. 14.

[vi] Νείλος ο Ασκητής, Φιλοκαλία, τ.2, σε. 182.

[vii] Γρηγόριος ο Νύσσης, P. G. 46 301B.

[viii] P. Evdokimov, ένθ. ανωτ. Σελ. 258.

[ix] Αυθότι σελ. 248.

[x] Οριγένης P. G. 11 452 CD; Μ. Βασείλιος P. G. 31, 877.

[xi] Ι. Δαμασκηνός P. G. 94, 1089.

[xii] Καλλίστου Πατριάρχου, Φιλοκαλία τ. 4, σελ. 298.

[xiii] Ι. Κλίμακος, P . G. 88 1132D.

[xiv] Αββάς Φιλήμων, ένθ, ανωτ.  , σελ. 249, 251.

[xv] Ισαάκ ο Σύρος,  ένθ, ανωτ.  σελ. 26.

[xvi] Ισαάκ ο Σύρος,  ένθ, ανωτ.  σελ. 51.

[xvii] Αββάς Φιλήμων, ένθ, ανωτ, σελ. 244.

[xviii] Vl. Lossky, ένθ, ανωτ.  σελ. 249-250.

[xix] Пак там, σελ. 249.

[xx] Μακάριος ο Αιγύπτιος,  P. G. 34  249A.

[xxi] Ι. Χρυσοστομος, P. G. 52, 458.

[xxii] Ισαάκ ο Σύρος, ένθ. ανωτ,  σελ. 365.

[xxiii] Γρηγόριος ο Σιναΐτης, Φιλοκαλία τ. 5.

[xxiv] Νείλος ο Ασκητής,  P. G. 79 1192-93).

[xxv] Βλ. Αρχ. Σ. Κραγιοπούλου, Ευάγριος ο Ποντικός καί ο Μακάριος ο Αιγύπτιος, Ορθόδοξηος Πνευματικότης, σελ. 20.

[xxvi] Χρ. Γιανναρά, Η μεταφυσική του σώματος, σελ. 233.

[xxvii] Ι. Χρυσόστομος, Φιλοκαλία τ. 4, σελ. 222 εξ, 247.

[xxviii] Ι. Κλίμακος, ένθ, ανωτ. σελ. 104, 156.

[xxix] Μοναχού της Ανατολικής Εκκλησίας,, Η επίκλησις του ονόματος του Ιησοῦ, Αθήνα, 1970, σελ. 29,30.

[xxx] J. Meiendorff, Die Orthodoxe Kirche gestern und heute, σελ. 277 εξ.

[xxxi] Ol. Clement,  Η θεολογία μετά τόν ”θάνατου του Θεοῦ”.

[xxxii] P. Evdokimov, ένθ. ανωτ. σελ. 253.

[xxxiii] Μοναχού της Ανατολικής Εκκλησίας,, Η επίκλησις του ονόματος του Ιησοῦ, Αθήνα, 1970, σελ. 39.

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: