„Христос – Спасителят”: поглед от Изток и от Запад

kuraevавтор: проф. протодякон Андрей Кураев

Откъде идват листовките и брошурите, разпространявани от протестантите по улици и по събрания? От суперсъвременната Америка ли? От последните години на второто хилядолетие ли? Не – само изглежда така. В действителност те са доста стари. Основните богословски схеми на тези протестантски проповедници произхождат от Средновековието.

Именно в Западна Европа от средните векове са се оформили основните им начини за тълкуване на Евангелието. Протестантството е наследило основните теми на богословието си именно от средновековното католичество. Да, то е полемизирало с католиците – но на техен език, усвоявайки опростените ходове на схоластичната мисъл.

Основното различие между Западното и Източното християнство е било заложено още в античността. Светът на източното Средиземноморие, и преди всичко светът на елините, е бил по-насочен към философия и мистика. Геният на римляните се е проявявал не толкова във философията и в религията, колкото в държавното управление, в правото, във военното дело [1]. Рим не е родил нито един забележителен самостоятелен философ. Лукреций и Цицерон са по-скоро популяризатори и компилатори, отколкото творци. Рим не е дал имена, сравними с Аристотел или Сократ, Платон или Плотин. Но Рим е дал класическите закони, класическите образци на държавното устройство, класическата процедура на съдопроизводството.

Този юридически гений на римляните напълно се е проявил и в устройството на християнския живот. Всеки човек идва в Църквата с таланта си (а често и с предразсъдъците си). Същото може да се каже и за цели култури. Рим, приемайки християнството, намери начин по своему, юридически да го изтълкува. Трагедията на човешката история се превърна в съдебен акт, във вселенски трибунал. В този трибунал Бог е съдия, човекът е подсъдим, Христос е адвокат, а дяволът – прокурор. Според углавния кодекс (неговата роля в този модел изпълнява Библията) „възмездието за греха е смърт” (Рим. 6:23). Прокурорът, прекрасно запознат с Библията (да си спомним, че сатаната изкушава дори Христа в пустинята с цитати от Писанието), иска справедливо наказание, при това – най-голямо.

За архаичното и средновековно мислене тежестта на престъплението зависи от това, против кого е насочено. Ако откраднеш кон на селянин – наказанието е едно, на воин – друго, на крал – трето. Колкото по-висок е статусът на оскърбеното лице, толкова по-тежко е провинението, толкова по-сурово е и наказанието. Казаното в селската кръчма не води до никаква отговорност, щом се отнася до съседа-селянин, но се превръща в тежко държавно престъпление, ако визира императора. Тук влиза в сила законът „За оскърбление на Императорското величие (достойнство)” [2]. Тъкмо по този закон са преследвали християните: „Вие казвате, че идолите са нищо и че поклонението на статуите на боговете е глупост? Но самият Император принася жертви на боговете и на статуите. Значи, според вас, и той е глупак? Е, за оскърбление на Императора ще отговаряте”…

И най-малкото провинение, засягащо интересите на високопоставено лице, се превръща в престъпление. Според правилата на юридическата аритметика безкрайно малкото провинение, насочено срещу Безкрайно Великия Ищец, влече безкрайно тежки последствия за ответника („Безкрайният би могъл да изрече безкрайно проклятие за грешника, нещо такова, което не би могъл да извърши смъртен човек” [3]). Така кражбата на Адам на една единствена ябълка от Едемската градина, нарушаването на най-малкия и най-лекия от законите на Царя на царете, доведе до смъртта не само на Адам, но и на всичките му потомци [4].

И тъй, да се опитаме да разгледаме историята на спасението, така както го правят протестантите, опирайки се на стария латински юридизъм. Грехът на Адам е предизвикал най-силния Божи гняв. Смъртта надвисва над целия свят. Прокурорът на Вселенския съд иска тази смърт да се прилага към всички Адамови потомци. И Съдията е съгласен с това. Според уверението на схоластиката, наследено от баптистите, „грехът на Адам е вменен, признава се и се приписва на всеки член от човешкия род… Човекът е виновен още преди лично да съгреши” [5].

Но прокурорът е пропуснал едно обстоятелство: оказва се, че съдията, адвокатът, а до известна степен и подсъдимият, са свързани с родствени връзки. И затова, въпреки че Съдията се съгласява да постъпи справедливо, тоест в съответствие с изискването на закона и с изискването на дявола, Той решава да пренесе наказанието от човека върху Сина Си – върху адвоката. Решава да убие Своя праведен Син, вместо истинския престъпник. След като Христос принася „заместителна жертва” и плаща по такъв начин откуп за прокурорската „справедливост”, Съдията най-после получава правото да сложи настрана собствения си Закон и да обяви, че човекът е опростен.

„Изкупителната смърт на Иисус Христос става за любещия Бог морална и юридическа необходимост с цел да се поддържа Неговата справедливост и праведност… В тези текстове е представена важната истина за плана на спасението: важно е греховете и вината, които ни оскверняват, да бъдат възложени на Понеслия нашите грехове и така да се очистим (Пс. 50:12). Тъкмо за тази страна от служението на Христа свидетелстват обредите на старозаветното светилище. Там пренасянето на греха от разкайващия се човек върху невинното животно е символизирал пренасянето на греха върху Христос, понесъл нашите грехове… Бог по милосърдната Си воля предлага Христос, за да се умилостиви светият Му гняв, насочен срещу човеците, Той е приел Христа като божествен Заместник, който е трябвало да понесе Божествения съд над греха… Чрез Христа Божият гняв не се е превърнал в любов. Христос е отклонил този гняв от човека и го е поел върху Себе Си… На кръста напълно е било заплатено за греха на човека. Божествената справедливост е била удовлетворена. От юридическа гледна точка светът е възстановил Божието благоволение. Занапред Неговото посредничество дава всекиму възможност да се възползва от заслугите на Спасителя” [6].

Но тук възникват редица въпроси.

Първо, ключовите термини на юридическата теория за спасението липсват в Библията: в Писанието няма изрази като „заместителна жертва”, „юридическа необходимост”, или „заслуги”. В Новия Завет липсва и терминът „удовлетворение”.

Второ, Бог тук е обрисуван като шизофреник, в когото се борят две страсти. От една страна, Той иска да прости и да обича, от друга – жадува да наказва. В юдейската Агада има подобна представа. Библейският стих за сътворението на човека „и каза Бог: ще създам човека…” се тълкува тук по следния начин: „Рави Симон учеше: Когато Всевишният реши да създаде човека, между небесните духове настъпи разногласие. Едни казваха: „сътвори човека”, а други: „не го сътворявай”. – Сътвори го – казваше духът на Милосърдието, – той ще твори милост на земята. – Не го твори – казваше духът на Правдата, – той с лъжа ще оскверни душата си. – Сътвори го – казваше духът на Справедливостта, – той ще украси живота с добри дела. – Не го твори – казваше духът на Мира – с вражда ще изпълни земята. Повали Господ Правдата на земята. И замолиха се Ангелите на Служението, думайки: „Защо петниш Правдата? Повдигни я от земята, Господи!” И докато духовете спорели помежду си, осъществило се делото на божественото творчество. – За какво са – рекъл Господ – вашите пререкания? Сътворяването на човека вече стана” [7].

В Агадата противоположните стремежи на правдата и на милосърдието поне са отделени от Бога и са персонифицирани в ангелите. Но в протестантската схоластика те се сражават помежду си в самия Отец.

Трето, ако юридически мислещите богослови толкова са загрижени за запазването на „справедливостта”, възможно ли е да се нарече „справедливо” убийството на Невинния? И нима такъв начин на мислене се съгласува с откровението „Бог е любов”? Представете си, че ми досаждат някакви си хора и напълно справедливо ме е яд на тези… общо взето грешници. Но след това решавам все пак да им простя. Решавам да променя отношението си към тях и да не се ядосвам от безобразията им и от недостойните им постъпки спрямо мен, а да им кажа, че вече няма да им напомням за миналото. И за да им засвидетелствам прошката си, вземам сина си, убивам го, а след това пращам на онези, които са ме обиждали телеграма: ето, аз вече не ви се сърдя, защото убих любимия си син. Безумна картина ли? Но нали именно така протестантските проповедници рисуват пред слушателите си Бога и голготските събития?

Средновековно-схоластичните начини да се обяснява Евангелието, вече изоставени от католическите богослови, днес се популяризират от ултрасъвременните протестантски глашатаи:

 „Божията праведност изисква справедливо наказание за всички престъпления на грешника. Да се пусне виновният на свобода, според библейското правно понятие, е престъпление против справедливостта… Примирението стана причина за оправдание. Приемайки примирителната жертва на Иисус, Бог може най-сетне да направи онова, което винаги е желаел – да помилва грешника. Сега Той има юридически законното право да обяви грешника за праведен. Иисусовата жертва удовлетворява Божието изискване за святост и праведност. Въз основа на заместителната жертва на Иисус Бог в небесната съдебна зала провъзгласи човека за оправдан, помилван, опростен и възстановен. Оправданието е съдебен акт, осъществен на небесата въз основа на примирението… Грехът е осъден и светият Божи гняв по повод на греха е умиротворен”, – пише един от лидерите на „харизматичното движение” шведът Улф Хекман [8].

И тъй, проблемът, според него, не е в човека. Проблемът е в Бога. Човекът какъвто грешник е бил, такъв си е и останал. Нещо повече, разпъвайки Христос, човечеството само умножи беззаконията си. Но кой знае защо се промени отношението на Бога към нас. Външното за нас отношение на Бога към хората отначало е било гневно, а след убийството на Сина Му, то става прощаващо. Създава се впечатлението, че Бог внимателно и гневно е наблюдавал дребните грехове на човечеството, а когато хората са извършили най-подлото от всички възможни деяния – точно тогава Бог им е казал: Аз вече не ви се сърдя; щом сте убили Сина Ми, Аз ви прощавам и този грях, и предишните. Създава се впечатление, че кръвта на Христос просто е затворила очите на Бога за човешките грехове – като че ли, ако някой човек извърши обичайните грехове, а след време вземе, че заколи цяло семейство, никой вече няма да си спомня за предишните му „лудории”, а ще помни само това злодеяние.

От протестантска гледна точка Христос е „умилостивил” Отца. Той не е променил хората, нито света, а характера на Отца: „Тази смърт премахна от Божието съзнание всички обстоятелства, които пречеха да прости на грешниците” [9]. „Иисус гарантира за дълга, който не сме в състояние да платим и по този начин, постигна примирение между нас и Бога” [10]. Отецът не искаше да ни прости, но Синът настояваше и като последен аргумент да убеди Отца Той използва собствената Си смърт… Хората си останаха предишните; след убийството на Христос те дори станаха още по-големи грешници. Но Бог стана по-снизходителен.

 Оттук следва логичният извод: човекът, непроменен от Христос, не бива (а и не е по силите му) да се променя. Трябва само да признаем, че Христос е платил вместо нас дълга ни и че сега сме длъжни само да Му благодарим за Неговото застъпничество пред гнева на Отца. „Делото на примирението на Иисус на кръста се зачита на човека за негова заслуга само в случай, че приема онова, което Бог е сторил за него в Иисуса Христа” [11]. „Ако ти вярваш в тези фундаментални истини на християнството и вярваш, че Иисус е сторил това лично за теб, това е достатъчно за спасението!” [12]. „Всеки път към самовъзвеличаване на човека за „самоспасение” е затворен! Никакво сътрудничество, при което би могло да се смята, че Бог е направил едната част, а човекът – другата.” [13] И тъй, – „никакво сътрудничество”, никакво действие не се очаква от човека, освен доверието в Улф Хекман и интерпретациите му на Евангелието… „Никакви религиозни, идеологически, политически или философски идеи или дела не ще го отведат при Бога. Никакви ритуали, церемонии, суеверия, постене, благотворителност, така наречените „добри дела” или религиозното благочестие не ще те доближат до Него” [14].

Но Христос е мислел другояче. И е говорел за това, че Последният съд ще има предвид някои дела: „Гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте … Доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и на Мене не сте го сторили” (Мат. 25:42-45).

Човекът трябва да приеме дара на спасението. И точно разтварянето на душата за действието на благодатта означава да встъпиш в „синергия”, в сътрудничество на собствената си воля с волята на Бога, на собствената си енергия с Христовата благодат. Наистина бащата, посрещайки блудния син, не го разпитва, а заповядва да му донесат най-хубавата премяна и да подготвят пиршество. Вярата в Евангелието ни разкрива, че повече не бива да се крием от Бога, че не е страшно да застанем пред Него. Но тази крачка към Бога вече изисква определена дейност. Вярата със своето съзерцание събужда човешката воля – защото благодатта трябва да се усвои, а не да се слуша отдалече.

В рамките на „юридизма” Бог, приемайки жертвата на Христос, заради нея прощава на хората. Но на православната мистика не й стига прошката. Като посочва на протестантските богослови, че „вместо Бога те търсят безнаказаност”, бъдещият патриарх Сергий обръща внимание на това, че „амнистията те провъзгласява за праведен, но не те прави праведен. Човекът бива уведомен за спасяването му, но не участва в него. Заслугата на Христос, значи, е странично събитие, нямащо връзка с моето вътрешно битие – така смятат протестантите. Затова и следствието от този акт може да бъде само промяна в отношенията между Бога и човека, а самият човек не се променя… [Западните богослови] искат да задължат Бога да ми дарува живот вечен. Но човешката душа желае не само да е причислена към Царството Божие, а наистина да живее в него” [15].

Ако не бяха годините, когато народът, че и самата Църква бяха откъснати от високата богословска и философска мисъл, ние бихме си припомнили и думите на княз Е. Н. Трубецкой, че според усещането на съвестта ни „човешката природа, повредена отвътре, може да се спаси само отвътре, а не с външното действие на търговия или магьосничество, което не засяга греховния й корен. А, значи, банковата процедура по прехвърляне на „заслугите” на Христос върху спасяваните от Него човеци, е неприемлива” [16].

Баптисткият учебник по догматика рисува съвсем друга картина: „единственият път за спасение е в това – невинният, безгрешният да се съгласи доброволно да умре, приемайки върху себе си наказанието за греха, и да стане заместник на грешника пред Бога. Със смъртта Си Христос внесе достойна цена за освобождаването на грешниците от греха” [17]. Христос изтърпя „заместителни наказателни страдания” [18].

Лев Толстой веднъж напълно справедливо отбелязва, че в християнската догматика вместо мен е съгрешил Адам, но аз кой знае защо се считам за виновен в този грях, а стойността за него, вместо мене е платил Христос, но неизвестно защо тъкмо мен сега ме смятат за освободен от онзи древен дълг. Какво ми остава тогава? Не е прав Толстой, когато приема западната схоластика за общохристиянски глас, тъй като не е могъл да забележи разликата между преданието на Светите Отци и западната схоластика.

Католиците и протестантите са, които ни убеждават, че „причина за нашата греховност е участието ни в Адамовия грях. Греховността е углавно наказуема последица от греха. Адамовият грях ни се вменява, както ни се вменява и Христовата праведност. Един човек може справедливо да бъде наказан заради греха на друг” [19]. Тъкмо последното изречение на този цитат от протестантския учебник бих помолил протестантите да илюстрират с препратка към Библията, щом толкова се хвалят, че са й верни. Защо да приписваме на Бога собственото си объркване в моралните принципи?

В православната традиция преподобни Марк Подвижник не смята хората за съучастници в Адамовия грях: „ние наследихме по приемственост не престъплението, а смъртта: защото не можехме ние, произлезли от мъртвите, да сме живи” [20]; „Ние не наследихме Адамовото престъпление, а смъртта, произлязла от него” [21]. Работата не е в това, че Бог наказва всички заради греха на един, също както не е и в това, че всички ние по някакъв начин още преди раждането си сме успели чрез Адам и заедно с него да извършим беззаконието му. Архимандрит Юстин Попович, големият сръбски богослов на ХХ в., така формулира светоотеческото разбиране за връзката ни с греха на Адам: „В адамовия грях трябва да се различават два момента: преди всичко престъплението като такова, актът на нарушаването на Божията заповед, нарушението като такова παράβασις, грешката като такава παράπτωμα, непослушанието като такова παρακοή; и от друга страна – състоянието на вече извършения грях άμαρτία. Потомците на Адам, в строгия смисъл на думата, не вземат лично, непосредствено, съзнателно и доброволно участие в Адамовото престъпление (тоест в παράβασις, παράπτωμα, παρακοή). Но доколкото те водят началото си от падналия Адам, от греховната природа, наследяват греховното природно състояние, в което живее грехът άμαρτία като дейно начало, принуждаващо личността на всеки от нас да извършва грях като Адам, за което са подложени на същото наказание, както и Адам” [22]. „И те, като Адама, нарушиха завета и там Ми изневериха” (Ос. 6:7).

 Много преди Волтер и Толстой, св. Григорий Богослов се възмущава от повърхностно-юридическите теории: „Остава да проучим въпроса и догмата, на който мнозина не обръщат внимание, но за мен лично изисква сериозно проучване. За кого и за какво е пролята тази изливаема за нас кръв – великата и преславна кръв на Бога и Архиерея и Жертвата? Ние бяхме във властта на лукавия, продадени на греха и чрез сластолюбието си сме купили покварата си. А ако цената на изкуплението не се дава на друг, освен на властващия, питам: на кого и по каква причина е платена такава цена? Ако на лукавия, колко е оскърбително! Разбойникът получава цената на изкуплението, получава я не само от Бога, но (получава) самия Бог, за мъчителството си взема такава безмерна цена, че за нея би било справедливо да пощади и нас! А ако ли пък на Отца, то, първо, по каква причина кръвта на Единородния е приятна на Отца, Който не е приел и Исаака, принасян в жертва от баща си, а е заменил жертвоприношението, давайки овен вместо словесната жертва? Или от това става ясно, кое приема Отецът, не защото Го е искал или е имал нужда, а според домостроителството и защото на човека е било необходимо да се освети чрез Богочовечеството, за да може Той Сам да ни избави, преодолявайки мъчителя със сила, и да ни въздигне към Себе Си чрез Сина, Който посредничи и всичко урежда в чест на Отца, Комуто, оказва се, Той във всичко се подчинява? Такива са делата Христови, а което е по-високо от тях, да се почете с мълчание” [23].

Сто години преди това св. Климент Александрийски казва, че „Той пострада повече от любов към нас, отколкото, за да удовлетвори Божията правда” (Стромати 4:7). Не Бог враждува против нас, а ние – против Него. И затова още преди жертвата на Христа, в старозаветно време е казано: „Бог не желае да погуби душата и се грижи да не отхвърли от Себе Си и отхвърления” (2 Цар. 14:14). И тъкмо затова св. Василий Велики твърди, че Отец ни е простил греховете още преди да изпрати Сина Си: „Бог като изпрати Сина Си, за да се простят нашите грехове, от Своя страна предварително беше простил греховете на всички” [24].

В края на краищата основният стих на Евангелието: „Бог толкова обикна света, че му даде Единородния Си Син” – изобщо не потвърждава протестантско-юридическата схема. От гледна точка на юридизма всичко би трябвало да бъде обратно: „Бог даде Сина Си и затова обикна света” или „Синът се принесе в Жертва, и оттогава Бог обича света”.

Несъмнено, че думите на Самия Спасител означават повече от думите на апостола. Та ето, юридическите образи, присъстващи в посланията на апостол Павел, безспорно отстъпват по своята достоверност и дълбочина на онези образи, които е използвал Самият Христос, за да изясни служението Си. Спасителят никога не Се е сравнявал със Съдия, който изисква точно изпълнение на закона и не прощава, без да получи надлежното „удовлетворение”. Да си спомним притчата за блудния син. За да прости на по-малкия си син, бащата не принася в жертва по-големия; не очаква жертва и от самия по-малък син. Преди още той да е пристъпил бащиния праг, бащата тича да го посрещне. Възможно е синът да не се е върнал, за да се покае, а за да поиска още пари – кой знае. Но бащиното сърце се радва тъкмо защото може да вижда сина си, радва се отново да е близо до него. „И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля; и като се затече, хвърли се на шията му и го разцелува. А синът му рече…” (Лук. 15:20). А когато добрият пастир тръгва да дири изгубената овца, не заколва заради нея някоя от онези, които са край него – просто сам отива и я връща в стадото…

Да помислим малко: възможно ли е тези евангелски притчи да се коментират, например, с думите на адвентисткия богослов: „В нравствено отношение хората са грешни. Когато Бог им вменява техните беззакония, Той трябва да гледа на тях като на грешници, като на врагове, като на обекти на Божествения Му гняв, защото съществува нравствена и религиозна необходимост, за да може Божията святост да се проявява в гнева срещу греха” [25].

За разлика от западното християнство, склонно да описва драмата на грехопадението и изкуплението с юридически термини, източното християнство осмисля отношенията между човека и Бога със същностни термини. За православието грехът не е толкова вина, колкото болест. Бог не наказва грешника, както съдията наказва престъпника. Тук отношенията са по-скоро както между лекар и болен. Ако отида при зъболекаря със занемарен кариес, той разбира се ще ми се скара, че съм си навредил, че не съм се погрижил за здравето си… Но едва ли ще ми каже, че за моя грях сега ще ми извади два зъба. Аз сам съм си навредил и сам съм предизвикал болката, която изпитвам при докосването на зъболекаря. Така е и с болестите на душата ми. Тук няма разделение: ето предишния ми грях, сам по себе си, ето ме мене, ето я присъдата на Съдията, стоварващ се върху ми с наказващия меч. Просто в присъствие на Пълнотата ще стане видна пределно ясно лишената от Бога опустошеност на душата ми, изрината от предишните ми обезобразяващи постъпки. От глътка чист въздух може да заболи зъбът с оголения нерв. От глътка чиста Вечност може болезнено да застене душата, свикнала да се крие от Светлината.

„Грехът ни прави повече нещастни, отколкото виновни” – казва преподобни Иоан Касиян [26], а преподобни Исаак Сирин сравнява грешника с псе, което ближе пила и не забелязва, че си вреди, опиянявайки се от вкуса на собствената си кръв [27]. „Когато се отвращаваме от даден човек или го оскърбяваме, тогава като че ли на сърцето ни ляга камък” – казва преподобният Серафим Саровски [28]. Св. Василий Велики нарича грешниците „хора, които не се щадят” [29]. А в чина на изповедта свещеническата молитва увещава: „Дошъл си в лечебницата, да не си тръгнеш неизцелен”. От православните мислители на нашето време С. Л. Франк подчертава, че за „първородния грях” е по-правилно да се говори като за „първородно бедствие” [30].

В православието има една молитва, която всички знаят, дори съвсем нецърковните, невярващите и нищо незнаещите за християнството. Това е молитвата „Господи помилуй!”. И ето излиза, че тази проста молитвичка само в гръцки има важен смислов оттенък: Κύριε έλέισον! Гр.  έλεος „милост” е съзвучно с έλαιον – „масло”. Става дума именно за зехтин, а не за краве масло. И това масло не е само храна: то е преди всичко най-старото лекарство. Със зехтин са мажели раните, изгарянията. Зехтинът покрива раната със защитен слой, спирайки възпалителните процеси. Зехтинът е първото лекарство, което влиза в досег с новородения младенец – с него разтриват телцето му [31].

Значи „Господи, помилуй” не е тъждествено с „Господи, прости ми” или „Господи, смили се”. Старите богослови прекрасно са го знаели и затова в латинската меса една от молитвите се пее на гръцки, а не на латински: Kyrie eleison, Christe eleison. При преводите този оттенък неизбежно изчезва.

Според мисълта на преп. Макарий Египетски, Христос е дошъл, за „да излекува човешкото” [32]. Св. Василий Велики направо уподобява Христос на лекар: „Главното в спасителното домостроителство по плът е да доведе човешкото естество в единение със себе си и със Спасителя и унищожавайки лукавото разкъсване, да възстанови първоначалното единство, подобно на изкусен лекар, който с целителни средства свързва тялото, раздробено на много части” [33].

Не юридическата или нравствената отговорност за греховете на хората пред лицето на Отца е поел върху Си Христос. Приел е последствията от нашите грехове. Христос запълва със Себе Си онази аура на смъртта, с която хората са се оградили, изолирайки се от Бога. Без да престава да бъде Бог, Той става човек. Хората твърде са се отдалечили от Бога, неволно са се доближили до небитието и там, към същата граница на небитието, свободно се приближава Христос. Без да приема греха, но приемайки последствията от греха. Сякаш пожарникар, хвърляйки се в огъня, Той не е причастен към вината на подпалвача, но е причастен към болката на хората, останали сред пламъците на горящата сграда.

Не всички хора Христос намира на земята. Много вече са отишли в шеола, в смъртта. И тогава Пастирят отива след изгубените овце в шеола, за да може и там, в битието след смъртта, човекът да намира Бога. Христос пролива кръвта Си не за да умилостиви Отца и да Му даде „юридическо право да амнистира” хората. Чрез проливането на кръвта Той и търсещата хората Негова любов получават възможност да влязат в света на смъртта. Христос прониква в ада не като Deus ex machina, а влиза там, в столицата на своя враг, по естествен път – чрез собствената Си смърт. Христос мъчително умира на Кръста не защото принася жертва на Отца или на дявола – „Той разпери ръце на кръста, за да обгърне цялата вселена” – (Св. Кирил Иерусалимски. Огласителни беседи. 13:28). Жертвата на Христа е дар на любовта Му към нас, хората. Той ни дарява Себе Си, Живота Си, пълнотата на Вечността Си. Ние не можахме да принесем Богу полагащия се дар. Бог идва към нас и ни дарява Себе Си. Не смъртта Си („откупа”) донася Христос със Себе Си, а Живота Си. Той взема върху Си нашите немощи и нашите недъзи, за да ги разтвори в безкрайността на Божествената Си любов.

Оттук идва поразителната разлика между Православието и протестантизма. Според протестантските богослови „Иисус е дошъл на земята, за да умре!” [34]. А ние смятаме, че Христос е дошъл, за да възкръсне: Бог „спасява чрез възкресението на Иисуса Христа” (1 Петр. 3:21). Не чрез смъртта на Христос сме спасени, а с това, че в Него смъртта се оказа безсилна. Христос не е жертва, не е пасивен обект на страданието. Той и на Кръста извършва Литургия, свещенодейства [35]. С активно усилие на волята Си се впуска в областта на смъртта, разкъсва я, връща се към живота, строшава вратите на ада. „Тлението се прогонва чрез натиска на живота” (преп. Йоан Дамаскин) [36]. Иконата „Слизане в ада” ни показва счупване на вратите и победа, а не мъките на екзистенциалиста. Над главата на Христос се развяват одеждите Му, които още не са успели да се спуснат след Него – толкова стремително е било втурването Му в подземния свят.

Важно е не толкова, че Той е умрял, колкото че се е изтръгнал от смъртта. „Любовта е силна като смъртта”, се казва в Песен на песните (8:6). Възкресението на Христос потвърждава: съществуването на любовта е по-силно от наличието на смъртта. „Не самата смърт на Христос даде живот на земята, а Христос Самият, ала онова, което и в смъртта Му е останало живо и безсмъртно” [37]. Не от убийството, не от беззаконието идва спасението, а от това, че Животът се оказва по-силен.

Този живот Христос ни дава в Чашата Си: „Пий – казва Той, – защото светът, като това вино, аленее с пурпура на любовта и гнева Господен. Пий, защото ангелът вдигна тръбата си, пий преди боя. Пий, Аз знам кога и къде ще отидеш. Пий това вино – това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас се пролива” [38]

––––––––––––-

Бележки:

1 Религиозното чувство на римляните – пише А. Ф. Лосев – „е много предпазливо, слабодоверчиво. Римлянинът не вярва толкова, колкото не се доверява. Настроението и душевното състояние изобщо са играли незначителна роля в тази религия. Трябваше да се изпълни формулата на култа – и бог не може да не окаже помощ, той юридически е длъжен да помогне” (Лосев А. Ф. Эллинистически-римская эстетика І-ІІ веков. М., 1979, сс. 35-37).

2 Същият закон, който искаше да възроди „първият президент на СССР”, инсценирайки приемането на акта „За защита на честта и достойнството на Президента”.

3 Тиссен Г. К. Лекции по систематическому богословию. – СПб., 1994, с. 256.

4 При основоположника на западната богословска школа, блажения Августин, логиката на юридическия мироглед е изложена пределно ясно: „Дървото е добро, но не се докосвай до него. Защо? Защото аз съм Господ, а ти си роб: ето я причината” (цит. по: митр. Макарий. Православно-догматическое богословие. – СПб., 1868, т. 1, с. 476). Францисканецът Данте аналогично разбира смисъла на първия грях: „Знай, сине мой, не вкусването от дървото, а нарушаването на Божествената воля съм изкупвал аз, изкупвала е и Ева” – казва Адам (Божествена комедия. Рай., 26, 115). Впрочем, руският превод на А. Ефрос е богословски неточен. При Данте няма „изкупление”, а esilio – изгнание. Но за православния богослов тук е много важна темата за това, какво е представлявал от само себе си плодът от дървото на познанието (вж. за това главата „Человек и змей” в моята книга „Сатанизм для интелигенции. О Рьорихах и православии”. – М., 1997).

5 Тиссен Г. К. Лекции по систематическому богословию. СПб., 1994, сс. 207, 208.

6 В начале было Слово, сс. 125–126, 322.

7 Агада. Сказания, притчи, изречения Талмуда и мидрашей. – М., 1993, с. 11.

8 Экман У. Доктрины. Основы христианского вероучения. – М. 1996, сс. 168, 192, 182.

9 Тиссен Г. К. Указ. соч., с. 265.

10 Экман У. Доктрины, с. 179.

11 Экман У. Указ. соч., с. 194. В текста буквално е написано: „Защитава се”. На такива грешки би могло да не се обръща внимание, ако не са претенциите на Хекман и на руските му издатели за това, че тяхната секта има апостолския дар на Петдесетница, дарът да „говори на различни езици”. Този дар не помогна на Хекман, нито на неговите издатели и редактори напълно да усвоят руския език.

12 Пак там, с. 188.

13 Пак там, с. 195.

14 Пак там, с. 196.

15 Архиеп. Сергий (Страгородский). Православное учение о спасении. – Казань, 1898, с. 33-34. Последното твърдение на архиеп. Сергий добре се илюстрира с тезата дори на съвременната протестантска догматика: „Коренът на идеята за оправданието е в провъзгласяването от Бога, че човек, който вярва в Христа, какъвто и грешник да е, е праведен, тоест смята се за праведен. Оправданието е декларативен акт. То не е нещо, което човек може да извърши, а нещо, което може да възвести за човека. То не прави човека прав или праведен, а го обявява за праведен” (Тиссен Г. К. Указ. соч., с. 301).

16 Трубецкой Е. Н. Смысл жизни – Берлин, 1922, с. 198.

17 Догматика. Заочные библейские курсы ВСЕХБ. – М., 1970, с. 56 и 58.

18 Тиссен. Г. К. Указ. соч., с. 211.

19 Пак там, с. 209.

20 Преп. Мaрк Подвижник. Нравственно-подвижнические слова. – Троице-Сергиева Лавра, 1911, с. 111.

21 Пак там, с.109.

22 Justin (Popowitsch). Philosophie orthodoxe de la verite. Dogmatique de l’Eglise orthodoxe. T.1. – Paris, 1992, pp. 309-310.

23 Свт. Григорий Богослов. Творения. Т.1. – М., 1994, сс. 676-677.

24 Свт. Василий Великий. Творения. Ч. 5, с. 185. (б. г., изд. 4-е).

25 Лэдд Г., цит. по: В начале было Слово, стр. 123. Забележете, че увлеклият се автор нарежда на Бога как би следвало Той да се държи: Бог трябва… И не е ясно, откъде се е взела тази необходимост, която подчинява Бога на себе си, диктувайки Му правилата на поведение.

26 Преп. Иоанн Кассиан. Собеседование. 23,15. // Писания. – М., 1892, с. 599.

27 Преп. Исаак Сирин. Творения. – Сергиев Посад, 1911, с. 582.

28 Житие старца Серафима Саровской пустыни иеромонаха, пустынножителя и затворника. – Муром, 1893, с. 308.

29 Свт. Василий Великий. Письма. // Творения. Ч. 6 – Сергиев Посад, 1892, с. 251.

30 Франк С. Л. Реальность и человек. – Париж, 1956, с. 373.

31 Още Софокъл е говорел за лекарственото предназначение на маслиновото масло: „масло, което да омекоти кожата на нашите крайници” (вж. Климент Александрийский. Строматы 4, 2).

32 Преп. Макарий Египетский. Новые духовные беседы. – М., 1992, с. 107.

33 Св. Василий Великий. Творения. Ч. 5, с. 360.

34 Экман У. Указ. соч., с. 176.

35 „Кръстът е жертвоприношение, не само жертва. Жертвата е не толкова пожертване, колкото посвещение. На Голгота свещенодейства въплътеното Слово” (прот. Г. Флоровский. О смерти крестной. // Православная мысль. Вып. 2. – Париж, 1930, с. 164). В противовес на това адвентистката догматика твърди, че „От времето на възнесението Си Той стана наш Първосвещеник” (В начале было Слово, с. 318). Излиза, че до Възнесението – на Голгота и на Тайната Вечеря Христос не е свещенодействал.

36 Цит. по: прот. Г. Флоровский. О смерти крестной, с. 174.

37 Свещ. Сергий Щукин. Современные думы. // Вестник РСХД. № 122, с. 203.

38 Честертон Г. К. Омар Хайям и священное вино. // Избранные произведения в 5 томах. Т. 5 – М., 1995, с. 46.

Из „Към протестантите за православието“, превод от руски: Добринка Савова-Габровска, ИК „Омофор“, София, 2001 г.

Advertisements

10 Comments on „Христос – Спасителят”: поглед от Изток и от Запад

  1. Добър материал, но… само до средата за съжаление. На мен лично проф. протодякон Андрей Кураев не ми допада особено, но (поне по мое мнение) тук се е справил блестящо, изтъквайки пропуските и несъвместимостите в модерния днес сред евангелистите (за католиците не знам) юридически подход към Изкуплението.

    За съжаление задължителната втора част – а именно алтернативното обяснение – просто липсва. Думите:
    „Несъмнено, че думите на Самия Спасител означават повече от думите на апостола. Та ето, юридическите образи, присъстващи в посланията на апостол Павел, безспорно отстъпват по своята достоверност и дълбочина на онези образи, които е използвал Самият Христос, за да изясни служението Си.“

    може и да прозвучат нормално в кварталната кръчма, от устата на някой пишман-богослов, който е вече на третата ракия, но за един професор са просто недопустими според мен (освен ако не става дума за някакво объркване при превода). За съжаление ап. Павел пречи на мнозина в днешно време и съвсем не за първи път чувам, че той всъщност не ги е разбирал чак толкова добре нещата…

  2. П.П. Като казвам, че „алтернативното обяснение просто липсва“ имам предвид обяснение на аргументите на „юристите“ от Писанието, а не православното виждане за изкуплението, което е предадено вкратце малко по-надолу…

  3. Аз не виждам какво толкова има да се алтернативно да се обяснява: ясно е, че Христос говори онтологично, обяснява истинното Божие отношение към света и човека, докато ап. Павел говори за опита си от Христос през призмата на своето образование и религиозни нагласи.

  4. „ясно е, че Христос говори онтологично, обяснява истинното Божие отношение към света и човека, докато ап. Павел говори за опита си от Христос през призмата на своето образование и религиозни нагласи.“

    Прав си, Мартин… и същевременно не си. Ясно е, че ап. Павел „прекарва“ Евангелието през себе си (не го ли правим всички?) и в известен смисъл ние го четем „през неговата призма“. Все пак посланията му, които са част от канона (не говоря за някакви спорни текстове) са приети наравно с останалите новозаветни текстове и имат еднаква с тях тежест. Подходът на отхвърляне на части от библията, които не ни изнасят е просто недопустимо – дори за обикновения вярващ, какво остава за един уважаван теолог и професор… По тази логика можем да приемем и отхвърлим каквото си искаме – мога например да ти кажа, че посланията на ап. Павел са с ПО-ГОЛЯМА тежест например понеже примерно Лука и Марк са ползвали други източници, а ап. Павел е получил благовестието директно от Бога (т.е. неговото благовестие е „от първа ръка“, а тяхното – не). Не става така – да си делим писанието на „любими“ и „нелюбими“ пасажи и да отхвърляме „нелюбимите“ когато противоречат на „любимите“.

    А за обяснение – много има да се обясняваспоред мен. Аз лично не съм боголсов, но съм се интересувал доста от въпроса, като съм контактувал с богослови и от двете страни. Има си стихове и юридическата теория – не се е „пръкнала“ просто ей така, от нищото. И обясненията трябва да започнат даже не от ап. Павел, а още от старозаветните жертви за грехове, за които Бог казва „принеси това и това и ще ти се ПРОСТИ“.

    В интерес на истината аз самият (поне към момента) де факто поддържам православното виждане (въпреки че съм протестант). Но това не значи, че мога да игнорирам пасажите, които изглежда да се противопоставят на мнението ми. Точно обратното – необходимо е да ги включа в една стройна теория, която обяснява всичко… И точно това е всъщност работата на богословите според мен. Сред които Кураев е, мисля, изтъкната личност.

  5. Тошко, тук не става въпрос за отхвърляне на пасажи в търсене на самоцелен антагонизъм. Ап. Павел е казал това, което е казал, каквото са преценили отците под вдъхновението на Св. Дух е влезнало в канона и така, същото се отнася и за четирите евангелия. Юридическите постановки могат да намерят своя обосновка в определени пасажи от Писанието, различните ереси също. Ако си наумя, че Бог мрази хората и това мога да го докажа с цитати, но значи ли това, че понеже го пише в Писанието априори е вярно?

    Никой не е обяснил Бога по-добре от самия Бог в лицето на Христос и не виждам защо въобще трябва да спорим по този въпрос.

    „необходимо е да ги включа в една стройна теория, която обяснява всичко“ – има си нужда от и смирение и апофатика за някои неща. 😉

  6. Да допълня към статията (без връзка с предишния ни разговор) – протестантите по принцип използват термина „оправдание“ (justification) за да опишат прощението на греховете, което получаваме даром и по благодат. Така че „оправдание“ е различно от „спасение“ и двете (би трябвало да) се различават.

    Що се отнася до спасението, то преобладаващато мнение (доколкото ми е известно) е, че това е „положение в Христос, в което се влиза по благодат, чрез вяра“. След като обаче сме влезли в това „положение на спасение“ (с други думи получили сме този „нов живот“) то трябва да бъде ЗАДЪРЖАНО и РАЗВИТО. Подобно на притчата с талантите – слугите получиха всеки таланта си даром, но после бяха съдени според това какво са направили с него.

    Тук мненията в евангелските среди се разделят на две. По-малката част вярва в това, което ние наричаме „веднъж спасен – завинаги спасен“. Те смятат, че веднъж приел новия живот няма как да го изгубиш и може да пропилееш единствено небесната си награда (и/или земните си благословения).
    Мнозинството приемат нещо като вашата „синергия“ (казвам „нещо като“ понеже не съм много сигурен в точното и пълно знаение на термина) – „спасението“ може да бъде изгубено и ще бъдем съдени според верността си. Т.е. имаме свободна воля и сме съработници в Божието дело, включително в собственото си спасение.
    Тук отново има малка група крайни калвинисти, които считат, че Божията благодат е неустоима и де факто от нас нищо не зависи, но те са съвсем малко (поне в Бг).

    За съжаление трябва да се отбележи,

  7. че макар виждането ни ПО ПРИНЦИП да е такова, положението ДЕ ФАКТО е доста различно. В повечето църкви големи части от Евангелието липсват и дори се проповядват откровени лъжеучения. Така е в Бг поне, за другаде не знам. Макар че като гледам на запад май са дори още по-зле нещата…

  8. Принципно проф. Кураев е прав, че голяма част от протестанството приема Теорията за заместителното наказание, но не е приятно да се правят изводи и най-вече, лични нападки към една цяла група в християнството. Отстрани изглежда, че професорът отрязва изцяло католицизма и протестантството като християнство.

    Аз самият съм протестант, но съм напълно съгласен с професора, че Теорията за заместителното наказание е напълно неправилен подход към разбиране на изкуплението. И не съм единствения. Милиони протестанти биха били съгласни с мен. Проблемът при протестантството като цяло е, че не много протестанти си правят труда да се образоват богословски, но онези, които решат да го направят, веднага разбират, че православното тълкуване на изкуплението е правилното и няма никакъв проблем с това. Ние всички трябва да служим и да се покланяме на Господ Исус, а не на православие, католицизъм или протестантство.

    Съгласен съм с г-н Кичуков, че във втората част от експозето, следният абзац е меко казано АБСУРДЕН:

    „Та ето, юридическите образи, присъстващи в посланията на апостол Павел, безспорно отстъпват по своята достоверност и дълбочина на онези образи, които е използвал Самият Христос, за да изясни служението Си.“

    Тъкмо успял да обори много умело една заблуда в християнския свят (неправилното тълкуване на Божията любов, справедливост, греха и жертвата), той навлиза в друга, доста по-сериозна, а имено, че части от Светото писание са НЕВДЪХНОВЕНИ (недостоверни). За мен лично това подронва авторитета на автора до степен до която търсещите католици и протестанти, прочитайки първата част, биха се сериозно замислили, но стигайки до горното изречение, биха отхвърлили целия материал.

    Поздрави!

  9. Съгласен, че има протестанти, които не приемат идеята за заместителното наказание. Густав Аулен е един добър пример за това. И все пак то е най-популярната теория в средите на протестантството.

    <<Тъкмо успял да обори много умело една заблуда в християнския свят (неправилното тълкуване на Божията любов, справедливост, греха и жертвата), той навлиза в друга, доста по-сериозна, а имено, че части от Светото писание са НЕВДЪХНОВЕНИ (недостоверни). >>

    Г-н Димитров, според мен не е това идеята на Кураев. Той иска да каже, че:

    1. Казаното от Господ Иисус Христос има повече стойност от казаното от св. ап. Павел.

    2. Образите, които използва Господ, са приближават повече до същинската идея. Правете разлика между образ и определение. Образът не е определение, не е равностоящ на предмета. Образът загатва, описва, и различните образи в по-малка или по-голяма степен се приближават до обекта. Това не значи неточност и невдъхновеност на Писанията (вкл. тези на св. ап. Павел), а по-малка или по-голяма точност.

    Юридическият език също има своето място в Писанието и това му място не трябва да се отрича. Но според мен не трябва и да се отрича, че той е един от по-малко точните начини да се опише изкупителното дело на Иисус Христос.

    Колкото до Кураев аз мисля, че той няма за цел да се харесва на който и да било, а просто иска да си каже нещата така, както смята, че са.

    Поздрави и на Вас!

  10. Към Наско:

    Напълно съм съгласен, че има разлика между образ и определение, между сянка и същественост, между символ и конкретност. В това спор няма. Просто думата: „достоверност“ не би могла да се степенува. Нещо или е достоверно или не е, не може да е по-достоверно, или по-малко достоверно. истината е истина.

    Да, професорът може да не го е грижа дали ще го харесат или не, но, ако приемем, че генералната ни идея е да закараме Евангелието на максимален брой хора, все пак е добре да се премахват пречките и да се градят мостове, отколкото да се поставят пречки. И Павел каза, че не служи на хора в смисъла да се съобразява с това дали на тях ще им хареса или не, но в същото време каза, че мисионерската му тактика беше да направи всичко възможно (за юдеите – юдейн, за езичниците – езичник), за да спечели всеки възможен човек.

    В експозето на професора се наблюдава отркита враждебност, особено към протестантите. Надявам се не съм само аз, който забелязва граничещото с презрение изявление: „Тъкмо последното изречение на този цитат от протестантския учебник бих помолил протестантите да илюстрират с препратка към Библията, щом толкова се хвалят, че са й верни. Защо да приписваме на Бога собственото си объркване в моралните принципи?“

    Дори това, което казва професорът да е вярно (а аз съм съгласен с него, че е вярно), все пак духът на милост трябва да бъде над духът на осъждение. Това е идеята на Божественото изкупление, опрощаване на дълговете, спасение, оправдание, благодат, милост, любов, дори към ВРАГОВЕТЕ, за да може Бог да се разкрие в крайна сметка, на онези, които са объркани в моралните принципи, нали?

    Отново, според мен всички врати на невежество трябва да бъдат затворени и християните трябва да се образоват. Освен проповедник, аз съм преводач по професия. Книгата, която в момента превеждам, е по църковна история. Книгата е над 1000 страници и описва всички ереси още от края на I век, като: гностицизъм, адопционизъм, арианство, савелианство, аполинарианство, несторианство, евтихианство и т.н. и как Църквата се е справяла с всяка от тях на различните Събори. Дори само бегъл поглед върху събитията до VI век прави услуга на Православната църква, спрямо Католическата такава, за оформянето на доктрината за Исус Христос – най-важното от всички учения.

    Благодаря за дискусията!

1 Trackback / Pingback

  1. Бележки върху спасението – 4 | Rado's blog

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: