Християнинът през двайсет и първи век

basileios_8ermosавтор: протопр. Василий Термос

През всички епохи предизвикателството на Бога към всеки от нас остава едно и също. То е да осъществим най-висшия дар, т.е.  да бъдем членове на Божията Църква и да съучастваме в троякото служение на Христос, което според Светото Писание и отците е царствено, свещеническо и пророческо. Християнинът е призван да участва в него в смисъл, че става цар на творението и цар на себе си, т.е. господар над себе си, който не бива движен и воден от своите страсти. Също така той става свещеник на миросъздание и на живота и принася себе си на Бога като Света  Литургия посредством евхаристийния дух и упражняването на любовта. Той става и пророк, в смисъл, че участва в преживяването и  предаването на истината.

Това е диахроничното предизвикателство на Бога към човека. Но тъй като всеки човек се различава по своята харизма, характер и преживявания в живота, затова начинът, по който се осъществява тази обща цел, при всеки е различен. Затова имаме светци, които се различават изключително много помежду си по своя характер в живота. Имаме образовани и необразовани светци, имаме светци, които са живели в пустини и други, които са живели в големи градове, имами светци които живеели сред хората, и светци, които  водели затворнически живот. Всички светци служат на същата цел. С други думи, те участват в троякото служение на Христос и откриват Божията истина в живота си. Бихме казали, с един малко по-смел израз, че светците явяват Христовото въплъщение. Съществуват множество различни начини, по които  то може да се осъществи – толкова, колкото са човеците. Това е отличителен белег на нашата вяра и Църква.

Както се различават характерите, така се различават и епохите. Призивът на Христос е един и същ  към християните от първи век и към християните от 21 век. Но начинът, по който  отзоваваме на него,  може да бъде много различен. Християните от първите векове били изправени пред гонения. Техният конкретен подвиг бил да се справят с гоненията.  Християните, които живели през времето на Византия, не само не били под гонение, а тяхната вяра  се превърнала в доминираща вяра в империята. Християните се намирали – бихме могли да кажем – в привилегировано  положение и разполагали с власт. Това е друг подвиг, при който трябва да внимаваме да не изменим на  Христовото послание чрез изкушението на комфорта и превъзходството.

От това състояние нашият народ рязко преминал към турското владичество, където били необходими други подвизи сред многобройните изпитания. След това той преминал към етапа на живота в свобода, след това в епохата на технологията, а сега в дигиталната епоха. Всичко това създава нови предизвикателства. Моят акцент днес всъщност няма да бъде да върху общите неща, които смятам, че ги знаете ( какво означава човек да бъде Христов ученик, да води духовен живот и да се отговаря на Христовия призив), а ще се опитам да поговоря за начина, по който християнинът е призван да съществува в съвременната епоха, в 21 век. Нека видим какви характерни особености има  тази епоха и как те влияят на нашето усилие да бъдем истински Христови ученици.

Мисля, че едно от първите неща, към които отправя призив епохата, в която живеем, е уважението и любовта към природата, творението. Ние винаги трябва  да имаме уважение и да зачитаме творението, което Бог сътворил. За първи път в историята на човечеството обаче започнаха да „бият камбаните”, за да ни напомнят един забравен дълг. Творението започна да страда поради нашата безразсъдност, алчност и  лекомислие. Говоря за екологичния проблем, който ни изправя пред нашата отговорност, не просто и само да съхраним земята чрез нашите дела в християнския смисъл, тоест „имаме нуждата от околната среда и  нека не я увреждаме”, а в смисъл, че околната среда е творение на Бога. Разрушаването на Божието творение е оскърбление, неблагодарност и презрение към Самия Бог.

Тук бих се осмелил да включа и нещо по-общо, което на пръв поглед изглежда, че няма връзка с природата, но  има връзка с творението. Тоест, както Бог е сътворил естествената среда, така е сътворил и предпоставките  за човешката среда. И както естествената среда се отличава с чудно разнообразие от животни и растения, така и човешката среда се отличава с разнообразието на цивилизациите.  През последните години процесите в нашия живот ни призовават да се обърнем към човешката среда  с нейното  разнообразие от цивилизации. Защо? Нали цивилизациите винаги са съществували? Винаги са съществували. Ние обаче не сме имали толкова близък контакт, както днес. Чрез миграцията на населението и ние пътуваме в други страни и други идват при нас, а  чрез наличните средства за комуникация научаваме много неща.

Какво искам да кажа с тези два въпроса, които изглеждат малко несвързани помежду си, но според мен спадат към една и съща категория? Искам да подчертая предизвикателството да разглеждаме идентичността на християнина в 21 век като  израз на уважение към Божието творение, независимо дали става въпрос  за естествената или за  човешка среда.

Нека тук добавя един богословски коментар, а именно, че нашата жажда за спасението и преобразяването на света не може да игнорира  творението. Христос дойде като Спасител, имайки творението за даденост. Човек първо трябва да утвърди и приеме творението и след това да продължи към делото на спасението, на което да служи. Например не можем да кажем на чужденеца,  чуждия поданик или на друговереца „ако не станеш християнин, си погинал!”. Първо ще припознаем Божия образ в него, а именно, че е  творение на Бога, и това впоследствие ще отвори пътя към делото на спасението. Спасението минава първо през разпознаването на творението, защото такъв е бил и хронологичният ред. Това съответно важи и за природата. Не може вярващият да казва „аз гледам моето спасение” и в същото време да замърсява околната среда. Спасението минава през творението; нашето спасение и това на другите.

Само ако признаем Божия печат в творението, независимо дали върху човеците или върху природата, можем да служим на делото на спасението. За да бъде богословски последователна позиция, защитата на природата трябва да бъде съпроводена и от борбата срещу расизма и национализма.

Второ, живеем в така нареченото общество на зрелището. Бих казал, че това в превъзходна степен засяга младите.  Колкото човек е по-млад, толкова по-лесно борави с техническите средства, служещи за  зрелището. Живеем в епоха, която ни бомбардира със зрителни сцени и информации. Трябва да разберем кое е предизвикателството, която тя отправя към нас като християни.

За да разберем какво ново е донесло обществото на зрелището (което върви заедно с това, което наричаме „постмодернизъм”) в света, трябва да го сравним с модернизма. Модернизмът, идеологическото състояние, което доминирало на запад след 17 век, се състои в развитието на човешкия разум, на науката, на интелекта, на философията и идеологията. При модернизмът господстващ елемент в човека е интелектът, затова и човешкият интелект  достигнал големи върхове чрез своите научни продукти. При постмодернизмът господстващ елемент в човека не е интелектът, а раздразнителната част на душата и сетивата с център зрението. Както казва св. Никодим Светогорец, зрението е органът, чрез който човек научава повече от всички сетива.  Затова умът на човека най-много обича зрението.

При модернизмът целта на човека е другият да бъде убеден чрез диалог с аргументи. При постмодернизмът не съществува никакво намерение някой да бъде убеждаван. Намерението е да бъде примамен, да бъде пленен. Затова и основното средство, чрез което функционира модернизмът, е словото, докато основното средство, чрез което функционира постмодернизмът, е рекламата. Рекламата се интересува не от това да убеди, а да плени, така че накрая да стигнем до някой продукт, защото са ни спечелили обещанията, че ще се насладим – пребройте някой път колко често чувате  думата „наслада” – както и защото ласкае нашия нарцисизъм. Рекламата гали в човека неговите сетива или неговия нарцисизъм. „Заслужавате този продукт!” Не съществува реклама, която да не е насочена към едно от тези две неща. Дори ако думите на рекламата не съдържат думата „наслада”, нейният декор  е организиран  и режисиран  по такъв начин, че да пленява. Затова  рекламата функционира не чрез аргументи, а чрез фантазията. Виждаш някакъв удивителен автомобил да се движи по пуст път, да завива рязко, да набива спирачки, както иска и т.н., тоест използват се различни дигитални похвати, за да те привлекат и да закупиш автомобила. Това има връзка не с разума, тоест какво ще бъде поведението на автомобила на пътя, а с твоето въображение, че ти би искал да се намираш в подобна машина, което ще осъществи твоите мечти или ще ти придаде ценност. Следователно, посрещайки предизвикателството на обществото на зрелището, (и нека временно оставим това дали някой е християнин или не, а да вземем просто един човек, който иска да бъде достоен и естествен), е нужно човек да се научи да се противопоставя на пленяването. Ако не го направи, ще стигне дотам да развие известна зависимост. Не е случайно, че нашата епоха е епоха на зависимостите, не само от незаконни вещества, които винаги са съществували, но и от законни зависимости, каквито са тютюнопушенето, алкохолът, храната, телевизията, електронните игри, компютърът, интернет. Прекарваме часове пред телевизора всеки ден само и само, за да се отпуснем, да се успокоим, да ни отмине стресът. Ако човек не се противопостави, обществото на зрелището започва да поражда зависимости. Така дори човек да не е християнин, а просто да иска да бъде сдържан и зрял, е нужно да се противопоставя на пленяването, за да не изпадне в зависимост.

Какво повече трябва да прави християнинът спрямо обществото на зрелището? Нямаме предвид принудително да спре да гледа телевизия, сериозни филми и ценни предавания. Той обаче може да си състави програма, да си наложи и да каже „сега свърши, спирам го!”.

Тук християнинът трябва да внимава  в още нещо. В опита си да ни плени обществото на зрелището използва най-познатия начин за пленяване, който човечеството познава– еротизмът. С други думи, за да постигне своята цел, то използва човешкото тяло и човешките емоции. Без значение дали комерсиализира човешкото тяло с неговата разголеност и основава рекламите върху нея, или комерсиализира  еротизма, създавайки романтични истории. Тук християнинът е изправен пред много голяма борба.

В миналото слушахме  изключително много съвети как да избягваме дръзките зрелища, тъй като разпалват страстите, но ми се струва, че не чухме  убедителни обяснения защо това е грях, защо на един християнин не подхожда да прави това. Сега разбрахме по-добре това – в епохата, в която живеем –  когато злоупотребата с този еротизъм, преминаването на границата с еротизма от страна на обществото на зрелището довежда нещата до  структурни промени в  психиката. Зависимостта, в която човек може да изпадне вследствие на комерсиализацията на тялото, може да го направи неспособен да възлюби. Защото акцентът, който се поставя върху сетивната наслада, завършва в нарцисизъм, докато любовта изисква други способности. Дори определени пъти, за да можем да възлюбим, трябва да намалим насладата. Чрез поста и всякакъв вид аскеза намаляваме насладите, за да можем по-силно да възлюбим Бога и човеците.

Ако сте забелязали терминологията, която днес се използва, за повечето хора насладата е тъждествена с радостта. Искат да говорят за наслада и казват „радост”. Това е много сериозна грешка. Защото  насладата я доставя удовлетворяването на сетивните или егоистичните влечения в човека, докато любовта е тази, която доставя радостта. Ако се замислите малко върху  това, ще видите, че сте почувствали радост в състояния, които се дължат на междуличностни отношения, например в някой хубав момент с вашите родители или братя, с приятели и приятелки, или в брака ви със съпруг/съпругата ви, или с децата. В междуличностните отношения именно любовта създава радост.

Докато наслади има много повече, но те са свързани с повърхностни неща, тоест със сетивата  и с егоизма. Разбира се, съществува и нещо междинно между тези две неща.  Ако  радостта е най-висшата форма на приятни усещания, а насладата най-нисшата, съществува и междинна, която е удовлетворението. Удовлетворение получаваме, когато постигаме цели. Например успях и получих добра оценка на изпитите: това, което чувствам, не е радост, а удовлетворение, ако ще да казвам „радостен съм”.

Когато човек не познава тази разлика между радостта и насладата, той попада в примката на насладите (от яденето, консумацията, удобствата, еротизмът, т.е. от сексуализираната наслада без чувства) и затова  се движи единствено върху равнището на насладата, не стига до радост и ако с течение на времето това се превърне в навик, тоест, ако се подчини на обществото на зрелището и в него се установи навикът на насладата, той може да загуби способността за радост, т.е. да се изкачи по-горе. Той рискува да стане човек, който няма да може  да се радва и да обича. Ако загуби способността за любов, той е загубил основният елемент в човека, напълно е загубена християнската същност. Защото тя се основава върху любовта „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:37-39). Когато  бъде подценена способността за любов, не само християнинът се погубва, но  и човекът се унизява. Следователно, живеем в общество, което чрез зрелището прави всичко възможно, за да загубим способността да обичаме. Следователно, трябва много  сериозно да вземем това предвид в нашето отношение към обществото на зрелището, в аскетиката, която ще приложим спрямо него и спрямо обществото на потреблението, което върви заедно с него. Зрелище и консумация вървят ръка за ръка.

Трето, централната тема на модернизма, който преди споменахме, беше изтъкването на индивида и затова той беше приет като новата „блага вест” в новите времена. Затова и атеизмът е белег на новото време. Модернизмът обещава, че ще освободи човека от робството на групата и естествено на религиозната група. Разбира се, днес човекът е член на различни групи. Тогава обаче той бил определян от групата, не бил просто член.  Той не можел да разполага със себе си, както той иска, да вземе решения за себе си, както иска, а трябвало да се вслушва в групата. Преди 50 или 100 години в нашата страна човекът не можеше да вземе решения, които биха го разграничили от селото, от линията на обществото. Например хората не можели да избират за спътник този, който искали, а трябвало да го одобрят родителите или  самите родители решавали за това. Едно добро нещо на модернизмът  било това, че  дало повече свобода. В нашата епоха обаче стигнахме до злоупотреба с индивида, стигнахме дотам да говорим за индивидуализъм. От християнска страна, който от двата модела е в сила?

Когато някой е член на Църквата, дали той се определя от групата, колективността, или се определя като индивид? По правило нито едно от двете не трябва да се случва. Защото всяка едно нещо, което човек създава, всяко историческо развитие трябва да се кръсти в Църквата. Когато индивидът се кръсти в Църквата, той става личност. Богословието  говори много за личността и се интересува от нея. Помислете, преди 2000 години – тогава, когато е доминирал колективният дух – Христос да казва „ако някой пастир има сто овце и една от тях се загуби, ще остави 99-те и ще я потърси!” С други думи, от много рано Църквата ни е показала ценността на личността. Тогава обаче това не можело да се различи добре, защото хората живеели в колективен дух и не могли да схванат значението на личността, тъй като за тях важала групата, колективността. Семената обаче съществували. Цялото ни богословие е основано върху личности, върху лицата на Света Троица, на светиите.

Следователно, едно предизвикателство за нашата епоха е понятието за личност. С други думи, нужно е да вземем всяко добро нещо, което модернизмът е дал по отношение на индивида и да отхвърлим всяко лошо нещо, което съществува, за да кръстим този индивид в нашата Църква и той да стане личност. Това какво означава на практика? Личностите са обърнати една към друга («προς» και «όψη»: «πρόσωπο»-), нещо, което е тъждествено с любовта. Аз съм личност, тъй като обичам и ме обичат. Те са взаимно свързани.

Добре. Колко много  обичаме? Дали обичаме така, че да станем едно? Обичаме ли толкова много, че да заличим нашата персоналност привидно за доброто на другия? Обичаме ли толкова много, че да изпаднем в депресия, ако нашето дете се ожени и отиде да живее далеч от нас? Ако отговорът е да, това означава, че не съм могъл да се отделя от детето ми и да стана зрял човек. Въображаемо оставам привързан към детето ми. За какво говорят тези примери? Те ни въвеждат в понятието за границите. Личностите обичат, но имат  граници. Те не стават смес да не можеш да различаваш откъде започва едното и откъде другото, защото тогава и двете личности са заличени. Успели съпрузи не са тези, където не различаваш кой е единият и кой е другият, нито добрата връзка между родителя и детето е връзката, която се обръща в някаква смесица, а когато личностите запазват своите граници. В същото време тези граници не означават отчуждение, а любов. Само когато имаш граници можеш да дадеш и да получиш любов. Характерен пример за философска система, която отменя границите на личността и така отменя  личността, е прословутата „Ню Ейдж”. Нейният идеал е, че всичко представлява смес, не съществуват личности, всичко е една същност. Човекът трябва да се съедини със същността на Вселената, след като сме частици от едно огромно Цяло. Разбира се, това идва от източните религии. Следователно, едно предизвикателство, което 21 век отправя към нас, 21 век, в който процъфтява  „Ню Ейдж” и виждаме, че  индивидуализмът стига до краен предел, е : любов без граници, но с граници на личността.

И четвърто и последно относно това какво означава да бъдеш християнин в 21 век. През последните  две хиляди години много хора се опитали да опазят Христовите заповеди, за да живеят както Бог им  предлага. В своето голямо мнозинство те го правили, тъй като се страхували от Него. Тяхната движеща сила бил страхът или една друга по-обичайна движеща сила, пуританизмът. С други думи, опитвам се да пазя въздържание, защото сексът и тялото са зло, или защото да се радваш е зло. Човечеството, без преувеличение, е изстрадало от едно християнство, което  имало погрешни подбуди, което  вършило добро по погрешни причини.

С други думи, не сме близо до Бога, тъй като насладите са зли и искаме да отидем някъде, където насладите са малко. Нито сме близо до Него, защото ни е страх от Него да не ни накаже. Ние сме близо до Бога, понеже сме почувствали, че Той ни обича. Следователно, ние се опитваме да пазим Неговите заповеди от благодарност и любов.

В първия случай казваме: пазя заповедите на Бога, за да получа Неговата благодат като награда. Във втория казваме: получил съм Божията благодат и спасението си от делата на божествената икономия, както и чрез св. Кръщение и Миропомазанието, откъдето и аз – от благодарност и любов за това, което съм получил –  пазя заповедите на Бога, доверявам Му се и върша това, което казва.

По същия начин съпрузите, които се обичат, всеки ден от благодарност все повече се обичат, от благодарност за това, което всеки прави за другия. Смятам, че ако исторически Християнството е нямало успех досега, както казват някои, (и мисля, че имат право, в смисъл, че не сме стигнали до  постхристиянската епоха, както се нарича, защото дори не е успяла да стане християнска), този неуспех се дължи на това, че подбудите да си християнин са били проблемни. И затова и мюсюлманите и други религии гледат това състояние и казват „какви християнски общества сте вие? Какво направихте в историята? Защо има толкова насилие?”. Защото проблемната подбуда ще доведе до проблемен резултат, до  лошо поведение на християните.

Време е като Църква да култивираме любовта и благодарението като подбуда, която е единствената съществена и истинска подбуда. Естествено другите подбуди също са полезни като начало. В началото някой може да влезе в Църквата като има за подбуда страха, но това трябва да бъде стъпало, за да може в даден момент да премине към подбудата на любовта.  Мисля, че тогава едно такова християнско преживяване само по себе си ще бъде истинско свидетелство и мисия.

Откроих тези четири предизвикателства, които Бог отправя към нас през 21 век. Понятно е, че за да отговорим на тези предизвикателства освен лична борба, воля, молитва и участие в св. Тайнства на Църквата , които са необходими, тъй като са много важни, е нужно и четене. Нужно е да се подготвим по-добре.

По този въпрос  в нашата епоха ние имаме благословение, нещо, което в предишните епохи преди 30 и 50 години хората дори на сън не са си го представяли: книгите, които се разпространяват, възможностите да слушаме беседи, да получим съвет от някой, са удобни случаи, които ни позволяват да се подготвим по-добре. Живеем сред изобилие от книги, които съществено помагат на този, който реално иска да живее, както Бог ни предлага. Нашата подготовка ще бъде антидот спрямо объркването, което доминира около нас и объркването, което евентуално сме получили вкъщи, защото нека не мислим, че нещата, които сме научили от нашите родители и от баба ни, са такива, както Бог ги разбира.

Тъй като биваме заливани от изключително много външна информация, е нужно с готовност да намираме време и да го посвещаваме на това да четем книги, които ще ни разяснят въпросите на вярата и ще ни помогнат да отговорим на това предизвикателство от страна на Бога. Отговаряйки на своеобразностите на нашата епоха, без да преставаме да бъдем нейни чеда, нещо, което никой не може да избегне, ще съумеем да пренесем в нашата епоха етоса, който идва от царството Божие.

Християнинът не е призван да промени епохата. Не е правилно да казваме „колко хубава беше онази епоха, колко хубаво живяхме тогава!” Християнинът е призван да живее в епохата, в която се намира, да я направи своя родина, да я направи своя, но едновременно с това да знае, че никоя родина не е постоянна. Той изразява и преживява в конкретната епоха етоса на царството Божие, етос, който идва от есхатона.  За да разберете това, сякаш имате къща и от съседния парцел до вас достигат клоните на едно дърво, вие можете да режете плодове и да ги ядете –  това е царството Божие. То идва от бъдещето, но можем да вкусим неговите плодове още в този живот.  Църквата и истината не ни принадлежат, намират се в друг „парцел”, и никой няма правото да се държи сякаш му принадлежат. Но този аромат и вкус на есхатона може да стигне до нашата епоха, която и да е тази епоха, каквото и да носи 21 век и следващите векове.  Ако ние самите на дело преживяваме тези истини, ще станем способни да ги предадем и на по-младите.

превод от гръцки: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: