Грехът като (духовна) смърт

автор: протопр. Михаил Кардамакис

Грехът не е същество наред с другите същества, природа или ипостас, противоположна на Божията  благост. В Божието миросъздание не съществува нищо, което да е зло творение, битийно, естествено или ипостасно зло, дори дяволът. Грехът не се разбира символически, юридически или легалистично, т.е. като нарушаване на Божията забранителна заповед, която определя връзката на Бога с човека; като нарушение, което води до Божият гняв и чието поправяне изисква удовлетворяването на Божията справедливост[1].

Православното богословие разбира и тълкува събитието на греха в онтологически аспект. Грехът е факт, в който участва целият човек, разтърсване и падение  на човека под неговото битие, изпадане от божествения живот и слава, от пътя към съвършенството. Той е порочната подмяна на човешката природа, нараняване, изтощаване и оскверняване на древното битие, влизането на „противоестественото” в човешкия живот, отпадане от „естественото”  съществуване в „противоестествената” индивидуалност. „Грехът, който навлязъл поради нашата небрежност,  въвел противоестественото”[2]. това противоестествено състояние -резултат от свободен, но погрешен избор между живота и смъртта –  обобщава смисъла на греха и представлява негов онтологичен белег.

Грехът битийно е свързан с несъществуването, защото „нищо от природата (на Бога) не е зло; когато в началото сме бил създадени, в нас са паднали семената на добродетелта, а не на порока”[3]. Добродетелта е естествено, а порокът противоестествено състояние”[4]

 Грехът онтологически е свързан с отхвърлянето от страна на човека на неговото естествено движение и склонност, с отхвърлянето на това, което човекът реално е  призван да бъде: отговор- утвърждение спрямо  призива  на Бога към лично общение и единение с Него. Грехът не е индивидуален акт или действия спрямо нашето аз, а акт във връзка с някой друг, действие пред Бога, което се обръща срещу човеците. По-конкретно грехът е оскверняването на любовната връзка между Бога и човеците, на богообразността и богоподобието, отхвърляне на общностния живот, отказ от предлаганата любов.  Касае се за крахът- неуспех на човека  да се възпълни и усъвършенства във връзката-общение с Бога, в богоугодната безкористна любов; за краха-неуспех на човека в неговото предназначение, т.е. в обожението – факт, който го потапя в отчуждението и  демоничното влияние, в тлението и смъртта. Човекът станал грешен именно чрез отхвърлянето на  своя естествен живот и средоточие, т.е. на неговата лична връзка с Бога, което води до разрушаването на всяка негова връзка на чисто човешко и светско равнище.

Преданието е напълно единодушно, че злото – в цялата си степен и израз –  което подлага на толкова изпитания човешкия живот и история, не е същност и не е от същността на човека, не принадлежи на човешката природа и изначално не е някакъв вътрешен принцип.  Той не е някаква същност или свойство на същността, не съществува по естествен начин и не е въипостасен. Той е качествена характеристика, „т.е. доброволно отклонение от естественото в противоестественото състояние”[5] Злото „не е в природата, нито природата е зла, защото Бог не е сътворил злото. . . ”[6].

Грехът, който е главното зло, е вкоренен в човешкото произволение, което го превръща в акт, в изопачена и автономизирана воля, в похот на сърцето или в сърцето на човешката свобода. Затова той се разбира и характеризира като паразит в природата, който я променя, потъмнява и измъчва;   „като някакъв вид, противоположен на благодатта, който влиза в човека, живее в негов ущърб, прави го пленник на демона,  пленник на собствената му воля, която е прикована в злото. В света се създава нов полюс, противоположен на Божия образ, въображаем, несъществуващ сам по себе си, но реален за волята. . . Грехът влиза там, където  трябвало да властва благодатта и вместо божествената пълнота се отваря бездната, която кърви в Божието миросъздание; отварят се портите на ада, които човешката воля отворила”[7]

Следователно, началото на греха е противоестественото състояние, погрешното и необмислено движение на човека, прелъстяваването, алогичното и абсурдното, злото и покварено произволение и похот. Грехът е порочната употреба, злоупотреба и узурпиране на самия живот и свят. „Порокът е погрешното съждение за смисъла на нещата, което е последвано от погрешна употреба на нещата[8] „Злото се поражда от погрешната употреба”[9]. Тази погрешна употреба се състои в индивидуалния опит на човека  да установи въпреки Бога и без Бога една автономна реалност или империя, така че грехът да бъде състоянието на битието в трагичността на разпада и отделянето от извора на живота – Бога. По някакъв начин грехът е форма на атеизъм, акт без Бога или против Бога,  отхвърляне на Бога. Той е отчуждение от Бога, изкореняване от първоначалната основа, захвърляне на човека извън Божия свят, абсурдно и безполезно премеждие, което се превръща в „път към смъртта”, т.е. в  самата смърт.  Защото „ смъртта преди всичко е отделянето от Бога, а жилото на смъртта е грехът”[10].

Цената на произволната похот, в която грехът се корени, е,  че „смъртта се напоява и ние пребиваваме и странстваме в мрака на живота сред прегрешенията, но без да  разпознаваме себе си”[11]. Неограничената и празна свобода, тази, която завършва в произволието и покварата, в лишаването от благодатта и вярата, не може да избира, а се движи в противоположни посоки, води до разделението на персоналността, като я правя  пленник на злото, което означава разрушаване на безсмъртния персонален елемент[12]. С други думи, грехът се превръща в себенаказание, себеприсъда, себеунижощение, себеоставяне на човека на неговата самота, безизходица, болест и немощ, себепредаване на смъртта, която  избрал вместо живота. Грехът е самият ад в нас, който сме поискали вместо царството Божие, плод на  избора на „Не!” спрямо дявола вместо „Да!” спрямо Бога. „Адът не е нищо друго, освен отделянето на човека от Бога, тъжната гледка на човека, който преповтаря движението на Адам или на Йуда, бягайки в пустата нощ; неговата автономност го изключва от мястото, където Бог присъства; и всички знаем този ад”[13].

Грехът е тъжно препятствие, голяма съблазън, разрушително изкушение за човека и неговия живот, в цялото негово социално измерение. Затова Бог „не иска нищо друго от нас, освен да не вършим грях; това не е дело на закона, а опазване непокътнати образа и висшето звание”[14]. Думите „да не вършим грях” естествено не означават някакво произволно и второстепенно усилие, което не подлежи на контрол и е   съобразно нашето мислене, а дълбоко познаване на нашето богосъздано битие и уважение към (Божия) образ и уникалните възможности, които крием в нас. Съгрешавайки, ние не нарушаваме някакъв закон, а измъчваме и рушим себе си. . .