Дебат върху теодицеята (увод)

daliавтор: проф. Калин Янакиев

Това клето петгодишно момиче тези образовани родители подлагали на всевъзможни изтезания. Те го биели, удряли, ритали с нозе, без сами да знаят защо, покрили цялото му тяло със синини, най-после стигнали до висша изтънченост: в студ, в мраз, го затваряли цяла нощ в нужника и защото не обаждало през нощта (сякаш петгодишното дете, което спи своя ангелски здрав сън, може на тази възраст да се научи да обажда) – му мажели лицето с неговите собствени нечистотии, и го кара­ли да яде тези нечистотии, и то майката, майката го карала! И тази майка е могла да спи, когато през нощта се чували стоно­вете на клетото дете, затворено на това гнусно място! Разбираш ли ти това, когато мъничкото същество, което не може дори да разбира какво се върши с него, в това гнусно място, в тъмнина­та и студа, се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче със своите кървави, незлобиви, кротки сълзици пред „боженцето“, за да го защити – разбираш ли ти тази без­смислица, друже мой и брате мой, послушнико мой Божи и смирени, разбираш ли ти за какво е толкова потребна и създа­дена тази безсмислица! Без нея, казват, не би могъл да преживее човекът на земята, защото не би познал доброто и злото. За как­во да се познава това дяволско добро и зло, когато струва тол­кова скъпо? Та целият свят на познанието не заслужава тогава тези сълзици на детенцето към „боженцето“…
(Ф. М. Достоевски – „Братя Карамазови“, гл. IV „Бунт“)

Спомням си първия път, в който прочетох тези зна­менити и страшни страници на Достоевски.

Това бе твърде отдавна – още в годините когато мо­ята вяра и моите знания за нейното съдържание бяха съвсем смътни и неопределени. Спомням си страшния морален скандал, който предизвикаха в мен тия разсъждения и най-вече – ужасните истории за пеленачето застреляно от упор в скута на майка му, за момченцето, подгонено и разкъсано на парчета от насъсканите от господаря му кучета, за нещастното петгодишно момиченце, което отчаяно и неразбиращо се бие с юмручета в гърдите, затворено в ледения нужник и забравено там от немилосърдните си родители. Спомням си онова чувст­во, че не мога да се побера в кожата си, желанието – все по-силно при всеки следващ ред – да захвърля книгата, да протестирам, да се разсърдя на самия автор, да му изкрещя през времето, че това е вече твърде много, че: това просто не може и дори – не бива – да се пише.

Но най-ясно си спомням нетърпимата нужда – съвсем спонтанна и забравяща, че има работа с роман – да измисля нещо, да намеря нещо, което би могло да ме успокои, да ми посочи удовлетворение, да даде разрешение на болката ми. И макар че тогава наистина не бях вярващ човек, аз си помислих за Бога. Защото тук, без съмнение, не оставаше вече никой друг, освен един Все­могъщ, Всеможещ Бог, Който единствен би могъл да ми даде отговор, да ми покаже утеха, да поправи, да изличи.

Но страшната казуистика на разсъжденията на Дос­тоевски бе предвидила именно това и тъкмо срещу него бе обърнала цялата отчайващост на разказаните исто­рии. „Дори вярата в Бога, Който изповядват християни­те – казваше ми Иван Карамазов – дори тя, може да ти даде само надежда за едно бъдещо възкресение на дечи­цата, за едно страшно възмездие за злодеите после, след като те са извършили пъкленото си дело. Но тя, вярата в Бога не отрича, че тези страшни истории са се случили. Тя не отрича, че нищо, нищо не може да направи с това, че дечицата вече са преживели своите страдания. Всичко което ти обещава вярата се отнася за след това. Но и тя, и тя с нищо не те успокоява за самото това – с нищо не може да оправдае самото му случване, нищо не може да направи със самото него. Бог, Сам Бог нищо не ти отговаря за станалото и е безсилен пред факта на тези истории. Дори с вярата си в Бога ти не можеш да ги отречеш, не можеш да кажеш, че те не са се случили… И освен това – Бог обещава, че ще ги възмезди. Но – защо е допуснал те да се случат, по какъв начин те влизат в общия план на предвиденото и премъдро премисленото от Него, какво цели Божията Премъдрост с тези исто­рии, ако наистина всичко е пронизано от Нея и всичко е не без Божествено основание? За това или няма отговор или се дават отговори, които дори оскърбяват човешка­та съвест.

Какво да се прави с това, че страданието е било преживяно от клетите дечица? На това дори Бог отгова­ря с „нищо“ или говори за „след това“. И богословите, аполегетите, проповедниците, когато ни убеждават да вярваме в Божествената справедливост и в конечното тържество на Спасителя, нищо не казват по този въп­рос“.

Тогава – спомням си – когато заедно с Иван Карамазов, промислих всичко това, аз усетих с ужас, със странен, непознат и неподозиран ужас, че в мен започва да се руши не тъкмо вярата (съзнателно аз все още я ня­мах), а – самата възможност, самата способност да по­вярвам някога в един Премъдър и всесправедлив Бог, в един Бог, който е всемогъщ и в Който поне, всичко страшно и неразрешимо на този свят, в края на краища­та е разрешено – обяснено, поправено, изкупено. Аз усетих, че възможността да повярвам се руши в мен, не защото някой ми е доказал, че онова, в което може да се вярва е измислица, а защото със самия факт на тези ис­тории, ми се показва, че дори ако Бог е съвършена реал­ност, Той не може да ме удовлетвори докрай, не може да ме примири със Своето творение и промишление. А значи – Той не е истинския Бог, Който ми е нужен -всесправедлив и не е всеоснователен. Не е всемогъщ и, следователно, просто не е Бог, на Когото можеш да се уповаваш и с Който можеш да се успокояваш.

В онези години аз не се задълбочих, обаче, доста­тъчно отговорно именно върху последствията на този страшен „казус“ за религиозната ми съвест. Аз бях побeден и съкрушен, но същевременно останах и с общото впечатление че казуистиката на Иван Карамазов, е няка­къв дяволски, садистично замислен „експеримент“, кой­то с особена, сърдоболна жестокост държеше да покаже, че има в този свят неща, за които дори вярващият човек не може да намери утешение във вярата си, с които дори Бог не може да го примири и които, поради това, са способни да разрушат в корена му, дори най-дълбинното убеждение в последното окончателно обяснение и разрешение на световната трагедия.

За свой срам, по-късно – тогава, когато съзнателно започнах да изповядвам, че лично аз вярвам в Бога и съм православен християнин, аз все отлагах да се върна към този „дяволски експеримент“ на „чернокнижника“ Достоевски – помнех го, но не занимавах съвестта си с него; вярвах че мога, но в действителност не се опитвах да го разреша от новата си жизнена позиция. А бях длъ­жен да го направя – и заради своята съвест, и заради всички, на които смеех да говоря за вярата си.

Наистина, на мен винаги ми беше любопитно да разбера какво впечатление правят тези потресаващи страници от великия роман, на мислителите и богосло­вите, които са се занимавали с него и как те се опитват да се справят от позициите на вярата си, с „казуса“ на Иван Карамазов. Трябва да призная, че макар да търсех, аз не намерих и до ден днешен не съм намерил нищо у другите, което да ме удовлетворява. Написаното специ­ално върху Достоевски – често пъти великолепно – или се концентрираше върху душата на героя Карамазов, и следователно, разглеждаше неговия „казус“ като сим­птом за характера му, или пък се привличаше много по­вече от следващата глава на романа – тази за „Великия инквизитор“, с нейната философско-историческа дълбо­чина и мащабност. Но аз търсех друго – за мен разкази­те на Иван Карамазов за измъчените дечица и разсъж­денията му за необосновимостта и неизкупимостта на техните страдания не бяха интересни като литература. Аз бях готов дори напълно да се абстрахирам от специ­фичната личност на героя, в чийто уста тези истории и разсъждения бяха поставени. Макар да разбирах, че Иван Карамазов у Достоевски е един егоцентричен, горд, богоборен и объркан човек, че той говори от някакъв по-дълбок и по-сложен мотив, за мен, като мислител и вяр­ващ, това не бе толкова интересно. Защото аз виждах, че неговата пледоария срещу възможността да се уповаваш на Бога и Неговото домостроителство пред лицето на подобни неоправдаеми и непримирими с нищо истории, би могла да се разгледа и сама по себе си, напълно откъсната от контекста на романа и нещо повече – спон­танно да възникне в сърцето на всеки друг човек, сблъс­кал се с подобни ужаси. А те не са изключение и в наши дни. С други думи, аз много исках да науча как би могла да се защити вярата пред лицето на казаното от Иван Карамазов, а не как се обяснява това, че в романа на Достоевски, подобен „бунт“ възниква в душата на тъкмо този, определен негов герой.

Тогава аз потърсих отговор в специфично богослов­ската, т. нар. светоотеческа книжнина, която по-късно започнах да чета поради своите духовни и религиозно- философски потребности. За съжаление, аз не намерих и там поставянето и обсъждането на „казус“ аналогичен на измъчващия ме. Просто до мен не бяха достигнали съчинения, в които подобен проблем е разрешен по ня­какъв начин.

Но от четенето на светите отци аз разбрах, че „ка­зусът“ на Иван Карамазов действително е богословски невероятно мъчен, независимо от това, че думите на ге­роя често пъти не са напълно издържани в духа на хрис­тиянското вероучение (например, никой никъде не е го­ворил, че страданията на людете, още по-малко пък на децата, представляват някакво Божие условие за пости­гането на небесното Царство след края на дните). Но и светите отци, и Църквата единодушно ми свидетелствуваха, че страданията, претърпявани в този свят от дечи­цата нямат и не могат да имат никакво основание и оп­равдание във висшата Справедливост. Защото, размиш­лявайки върху мъките, претърпявани от хората, светите отци неотменно посочваха техните богословски основа­ния в людската греховност, т. е. показваха техния необ­ходимо възмездителен характер или говореха за „педа­гогически“, „сдържащ“, превантивен смисъл на нещас­тията, сполетяващи определени люде. Но нито едно от тези основания не можеше да се отнесе към страданията на дечицата, за да „оправдае“ Бог, за тяхното допускане и за да обясни какъв смисъл могат да имат те в Неговия праведен замисъл за творението. Нещо повече, аз узнах, че според самите църковни установления, съвсем мал­ките дечица – до седемгодишна възраст – се допускат до причастие със Св. Тайни Христови, без каквато и да било изповед, което се прави тъкмо защото се счита, че дечицата не могат да бъдат носители на персонални грехове, за които се изисква покаяние. Спрямо съвсем малките деца не може да има сила и твърдението, че техните страдания Бог е допуснал като някакъв промислителен вразумяващ урок, защото душичките им са все още твърде наивни, за да могат изобщо да осмислят мъ­ката като своего рода „вразумление“. Съвсем очевидно е, следователно, че според светоотеческото предание, и на това основание Бог не би могъл да допусне те да страдат или да бъдат измъчвани. Аргументът пък, че по силата на общата солидарност в първородния грях, се допуска дечицата да страдат заради греховете на роди­телите им, аз – заедно с Иван Карамазов, счетох за съ­вършено невместим за съвестта и противоречащ не просто на Божията, но и на най-елементарната човешка справедливост. Макар че, признавам, аз срещнах този аргумент да се промъква тук там дори у светите отци, за мен той си остана и неприемлив и – дори, бих казал – нехристиянски. Но ако аз намерих, че е безумно невин­ните дечица, които не могат да изберат родителите си, дa бъдат карани да страдат заради техните грехове и че Бог не би си позволил да създава живи души, които сетне да позволи да бъдат измъчени, само за да даде чрез тях възмездие другиму, то и това възможно основание за допущането дечицата да преживеят мъки, отпадаше – и то тъкмо от гледната точка на висшата Справедли­вост. Отпадаше по същата причина и последното мис­лимо основание: че Бог допуска някои невинни дечица да бъдат умъртвени от зли хора по особено жесток на­чин – още когато са три, четири или петгодишни – за­щото знае, че утре, когато пораснат, те сами ще се пре­върнат в ужасни престъпници. Но и това съображение, казвам, не би могло да се приеме на основание на Божи­ята Справедливост, понеже, ясно е, че ако Бог знае за бъдещото им престъпление, Той по-скоро не би допус­нал те да се родят, не би им дал живот, та после да им го отнема и то във възрастта, когато те още нищо не са извършили и дори не биха могли да си дадат сметка за възможните причини на своите страдания.

С други думи, самата богословска мисъл, опираща се на понятията за Бог и Правда Божия, ми сведетелствуваше, че именно от християнска гледна точка, не съ­ществува каквото и да било основание, да се допуска невръстните дечица да бъдат измъчвани.

Но ето че то се допускаше. Ето че бяха факт, скан­дален за вярата в Премъдростта и всемогъществото на Бога, всички онези случки, събрани от Иван Карамазов и посочени на брат му Альоша, който е вярващ и вярващ в именно такъв премъдър и всемогъщ Бог, Комуто всичко в света е подчинено. На какво основание Бог е допуснал това да се случи? Или детските страдания се допускат без каквото и да било основание – просто се допускат; допуска се тези ужасни истории да се случат, Допуска се хора-изверги да причинят това на дечицата. Но защо? Ако християнското вероучение не дава ника­къв отговор, нима то може да продължи да проповядва един Премъдър и всепромисляващ Бог, „Който всичко е направил премъдро“ (Пс. 103:24) и всичко случващо се допуска и направлява към благо? Нали само такъв един Бог, може изобщо да се изповяда като Бог и в Него да се вярва като в Бог?

И тъй, аз не намирах старите църковни писатели и авторитети да са ни успокоили по този въпрос, а именно него, него задаваше Достоевски чрез своя непримирим герой Иван Карамазов.

Но най-после, дори да решах да оставя настрани ка­то нерешим и тайнствен за човека, въпросът за основа­нията, по които Бог е предвидил и допуснал невинни де­чица да бъдат измъчвани, дори да стоварех цялата вина за тези мъки върху греховното човечество, пак оставаше другият въпрос – с какво може да ни успокои и удовлет­вори Бог за това самото, че дечицата са преживели сво­ите страдания? С тях, със самите тях какво прави Бог? И тук аз не намерих отговор, който да удовлетворява сърцето напълно, защото никой не ми казваше, че пре­живяното от дечицата всъщност не се е случило, а ми се казваше само, че след като е било преживяно от тях, то ще бъде някога възмездено. Но това не отговаряше именно на въпроса, който задава Достоевски: „а с това самото нетърпимо нещо, че сълзичките на дечицата са били проляни, с този неотрицаем и завинаги ужасен факт, с него какво ще правим, с него как ще се прими­рим, за него кой и с какво ще ни успокои?“ Него, случи­лото се, дори Бог не отрича. Но ако това е тъй, как тога­ва Сам Бог би могъл да се утеши, че то се е случило? Би ли могъл Той да остане спокоен, всесилен и тържеству­ващ в Своята мощ, щом това вече се е случило? И ако Той не би могъл да остане такъв – как би могъл изобщо да остане Бог – Бог у Когото всичко е примирено и раз­решено във вечността и за вечността?

И тъй, понеже не намерих отговор на „дяволския ка­зус“ на Иван Карамазов, който така ме бе скандализи­рал и съкрушил някога, аз реших, че е наложително, сам да се опитам да му дам отговор. Реших да си представя, че лично аз съм изправен пред човек, подобен на Иван (Карамазов или дори, пред човек необременен от тъмни­те подмоли на Карамазовската душа, пред човек искрен й нравствено-сърдоболен, който чувайки ме да казвам, че вярвам в Бог и в Неговото Спасение, започва да ме изпитва със същите „истории“ за измъчените дечица, „реших да застана пред него с цялата си воля за вяра и с всичките си знания в областта на теологията, но същев­ременно си дадох дума, да не позволя да изрека нито едно догматическо или апологетическо твърдение, което не е минало през съвестта ми и в което сам аз не съм напълно убеден. Това щях да направя не от гордост, а тъкмо от желание за коректност и от страх да не попад­на във вероучително високомерие. И за да бъда напълно сигурен в това, реших накрая, в дебата върху „казуса“ на Иван Карамазов сам да застана на позицията на непри­миримия си опонент, а аргументите в защита на вярата, да влагам последователно в устата на въображаеми бо­гослови. Така, впрочем, щях да изпълня и един дълг към самия себе си. Защото навремето аз бях този, който бе обезверен от доводите и историите на Достоевски.

Следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: