Църквата като богочовешка общност и общение

aimg_father_gewrgios_kapsanis_im_grigoriou_2_2002автор: архим. Георги Капсанис

1.     1. Кинонийният характер на Църквата

Православното богословие разглежда Тайната на Църквата преди всичко като Тайна на богочовешката общност и общение в Христос. Познатите новозаветни образи за Църквата като тяло Христово, лозе, здание, брачен пир, разкриват кинонийния характер на Църквата.

Църквата е най-вече „общност от светии”, която извира от общността на трите личности на Света Троица. Животът и единството на трите божествени личности се предлага на света чрез Църквата, за да могат всички хора да участват в нея.

Църквата като богочовешка общност спасява човека, защото в нейното пространство той намира в Христос загубената поради прародителския грях възможност за повторно единение с Бога и Неговите чеда в единството, което не унищожава личността, нито я масовизира по един тоталитарен и колективистки начин, защото  то е по образа на светотроичното единство (един Бог в три различни лица).

От друга страна, в образа за Църквата като тяло Христово виждаме колко тясно е единството на личностите с Христос и помежду им, доколкото всеки християнин е клетка от живия църковен организъм – тяло, оживотворяван от животворящата енергия на Светия Дух. В образа на брачния пир  виждаме, че въпреки тясното единство личностите не се смесват, а се различават и откриват пълната възможност да съществуват като личности поради своето единство.

Извън Църквата човек живее автономно, егоистично, не се съединява с Бога и Божиите чеда чрез безкористна любов и затова живее под властта на дявола, който е баща на егоизма, на самодостатъчността, на разделението и на разединението. По този начин той е  под властта на смъртта, защото не бива оживотворяван от животворящата енергия на Светия Дух.

Разбира се, и извън Църквата е възможно да съществуват хубави роднински, приятелски и други човешки връзки. Но тези връзки нямат изкупителен характер, защото не водят човека до общение с живия Бог. Много пъти те му предлагат относителна утеха, която използва като сурогат за истинското му единение и утеха в Бога. В Църквата тези връзки не се премахват, а се освещават, преобразяват се в Христос и стават средства за общение с Бога.

Човекът е бил сътворен, за да живее в общение с Бога и ближния си; затова, доколкото осъществява това общение, той осъществява и самия себе си. Извън това общение човек не постига своето назначение, не живее пълнотата на живота, не открива смисъла на своето съществуване и скита като бездомник в света, като изгнаник, който доброволно е напуснал бащинския дом и по този начин не е причастен на божествения живот. Но тъй като дори в своето изгнание не престава да бъде „син” и образ на Бога, макар и покварен, той съзнателно или несъзнателно изпитва носталгия по Бога и общението с Него. Той обаче е толкова немощен, че не може да влезе в богочовешката общност само със собствени сили. След падението Божиите чеда  се откъснали по такъв начин, че никоя човешка сила не може да съедини отново. Общата човешка природа се фрагментирала и човешките личности са престанали да бъдат личности за общение с Отца Бога и своите братя. Те се превърнали в разединени, отделени, индивиди, които взаимно се подозират и мразят .

Сред тази тъмнина  изгряла светлината на Божията любов в Христос. Словото е станало плът и простряло пречистите Си ръце на Кръста, за да съедини „разделените”. Христос  основал Своята Църква, Своето тяло, в което непрестанно се осъществява единството на вярващите с Бога и човеците.

Чрез Своето Въплъщение и чрез Църквата Господ предлага богочовешкото общение като благодат и дар на човека, който иска да го приеме. Влизаме в Църквата, защото виждаме нашето безсилие да възстановим богочовешкото общение и молим Бога да ни го дари. Не се съединяваме сами в някакъв сдружение, за да призоваваме след това Христос да дойде сред нас, както правят протестантите. Христос ни приема в Своето тяло и така откриваме възможността да се съединим с Бога и братята си. В Православието предшества влизането в Църквата, а след това идва освещаването, докато при протестантите първо се преследва освещението заради вертикалното свързване на всеки вярващ с Бога, а  след това идва събранието на „изкупените”, за да гарантира освещението чрез взаимно сътрудничество и помощ. При протестантите църквата се разглежда моралистично ( като нравствено тяло на Христос), а не онтологично.

2. Богословските основи на църковното общение

Светият Дух осъществява непрестанно богочовешко общение в Църквата чрез  Светите Тайнства, които засаждат вярващите в тялото Христово.  Както характерно казва св. Николай Кавасила „Църквата се проявява в Тайнствата”. Първото Тайнство, с което ставаме причастни на Христос, е Светото Кръщение. Известно е, че светите отци оприлчават св. Купел на обща утроба, от която християните се раждат духовно и чрез това всички стават братя. Тайнството Света Евхаристия представлява непрекъснат извор за обновление в Христос и за взаимно общение, тъй като пресветата кръв на Изкупителя тече във вените на християните, които се причастяват, оживотворява ги и ги прави единокръвнии и съкръвни. Възможно ли е да съществува по-дълбоко единение от това, което се извършва в Св. Причастие?

Също така всички Тайнства притежават кинониен и църковен характер, тоест те осъществяват единението в Христово тяло на тези, които се причастяват. По Божия воля чрез ръкоположението свещенослужителите става видим център на единството. Основно епископите, но и свещениците получават харизмата и мисията да „събират народа”, не защото имат особено свещенство, а защото осъществяват „свещенството” на Христос в Църквата. Разбира се, чрез апостолската приемственост се гарантира единството и идентичността на Църква на местно равнище чрез енорийските църковни общности по целия свят и  във времето чрез Църквата на светите апостоли и на светите отци, така че всички православни християни да бъдат една църковна общност и единство като чеда „на общата майка съборната Църква” във времето и пространството без да ги отделят и разпокъсват.

 Единството на църковната общност се основава и върху общата църковна вяра. „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението (Еф. 4:5). Веднъж завинаги предадената вяра на светиите (Йуда 1:3) свързва вярващите в святото общение на вярата, за да бъдат всички „единодушни и единомислени” (Фил. 2:2). Който има друго учение, отпада от общението на вярата и впоследствие от общението със Св. Тайни. Как може да се причастява с истинския Христос в Св. Тайни този, който е изопачил църковното учение за Христос? Общението в Св. Тайни без общението във вярата би било  духовна  шизофрения. Днес съществува тенденция за лесно светотайнствено единение с инославните преди да има съгласие във вярата. Но безразличието към вярата не може да изгради автентично църковно единство. Църквата винаги се е отнасяла много строго към всички, които настояват в ереста или в  разкола, и  е много снизходителна към всички, които са се завърнали в покаяние, както свидетелстват св. Канони. Намерението на Църквата е било да запази истинското общение на вярата, да има „съборно единство”, което да не се крепи върху гнилите основи на толерантността към различни „вери”, както днес в голям мащаб става в икуменическото движение.

Ереста и разколът разцърковяват човека, тоест те го отделят от църковната общност. Този, който наистина обича брата си, който се е отделил от Съборната Църква, не оправдава ереста или разкола, (а прави това) за да даде на брата си възможност да осъзнае смъртоносната пропаст, която съществува между него и живоносната църковна общност и да я преодолее чрез покаянието.

3.  Запазване и изразяване на църковното общение

Греховността на неосветените членове на Църквата допринася за отслабването на връзката на любовта и общението с Бога и братята. Всеки грях, последица на егоизма, има разделителни и разединителни последици не за сърцевината на Църквата, която винаги е вкоренена в единството и общението на Света Троица, а за нейните членове, които отпадат от светото единство и общение. За да бъде човек достоен за дара на общението с Бога и братята в Христос, той непрестанно трябва да се покайва, непрестанно да съдейства на Божията благодат чрез подвиг и борба, да отсече греховната си воля, да се очисти от страстите и да напредва в смирението и любовта. Само изгладените камъни могат да се сглобят хармонично чрез подвига в светото здание на Църквата. . .

превод: Константин Константинов

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: