Дебат върху теодицеята – втора част

nebesnijat_jerusalim_strashen_sudавтор: проф. Калин Янакиев

Вслушайте се и вие в сърцата си и кажете – чули, прочели, преживяли историите на Иван Карамазов – какво чувствате вие? Какво вика сърцето ви? „Не искам – вика то – не искам да приема, че това се е случило!“ Поставете сърцето си на мястото на майчиното сърце и си представете, че идва някой и казва: „Но детето ти е спасено, то е в рая, жено, в рая е – ето, виж! Какво ис­каш повече?“ „Искам – ще каже майката – то да си беше тук при мен, да имаше много, много по-малко, но онова, което го отведе в рая да не му се бе случило. Примиря­вам се и съм благодарна, че то не е мъртво, благодаря, че то се радва, но не се примирявам с онова, което видях с очите си. За него и днес искам отговор!“ И това съвсем няма да е само майчин егоизъм. Защото майката не рев­нува от Бога, не иска по-малко блаженство за детето си, тя иска само едно – това блаженство да не бе „купено“ със страданието му. Можете ли да накарате майката да извика „осанна“ – не на Спасителя, а на Твореца и Промислителя, след случилото се пред очите и, можете ли – дори ако непосредствено, лице в лице и покажете рая, който увечнчава Промисъла? Не, тя няма да каже „осан­на“ на Промислителя, тя ще каже на същия Промислител, Който люлее детето и в славата Си: „Защо, защо допусна да мине то през този ужас?“

Е, и аз питам същото.

И в тази връзка ми идва на ум още нещо. Ако дойде при мен ангел от небето и ми рече: „Човече, понеже това е светът, светът, който отначало падна в грях чрез Адама, а в него злото и страданията са неотменима реалност, която се възмездява едва в последния Божи Съд – то аз ти казвам: единственият начин случилото се с де­чицата да не се бе случило е – те нивга да не се бяха раждали, ти – техният родител нивга да не се бе раждал, дедите ти никога да не се бяха раждали, накратко – це­лият този свят изобщо да не бе сътворяван. И тъй, кое избираш ти – светът да не бе сътворяван, или да бе той сътворен, в него да се бе случило случилото се и после, то да бъде възмездено в рая?“ Ако, казвам, сам ангел от „небето ми зададе този въпрос, какво бих му отговорил аз?

 Ако бях просто богослов – богослов знаещ догматите на вярата, аз би трябвало, разбира се, да му отвър­на: „Нека този свят да бъде сътворен, нека бъде сътво­рен, въпреки че той може да падне и ще падне и в него ще се случат историите, разказани от Иван Карамазов. Щом Бог, който всичко предвижда, е избрал да го сът­вори при това условие, избрал е макар че според също­то условие на дечицата им е съдено да пострадат – и аз решавам както Бог. По-добре е дечицата да се родят, въпреки че ще бъдат умъртвени и едва после ще идат в рая. Не смея да кажа, че предпочитам този свят съвсем да не би бил. Не мога, защото това ще значи да предпо­чета онова, що Сам Бог не е предпочел и не го е предпо­чел, макар че е предвидил какво ще се случи в създаде­ния от Него свят.“ Така бих отвърнал аз, ако бях единст­вено богослов пред ангела.

Но ако аз бях освен богослов, още и човек със сърце – човек, който би могъл да се окаже родителят на едно от онези измъчени дечица – помислете и ми кажете как бих отговорил аз на същия този въпрос на ангела? Бих ли могъл уверено и без смущение да кажа: „Да, нека то­зи свят да се създаде – този именно, който ще падне в грях, в който моето детенце ще се роди, ще ми се смее, ще протяга ръчички, докато един ден дойде завоевател и докато то, невинното, се усмихва нему ще го съсече с ятагана си в скута ми, в моя собствен скут.“ Струва ми се, че не бих могъл никога да изрека подобни думи. И, следователно, ако се вслушам в сърцето си, аз не бих могъл тъй лесно да отвърна на въпроса на ангела.

Но ако аз бих могъл – нека съвсем фантастично да си го представим – да имам предчувствие какво би мог­ло да се случи в този свят, за който ме питат – за който ме питат дали е по-добре да бъде създаден или не – то­гава аз първо бих запитал ангела: „Кажи ми преди да ти отговоря – ще се роди ли в този свят едно момченце, ко­ето някой ден докато си играе ще нарани случайно една от хрътките на господаря си?“ – „Ще се роди“ – ще ми каже ангелът, който не може да лъже, и който възвестя­ва Божието предведение. „А ще се разгневи ли господа­рят му – ще продължа аз – и ще нареди ли да изведат детенцето една сутрин, заедно с майка му в полето, ще заповяда ли на детенцето да тича и ще насъска ли кучетата си срещу него? Ще бяга ли детето, обезумяло от страх, ще го настигнат ли зверовете и ще го разкъсат ли те на парчета, докато майка му полудява от мъка и очи­те й се изпепеляват?“ – „Всичко това ще се случи – ще ми отвърне ангелът. – Ще се случи, но Господ е милос­тив и веднага след този ужас, Той ще вземе мъничката душица на момченцето и ще я прегърне в безбрежната Си благодат, за да я къпе в нея за вечни времена. Е, ка­жи, да бъде ли този свят?“

Какво ще отговоря аз тогава? Ще попитам ли като богослова без сърце: „Иска ли Бог да създаде такъв свят, та да се съглася и аз с Него?“ Или ще извикам от дълбините на сърцето си: „Нека този свят никога да не бъде създаван, та да не се случи в него никога едно дете да бъде погубено по този начин и майка му да види това с очите си! Нека никога да не бъде създаван, въпреки предвиденото за ужаса райско въздаяние, защото раят няма да направи случилото се неслучило се, а аз не мога да се съглася то да се случи. И не разбирам, не разби­рам как Бог е решил да го създаде такъв!“

– Но, драги – ще ми кажат, – такъв въпрос на теб не ти се поставя и не може да ти се постави. Ти не можеш да избереш този свят да не бъде сътворяван, защото той вече е сътворен и ти сам си част от него. А щом този свят вече е сътворен, това значи, че друг свят, освен то­зи свят – този, казвам, в който Адам е съгрешил, в кой­то детенцето бе разкъсано пред очите на майка му, в който варваринът простреля с пищова си младенецът, протягащ ръчички към него – няма. Няма и не може по­вече да се говори за друг свят. Не трябва ли именно по­ради това да благодариш за великото утешение, с което Бог ни е утешил – утешил ни е, за този свят – т. е. с това ни е утешил, че по незаслужена с нищо милост е изкупил греховете му, спасил е жертвите му и всичко е възмездил преизобилно по Правдата Си?

 – Да, – отвръщам, – знам добре, че такъв избор не може да ми се предостави, знам, че аз само фантазирам по повод на един вече невъзможен избор. Но аз знам, че на мен и днес – неминуемо, от съвестта ми – се поставя един друг въпрос, който гласи: „Кажи, като гледаш този единствен и вече неотменимо-станал свят; като си чул и си узнал какво вече се е случило в него на невинните де­чица – как ти се струва – добре ли е, че него го има или би било по за предпочитане него изобщо никога да не бе го имало, да не бе създаван – въпреки че за него от века е предвидено Спасение и разрешение накрая?“ Въпро­сът е, значи – мога ли по съвест да се съглася, че щом за този свят е предвидено Спасение на страдащите, щом е предвиден рай за умъртвените младенци, то ужасните истории, които са се случили в него, могат „да се преглътнат“, може да се приеме тяхното допускане. Или пък напротив – дори предвиденото от начало Божествено утешение, не може да оправдае тяхното допускане да се случат? Защото, при никакво условие не е по-добре едно детенце да претърпи ужасно мъчение.

Ето, този въпрос на съвестта, е въпрос, който не може да се избегне и на който не може да се отговори по друг начин освен от сърце.

Ако вярвам, ако твърдо вярвам в извършеното от Христа Спасение, което ще се изпълни в края на времената – примирявам ли се чрез това, че онези ужаси с де­чицата, са били допуснати? Да или не?


Ако вперя погледа на своята вяра единствено в рая, с който Бог увенчава този свят, ако държа в паметта си само откритото ми за тамошното блаженство, което е тъй огромно, че никое сърце на земята не би могло даже да го вмести, аз бих могъл от сърце да възкликна: „Каквото ще да се случва, нека се случи, щом Бог е при­готвил за него такъв Съд и такова утешение!“ Но, каз­вайки това, аз тутакси трябва да се сепна; в сърцето си да се сепна. Какво казвам аз? Добре е, дето бе създаден този свят, този именно – в който можеше да се случи и се случи разказаното от Иван Карамазов! Ако него го нямаше, ако той изобщо не бе създаден, нямаше да има кой да преживява онова блаженство, „което око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на сърце не е идвало“ (l.Kop. 2:9)Но… нямаше да бъде преживян и ужасът на онова детенце, заключено в отходното място, незнаещо как да се извини, оставено от мама и татко завинаги (поне в неговата наивна душичка – завинаги). Нямаше да бъде преживяно, макар че и блаженството не щеше да му бъде дадено като утешение от Спасителя… Няма ли, ако хубавичко си представите, какво е изстрадало детето там, в онова страшно място, в ония безкрайни – за него безкрайни – часове, да възкликнете без повече мисли: „Щом това се е случило, по-добре е този свят нивга да не бе създаван! По-добре такова страдание нивга да не се бе налагало да бъде утешавано?“

Но… именно този свят, в който това се случи, Бог е сътворил. Ние виждаме, че няма друг свят. Има го само този , в който тези истории са документирани, записани и съвсем не са измислени.

Ако сърцето ви съвсем спонтанно възклицава, че нищо не би ви накарало да предпочетете случването на този ужас пред неслучването му, не казвате ли вие, всъщност: „Предпочитаме небитието, предпочитаме всич­ко друго пред този свят, който Бог е сътворил!“ Защото

–      това е Божият свят. Именно него, а не някой друг е сътворил Бог, именно него – а не някой друг – ако щете

–   е допуснал Бог. И ето – именно него, Божият свят вие по съвест не можете да предпочетете, не можете да оправдаете – дори в сравнение с небитието. Не можете да го предпочетете, щом знаете, че в него се е случила една от онези ужасяващи истории, разказани от Иван Карамазов. Въпреки че в този, в Божия свят, е предвидено от Господа-Спасителя, безконечното райско възмездие за преживяното от детето страдание – вие все пак не може­хте да се съгласите да предпочетете него пред всичко друго, в което това – просто не би се случило. Защото по-добре детенцето да не преживее ужаса да го разкъсат кучета пред очите на майка му, отколкото да го прежи­вее и да бъде взето от гробчето му при Господа.

Аз сам разбирам, че казвайки в сърцето си подобно нещо, стигам до абсурдно за вярващия противоречие. Стигам до противоречието да вярвам в премъдрия всемогъщ и всеблаг Господ и същевременно да не мога  да се съглася с един Негов съществен акт – със сътво­ряването на света, с този свят, който същия Господ е сътворил, допуснал и промислил в предведението Си.

Но аз разбирам и нещо друго – разбирам, че щом стигам до абсурдно за вярата си противоречие, значи съм длъжен да се върна назад. Аз не мога да приема, че вярата ми се заблуждава, щом тя е моя вяра, не мога, макар че с това не отричам a priori на съмнението си правото да е основателно съмнение. Нали след цялата борба до тук, аз видях недвусмислено, че напротив – то е именно основателно съмнение. Какво ми остава, сле­дователно, освен, действително, да се върна и отново да изпитам вярата си, да изпитам още веднъж как тя отго­варя на съмнението ми, което има основание да се съмнява. Да я изпитам – и да я изпитвам додето тя не отго­вори на моето съмнение с отговор, който ще го удовлет­вори.

… И тъй, до тук имам поне едно нещо, което е на­пълно ясно за съвестта ми. Ако цената – казвам аз – ко­ято трябва да се плати за приготвеното Царство Божие, ако условието, за да бъде то дадено дори на малкото де­тенце – е страданието на това детенце тук на земята, то това Царство, с цялото му блаженство не заслужава це­ната си. Не заслужава то – както говори и Иван Карамазов – „дори една-единствена детска сълзица“.

Това разсъждение поне – струва ми се – е безспор­но. Та можем ли да кажем: „Колко е добре, колко е премъдро, че бе допуснато детската душица да преживее ужаса на изоставеността, ужаса на осъдеността, на мъ­ката – за да може тя, за всичко изстрадано, да получи блаженството, което Цял свят не може да вмести.“ Ние можем, разбира се, Да кажем: „Колко е премъдро, колко е милостиво, колко е утешително и възхитително, че ето това детенце, след ужасната си смърт е взето в рая, че там е утешено, оживотворено, щастливо безкрайно и ще бъде такова во веки веков!“ Можем да кажем това, но ако, същевременно, тъй е наредено, че в райската радост на Богообщението, се влиза само при условие да се мине през зловонната дупка или варварския ятаган – ние трябва да отречем като несправедлива и незаслужаваща одобрение тази наредба. Дори ако тя е Божия наредба. Ако – повтарям – в това огромно море от блаженство се влиза само през кървавите реки на детския ужас – ние бихме били прави, извиквайки: „По-добре би било дете­то да бе оставено да проживее един посредствен, безоб­лачен живот на земята, да остарее и да умре изтощено от дни; нивга да не вкуси от рая и да не познае Бога, но и никога, никога да не преживее онзи ужас!“

Но когато у Достоевски Иван Карамазов разгоре­щено отхвърля подобна наредба, той удря всъщност по отворена врата. Защото никой истински християнин и никой богослов не може да твърди (а не може защото Бог никога не е нареждал така) – че вечното блаженство в Царството Божие изисква чието и да било страдание. Вечното блаженство на Богообщението съвсем не е пос­тавено под непременното условие за преживяването на страдание. И, разбира се, любещия ни Господ би „пред­почел“ – ако можем да се изразим така – въпросното блаженство да ни бъде дадено от Него направо и въоб­ще да не бъде „сетнешно“, сиреч след преживени на зе­мята ужаси. Ако Бог дава на определени хора това бла­женство в преизобилие, то съвсем не е защото Той е по­лучил за него достатъчна и удовлетворяваща го „цена“. Та за какво Му е Богу блаженството, та да го „пастри“ и  да го „продава“ за сълзи? За какво Му са Богу сълзи, та да ги изисква срещу Откровението на благостта Си? Напротив – истината на вярата е в това, че ако Бог дава Своето блаженство в преизобилие тъкмо на невинните жертви, то е защото Той прави това от ревност. Прави го, тъкмо защото Той, всеблагият и всемилосърдният, не може да се примири, задето детенцето е било измъчено, задето сърчицето му се е пръснало. Всеблагият не може да се примири с това повече отколкото е непримирима с него нашата ленива и склонна към забрава съвест. Бог дава рая на измъченото детенце, не защото е получил в сълзите му определената и пожелана от Него цена за рая, а защото желае да възмезди, да „покрие“, да  „изглади“ безусловно нежеланото от Него детско страдание. И тъкмо защото то е безусловно нежелано и нe­търпимо от Него, Бог е изпратил в света Самия Свой Единороден Син. Изпратил Го е защото отвека е поискал да облекчи „отрудените и обременените“ (Мат.11:28), поискал е да осинови дечицата, които светът отхвърли. Той никога не е обременявал света с условия и страдания, та светът да заслужи Бога. Той е дал и до днес дава блаженство на жертвите, защото е Бог-Спасител на света. Той дава радост без край и я дава безкрайно на измъчените, защото… от века безкрайно не може да се примири с извършваното в света зло – с това зло, че дечицата преживяват ужаса да бъдат изоставени, раз­късани, разстреляни. Ето защо – както ни учи вярата – вечното, райското блаженство за изстрадалите в света е по-скоро необходимо и дори – дължимо от Правдата Божия възмездие за мъките им. Бог „иска милост, а не жертви“ – това ни открива вярата.

Но ето – въпреки всичко, тук има мъчнотия. Тук има дори нечуван „скандал“ за съвестта на вярващия, който чете ужасяващите „случки“ събрани от Иван Ка­рамазов.

Защото – твърдя аз – възмездието, всяко възмездие, възмездието по принцип е недостатъчно да ни утеши и удовлетвори за всичко. Казвам по принцип е недоста­тъчно – т. е. независимо от характера и от количеството на благото, с което се възмездява. Да, възмездяването – дори с безконечно, райско блаженство не ни удовлетво­рява в случая с измъчените дечица. И пак казвам – не защото то е недостатъчно по количество (то е без-конеч- но) и не защото е небезупречно по характер (то е чист дар на жертвеното Божие Сърце) – а просто защото възмездието, не прави нищо с претърпяното от дечицата – с това, че то е претърпяно не ни примирява.

Ако казаното ви се струва максимализъм, пак ви призовавам да се поставите на мястото на онази нещас­тна майка, чието момченце бе разкъсано от кучетата пред очите й. Нима – питам – ако тя предварително, от цялото си сърце вярва, че Господ ще вземе и веднага ще вземе душицата на детето и при Себе Си, тази майка ще може спокойно да присъства на мъчението, на което подлагат рожбата и? Нима тя ще може да не страда, че я измъчват? Ето защо, казвам аз, когато майката, която, след смъртта на детето и утешават с рая, извика към Утешителя: „Бих искала рожбата ми да си беше при мен, вместо да е там, горе!“ – това не ще е елементарен майчин егоизъм, нито надмение пред Божия Промисъл за спасението на света, а просто това ще е фактът че и днес, и завинаги, тя не може да се примири, че детенце­то и преживя онзи ужас.

Следва

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: