Допускането до Чашата, представено в разгърнат вид

Sergii Kruglovавтор: свещ. Сергий Круглов

Защо миряните са длъжни да постят преди причастие по-строго от свещениците? Откъде е дошла практиката да се поставят поредица от прегради по пътя на човека към Чашата? Виновни ли са в създалата се практика свещениците? Размишлява свещ. Сергий Круглов.

Случаят, за който ми разказаха едни приятели съвсем не е притча, а най-банална реалност.

„Пристигаме – казват те – в един манастир в качеството си на поклонници. Събираме се на Литургия и сме напрегнати от по-рано, защото там служи един доста суров батюшка. Суров в смисъл, че той не допуска до причастие мнозина, налага строги пости както на старци, така и на деца, слага с повод и без повод епитимии и така подробно изповядва, че изтисква от каещите се такива нюанси на греховете, за които дори в „генералните изповедални списъци“ нищо не се споменава… И разбира се, службите му продължават дълго, защото докато той не изповяда всички по цялата строгост на закона, Чашата не се изнася.

Е, ние сме напатили си поклонници, отдавна се бяхме примирили… А сега, очевидно са достигнали и до този манастир някои повеи на времето. Излиза нашият взискателен батюшка на амвона преди изповед и казва: „Знаете ли, братя и сестри, че тайнствата изповед и причастие съвсем не са взаимнообусловени? И че изповедта съвсем не е пропуск към причастието, както сме свикнали да я приемаме?“

Ихаа! – вътрешно възкликнахме и извикахме. Дали не сме станали свидетели на чудо?!.. Но той завърши речта си със следните думи: „Не! Изповедта и причастието са две различни тайнства. И затова трябва да се причастявате веднъж в годината, а да се изповядвате – веднъж в седмицата…“

Край на цитата, както се казва.

Не, не си мислете, че осъждам този батюшка. В никакъв случай. Не дори и заради това, че да се осъжда е грешно – просто Църквата е толкова просторна и голяма, и в нея има място за всички, консерватори и либерали, такива и онакива човеци, всеки от които, при единството на Христовата вяра, има свой неповторим характер, личностни свойства и т.н. И някой от енориашите търси мек и либерален свещеник, а на други им се нравят именно такива сурови отци, като гореописания. И което е забележително – всеки в Църквата намира своето си, стига да не го мързи да търси.

Искам да кажа нещо друго… Нещо, за което не веднъж са говорили и писали мои събратя – съслужители (…)

Това, че непосилните бремена и изисквания да се пости строго и непременно да се изповядаш преди причастие, които се налагат обичайно върху енориашите и се считат като непроменливи постановления, съвсем не са точно по каноните на Църквата, и по духа на Евангелието, а и самите свещеници не спазват тези правила, понеже те са по-високи от немощните човешки сили – а, ето че ги изискват от миряните…

Да се изповяда ли непременно преди причастие или не, да се пости ли свръхстрого преди да се пристъпи към Чашата или не – всичко това човек решава сам за себе си. Свещеникът може нещо да подскаже, да препоръча на този, който тепърва пристъпва към тайнството, да обясни това и онова, и да предупреди, че „ето, ти се съединяваш с Христа, но помисли, дали ще се радваш от това, ще ти бъде ли добре с Христа, понеже Той не гледа през пръсти на нашите страсти, Той може да изиска от тебе усилия и промяна на живота“ – но не повече от това.

Свещеникът не е цербер пред Чашата, не е контрьолор на входа. Поради една проста причина: в Чашата не са неговите тяло и кръв. А Христовите. И Христос зове към нея всички: „Вземете, яжте, съединете се с Мен, за живот вечен и опрощение на греховете!“ И самата мисъл за „посредник“, който дава или не дава спрямо свое усмотрение пропуск към Чашата на Живота, на мен ми се струва кощунствена…

И във връзка с това се питам ето какво… Защо ние, свещениците, товарим хората с тези непосилни бремена от правила и условия? Далече съм от мисълта, че ние, (чувал съм така да говорят) сякаш имаме пагони на раменете си и сме движени от греховната страст на властолюбието и „разпалеността“, и искаме просто да спрем човека, като така му доказваме своята власт над него и авторитета на сана си. Не, разбира се.

В голямата си част, ние, свещениците, сме нормални хора, да – чели сме Евангелието и знаем – ако се държим така, Господ така ще ни скастри, че нищо няма да остане от нас. Но все пак – у нас живее един искрен страх: не се ли осквернява светинята?.. Ами ако се случи нещо по-лошо?.. Ето защо презастраховането при допускането на човека към причастие отдавна е станала у нас норма на църковния живот.

Това е искрен страх, но е страх. А страхът дали е с Божий произход…. Искреността, както се казва в всеизвестната поговорка, и истината далеч не са едно и също нещо.

Този страх идва най-вече от нашето маловерие. От това, че ние не вярваме в хората. И не ги обичаме. Нито полагаме душите си за енориашите си, нито им вярваме – не можем… А ако не обичаме своя ближен, който виждаме, както се казва – как ще обичаме Бога, Когото не виждаме? Тези думи на апостола са прости и актуални във всички времена и имат много ясен и строг смисъл – не могат нито да се заобиколят, нито да се пропуснат.

Да се доверим на свободата у човека, а в най-добрия случай – да го научим на тази отговорна свобода. Да повярваме в неговата вяра и неговата съвест. Да му покажем пътя към Чашата, да го заведем при Христа – и да се отстраним, по думите на митр. Антоний Сурожки – да не забулваме със себе си Христос, да не навреждаме на тази тайнствена и трепетна любов, на тези отношения с Христос, които може би едвам-едвам се зараждат у човека.

Да видим човека, да го изслушаме – и да повярваме в него. Ето за тези най-важни неща си мислим, ние, свещениците, разглеждайки този, така да се каже, интимен момент от нашия енорийски живот.

превод: Мартин Димитров, източник: pravmir. ru

Advertisements

2 Comments on Допускането до Чашата, представено в разгърнат вид

  1. „Да се доверим на свободата у човека, а в най-добрия случай – да го научим на тази отговорна свобода. Да повярваме в неговата вяра и неговата съвест. Да му покажем пътя към Чашата, да го заведем при Христа – и да се отстраним, по думите на митр. Антоний Сурожки – да не забулваме със себе си Христос, да не навреждаме на тази тайнствена и трепетна любов, на тези отношения с Христос, които може би едвам-едвам се зараждат у човека.

    Да видим човека, да го изслушаме – и да повярваме в него.“

    Слава Богу за тази Божествена премъдрост, дадена от Бога на автора на тази публикация – свещ. Сергий Круглов, както и на преводача й – г-н Мартин Димитров, направил я достояние на всички нас, читателите!
    Толкова „потресаващи“ случаи има на хора, останали настрани от Бога и Църквата ГОДИНИ НАРЕД именно поради тези причини, посочени по-горе в публикацията…
    Нека Бог вразумява всички ни и ни води по Своя Светъл Спасителен път! Амин.

  2. altruistick christian do it charity // 04/04/2013 в 07:24 //

    Помня , ази когато в една китна енория по Варненско, как квастта зилотска беше на почит…а у . а у…забрадки, а пък то какво било….

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: