Светите Отци и митарствата

michael azkoul(III. глава от студията „Митът за въздушните митарства: неогностицизмът на Серафим Роуз“)

автор: о. Майкъл Азкул

Следвайки светите отци..“ е израз, който често присъства в официалните документи на Църквата. Православието гледа на отците като върховни изразители на християнската вяра. Няма по-висок авторитет от тях като изразители или екзегети (тълкуватели) на св. Писания. И така о. Серафим се обръща към тях, за да намери подкрепа за своите виждания относно живота след смъртта. Ние също трябва да се обърнем към отците, не само за да покажем, че йеромонахът от Платина безсрамно е злоупотребил с тях, но също така за да отличим какво е истинското учение на отците по поставения въпрос пред нас.

1.  Няколко примера би трябвало да са достатъчни. Няколко пъти о. Серафим извиква на помощ „Духовните беседи“ на Псевдо-Макарий Велики:[1]

Както митарите стоящи по тесните пътища и улавят минувачите, като ги задържат насила, така и дяволите надзирават душите и ги улавят; и когато те (душите – бел. прев.) излизат от тялото, ако не са съвършено пречистени, те (дяволите- бел. прев.) не им позволяват (на душите – бел. прев.) да се издигнат към небесните селения, и да се срещнат със своя Господ, и биват свалени долу от въздушните дяволи. Но ако докато те са в плът…[2]

Четейки тази версия от беседата на светеца, някой може да се съгласи, че той е преподавал теорията за митарствата. Но нека да погледнем целия пасаж:

Също както ветровете свистят силно, всички създания в небето ще издадат много силен звук; по този начин силата на врага разтриса нашите мисли, и ги отнася надалеч, разбърквайки на воля глъбините на сърцето, докато разнася тези мисли за свои цели. Както митарите (гр. telonai), които седят по тясната улица, събирайки пари от минувачите, също така и демоните следят внимателно и улавят душите. И когато мислите излизат от тялото, ако не са били съвършено пречистени, не им се позволява да достигнат небесните селения на Господаря. Но са отвеждани надолу от въздушните демони. Ако все пак те са в плът, те ще… (Дух. беседа 43:9, PG 45 777BC).

Ясно е, че св. Макарий има предвид душата, която чрез мислите си, търси да премине отвъд ограниченията на човешкото тяло. Мислите се раждат в душата или по-точно в духа (вж. гл.5, бележка 10). Но дяволът и неговите демони „следят внимателно“ или „надзирават“ душата, за да открият някаква слабост в нея. По този начин демоните могат да попречат на мислите ни да се извисят към „небесните селения“.[3]

О. Серафим още веднъж се обръща към св. Макарий. Като използва повече от неточния превод на Мейсън, той цитира 22-ра беседа:

Когато душата на човека излиза от тялото се изпълнява голяма тайна. Ако тя носи вина от грехове, идва сонм от демони и ангели от лявата страна и силите на мрака завладяват душата и я задържат при себе си. Никой да не се изненадва от това. Ако докато е бил жив в света, човекът е бил техен поданик и се е съгласявал с тях, и е направил себе си техен роб, колко повече, когато напусне този свят, той ще бъде спрян и здраво държан от тях“. [4]

А ето го коректния цитат от Патрологията на Мин:[5]

Когато човешката душа напусне тялото си, настъпва велико тайнство. Ако той е все още под вината от греха, сонм от демони и ангели от лявата страна, силите на мрака, слизат върху душата и я отвеждат като затворник в тяхното обиталище. Никой да не се изненадва от това. Понеже ако, докато в своя живот, човекът е бил под тяхно влияние и е бил техен послушен роб, колко повече, когато напусне този свят, той ще бъде техен пленник и ще бъде управляван от тях. Когато праведните напуснат телата си, сонм от ангелите поемат душите им и ги отвеждат към своето обиталище, към чистата вечност. Така те са с Господа (Дух. беседа 22, PG 34 660AB).“

Тук няма никакво споменаване на митарства. Но по-важно от това е, защо о. Серафим пропуска последните изречения от беседата? Защо не ни се казва, че св. Макарий е вярвал, че докато злите духове ще търсят своето си, ангелите на Господа ще отведат праведните (т.е. вярващите) да живеят с Господа?[6] С други думи последните не преминават през препятствия от демони, преди да стигнат „чистата вечност“. Разбира се, грешниците също нямат нужда да правят това, защото те вече са избрали да принадлежат на сатаната.

2.  Нека да видим още два примера от св. Григорий Двоеслов и св. Антоний Велики, преди да представим християнското учение на отците.

Във втората книга от своите Беседи върху Евангелието (39,8 PL 76 1298D-1299D), св. папа Григорий призовава своите слушатели да се замислят какво може да направи с живота ни присъдата на „Строгия Съдия“. Преводът е от латински:

Трябва да се замислим много внимателно за онзи страховит час на нашата раздяла, да се замислим за него с тревога на ума, да си спомним за множеството наши злини, с трепет от строгия Съдия. Как може да се наслаждаваме на настоящия живот, когато знаем, че всичко отминава. Това, което обичаме, ще погине; и ще започне това състояние, в което тъгата никога не свършва. Тогава злите духове също така ще търсят свои неща при преминаването на душата; тогава ще покажат злите неща, към които те са ни подбуждали, така че да ни завлекат с тях към мъченията. Извращението на демоните може дори да докосне избраните, когато те напускат този живот, търсейки да намерят нещо тяхно у тях, ако успеят. Измежду всички човеци е имало само Един, Който е казал преди Своите страдания: „Няма вече много да говоря с вас…“ И така, наша грижа е да размишляваме всеки ден с много сълзи за това колко страховити ще бъдат обвиненията на „княза на този свят“ в деня на нашата смърт…

Тук е английският превод на о. Серафим от руския превод на епископ Игнатий Брянчанинов от същия пасаж (уникалната версия на о. Серафим се появява на стр. 81 от Душата след смъртта):

Човек трябва дълбоко да се замисли за това, колко страшен ще бъде за нас смъртния час, какъв ужас, какви спомени за всичките злини, каква забрава за отминалото щастие, какъв страх и какъв трепет от Съдията ще изпита тогава душата. Тогава злите духове ще търсят свои неща при излизането на душата; тогава ще представят пред нея греховете, към които са я подтикнали; така че да завлекат своя съучастник към мъчения. Но защо говорим само за грешните души, когато те се доближават дори до избраните сред умиращите и търсят своето в тях? Измежду хората е имало само един, който преди Своето страдние безстрашно е казал: “Няма вече много да говоря с вас, защото иде князът на тоя свят, и в Мене той няма нищо.(Йоан 14:30)..

Сравнете словореда в първия превод, по-специално „така че да ни завлекат с тях към мъченията“ с превода на Серафим Роуз – „така че да завлекат своя съучастник към мъчения“. Той твърди през цялото време, че тези, които се провалят при изпитанията на митарствата са „завлечени“ в ада.

Ако приемем английския словоред на о. Серафим, там със сигурност има препратка към митарствата; но този негов превод „от латински през руски на английски“ е грешен. Думите „така че да ни завлекат с тях (дали това е нарочно изпуснато от него?) към мъченията“ се отнасят за Деня на Второто Пришествие, когато дяволът и всички негови съучастници сред човеците ще отидат в геената.

О. Серафим греши и по друга причина. Това, че демоните „търсят своето си“ в излизащата душа, дори и при праведните , трудно може да се каже, че е нещо ново. Това е тяхната наслада, техния смисъл на съществуване, не само да ни водят към грях, но и да обвиняват погрешно в грях всяка душа било то „в тяло“ или „вън от тялото“. Демоните искат човешка компания в ада. Но о. Серафим иска да каже нещо доста повече. Той вярва, че митарствата съществуват, „за да определят готовността на душата да живее в рая“.[7]

О. Роуз греши толкова спрямо св. папа Григорий, също както по отношение на другите свети отци. Въпреки това той успява да убеди себе си, по един или друг начин, че те подкрепят гностицизма. Той е убеден също така, че митарства се преживяват не само след смъртта, но и преди нея. Той ни дава един от „многото и ясни примери“ от Житието на св. Антоний, написано от св. Атанасий.

По време на молитва, св. Антоний „е бил грабнат от Светия Дух и издигнат от ангелите във висините“. Неговото издигане било възпрепятствано от „демоните във въздуха“. Те го обвиняват в много грехове, „но ангелите затворили устите на клеветниците“. „Веднага Антоний дойде на себе си и се намери да стои на същото място, където беше стоял за молитва“. Той забравил за всичко и прекарал цяла нощ в молитва със сълзи и въздишки, „размишлявайки за множеството врагове на човека, за борбата срещу тази войска, за трудността на пътя към небето през въздуха и върху думите на Апостола, „Нашата борба не е срещу плът и кръв… (Еф. 6:12; Рим. 2:2)“. Св. Павел, „е знаел, че въздушните власти търсят само едно нещо“, надявайки се да попречат на „нашето свободно преминаване към небето…“[8]

Как о. Серафим описва това събитие? „Видяхме, че опитът на св. Антоний Велики с митарствата е бил получен повреме на „извънтелесно“ преживяване…[9] Тези бележки са важни. Те показват „усърдието“, с което той прави своето изследване.

Никъде в срещата на св. Антоний с демоните няма споменаване на митарствата; нито пък той да е задържан, или пък да вижда уловени души от тях. О. Серафим определя преживяването на светеца като „извънтелесно“, но тук не става дума за душата му, но за самия него, св. Антоний, който бил отнесен към „висините“ – не към невидимите сфери. Той бил наклеветен от демоните, чиито усти били затворени от ангелите – един аспект от посмъртните преживявания, който не се споменава от Роуз в определението му на теорията за митарствата.

Очевидно за него е немислимо, влиянието на „въздушните демони“ да съществува само в този свят; и св. Антоний да е имал преживяване „в тяло“ с демоните във въздушните „висини“. Да, те ще обвиняват хората при Последния Съд, както го правят и сега, и в часа на нашата смърт. Но това не е същото както спирането на душите при митарствата, или при „митниците“, както гностиците ги наричат, определяйки дали душата е готова за рая или не, освобождавайки я или запращайки я в ада.

3.  „Заспиването“ е християнският израз, който описва смъртта, разделянето на душата и тялото.[10] В момента на смъртта индивидът е осъден предварително от Бог: тялото отива в земята, а душата, сега без никакви чувства или физически средства, е изпратена във временно състояние на радост или мъка.

Вижте словото на св. Григорий Богослов при погребението на неговия брат Кесарий:

За мен са убедителни думите на мъдрите, че всяка добра и боголюбива душа, след освобождаването си от свързаното с нея тяло, щом се освободи от тук и достигне до състояние да чувства и да съзерцава очакващото я благо, след очистването или след премахването (или не зная как още да се изразя) на онова, което я е помрачавало, се наслаждава с някаква чудна наслада, весели се и шества радостно към своя Владика(…)А после, като възприеме съвродената ѝ плът, с която се е упражнявала тук в любомъдрие, по начин, непонятен за нас и известен само на Бога, Който ги е съединил и разделил със земята, която я е дала и после я е съхранила, приема заедно с нея наследството на бъдещата слава. (…)И както поради естествения съюз с плътта сама е споделяла нейните теготи, така ѝ придава своите утешения, като я погълне изцяло в себе си и стане един дух и ум, и бог с нея, след като смъртното и преходното е погълнато от живот. (…)Ще дочакам до архангелския глас, последната тръба, преобразуването на небето, превръщането на земята, освобождаването на стихиите, обновяването на целия свят. Тогава ще видя и самия Кесарий не отиващ си, не изнасян, не оплакван, не съпровождан със съжаления, а свят, прославен, превъзнесен, какъвто нееднократно ми се явяваше насън, най-възлюбени сред братята и пребратолюбиви, дали защото така те изобразяваше моето желание или пък защото това бе самата истина.“ (Слово 7, 21 PG35 781BC).

Ако не по друга причина, теорията на о. Серафим за митарствата е погрешна според думите на св. Амвросий: „Тялото и душата се съдят заедно“ (De Ex. Frat. sui Satyrus, II, 8),: теорията на о. Серафим не разпознава общия съд предназначен за тялото и душата. Сам Христос съди всички хора.

Докато тялото се разлага в гроба, душата веднага влиза в хадес – „отляво“ или „отдясно“ – да дочака съда със своето тяло. И така, както тялото трябва да остане в гроба до всеобщото възкресение, когато се съедини отново с душата, тъй и душата трябва да остане, където е отишла, докато се съедини със своето тяло. Както казва св. Йоан Златоуст:

„Нито е възможно за душа, откъсната от тялото, да се скита тук повече. Понеже „душите на праведните са в Божията ръка (Прем. 3:1)… и душите на грешните също са отведени от тук. Това е очевидно от притчата за Лазар и богаташа; а и на друго място Христос казва, „нощес ще ти поискат душата“ (Лук. 12:20). Затова, когато душата излезе от тялото, тя не може да се скита тук; И това е напълно съобразно с разума. Действително, ние ходим по земя позната и известна нам, като сме облечени в тялото; но когато извършваме пътешествие в чужда страна, не знаем, без ръководител, по какъв път трябва да вървим; по какъв начин тогава душата, която се е отделила от тялото и се е освободила от всички земни връзки, може да знае без пътеводител, накъде трябва да върви?“(Тълкувание на Евангелието от Матей, Беседа 28, 3 PG 56 373-374).

Със сигурност Бог може да предизвика да имаме видения на починал човек, дори както св. Колумбан „се появява“ на св. Брендън или Тримата йерарси на св. Йоан от Евхаита; но тези появявания не са включвали „развъплътен дух“, ако трябва да използваме теософския език на о. Серафим[11], скитащ се по земята – не, нито в този свят, нито в бъдния; нито пък душата се скита като някакъв призрак около мъртвото си тяло – нито пък за три, девет или четиридесет дни.[12]

Душата пребивава там, където е отведена; тя „спи“. О. Серафим греши като идентифицира „заспиването на душата“ с вулгарната доктрина на модерните сектанти.[13]Все пак той е прав да настоява, че душата осъзнава своето ново същестуване.[14] „Макар че спи дълбоко, душата е като в сън“, обяснява св. Афрахат Персийски, „вижда нещо, което Господ и е обещал да и даде и (ако е праведна) ликува и се радва“ (Избрани творения, VIII, 8-20).[15] Душата „или се радва, или се мъчи след смъртта“, пише св. Анастасий Синайски (Отговор 89).

Също така, ако съдим по притчата за Лазар и богаташа, дори тези „в мястото на мъките“ си спомнят за своя живот на земята. Богаташът, който е наясно със земния си живот, моли отец Авраам да изпрати някой, за да предупреди неговите петима братя за съдбата, която ги очаква. Патриархът отговаря, че те имат Моисей и пророците, които да им помогнат да избегнат „мъчението“, което той преживява (Лук. 16:28).

Още повече, че мъртвите могат да се повлияят от молитвите на живите. „Ние се молим за покойните“, пише св. Петър Дамаскин, „те да получат спасение“.[16] И разбира се, Богородица и светиите „чуват“ живите и ходатайствуват за мъртвите, както и молитвите, които живите принасят за покойниците. Това става по Божия воля, а не по някакви права, присъщи на душата.

И така, светите отци учат, че Бог владее съдбата на душата, къде тя ще живее, какви права тя запазва след отделянето си от плътта. Дяволът няма власт над душата, утвърждава св. Йоан Златоуст, „като няма правото да извършва насилие над душата, нито пък над тялото или след разделянето им, но според думите на Господа, „умря сиромахът и ангели го занесоха… Не само душите на праведните, но и тези на грешниците биват отнасяни“ (За Лазар и богаташа, Беседа 2 PG 48 984).

И праведниците, и грешниците пребивават в съзнателно, но неподвижно състояние в хадес, с изключение на прославените – Спасителя, Божията Майка и светиите. Църквата се моли за своите мъртви, за своите членове, които са се преселили в отвъдното. Те продължават да бъдат нейни синове и дъщери. По нейните молитви Той прощава греховете им и облекчава болката им. Повече по този въпрос малко по-късно.


[1] Тези творби не са били писани от св. Макарий Велики, но са публикувани в редактирана форма на гръцки. Всъщност за св. Макарий Велики не се знае въобще да е писал нещо. Виж Приложение 2 от тази разработка, където се обсъжда този въпрос.

[2] The Soul After Death, стр. 257 (преводна A.J. Mason. Willits, 1974, стр. 274).

[3] Това само по себе си осъжда еретическото учение за „извънтелесни преживявания“. Ако някой прочете Добротолюбието, ще намери много предупреждения срещу това да се позволи на мислите или въображението да излизат „навън“, където те преминават в сферата на демонската заблуда. Това е целия смисъл на сърдечната молитва. Св. Григорий Палама казва в този контекст следното: „Да се накара ума да излезе от тялото си, за да има възможност за духовни зрелища, е коренът и източникът на най-лошите елински (т.е. езически) грешки и на всички ереси, демонско изобретение, поучение пораждащо лудост и рожба на безсмислието…“ (Отговор до Варлаам).

[4] Цит. произв., стр. 257-258 (Mason, стр. 171).

[5] През 19 век, френският учен Жак-Пол Мин е събрал колекция на оригиналните езици на отците и на други църковни писатели. Книгите от гръцките автори се цитират като PG (Patrologia Graeca) с номер на тома и страница; а на латинските писатели по същия начин, само че като PL (Patrologia Latina).

[6] Важно е да се обърне внимание върху този аспект от писането на о. Серафим Роуз. Той въобще не осъзнава „избирателното редактиране“ на отците, които цитира, или дори изкривяването на думите им, за да напаснат на целите му. Трябва сериозно да се запитаме: не е ли за предпочитане, той да се поучи от светите отци, вместо да се опитва да ги коригира?

[7] The Soul After Death, стр. 136. Цариградският събор (1672 г.) определя Частния съд по друг начин: „ Вярваме, че душите на починалите са или в покой, или в мъчения, в зависимост от това, какво всеки един е вършил, понеже веднага след разделянето от тялото, те се определят или в блаженство, или в страдание и тъга, макар че изповядваме, че нито радостта, нито осъждането са все още пълни. След всеобщото възкресение, когато душата ще се съедини с тялото, всеки един ще получи пълната мяра на радостта или осъждането, които са му отредени за начина, по който е живял – добър или лош“ (Frank Gavin, Some Aspects of Contemporary Greek Orthodox Thought, Milwaukee, 1936, стр. 395f). Заключенията на о. Серафим са невероятни. Никой друг освен гностическите „тайнствени господари“ никога не е делегирал такава власт и сила на демоните.

[8] Цитат от „Творения“ на еп. Игнатий (том 3), стр. 138-139;  и „Житие на св. Антоний“, Eastern Orthodox Books, (редактирана), стр. 41 (в The Soul After Death, стр. 79-80).

[9] Пак там, стр. 90.

[10] „Сънят“, пише архиепископ Лазар (Пухало), „е метафора, която се използва за състоянието на личността след смъртта.“ Изключително добро обяснение по този въпрос е поместено в 3-та глава от третото издание на The Soul, the Body, and Death, стр. 22f.

[11] Дали о. Серафим осъзнава или не, неговата идея за душата е елинска и гностическа. (Вж. Св. Григорий Палама, Светогорски томос PG 150 1233BD). Той изглежда вярва, че тялото е затвор за душата и че смъртта е благословение, което я освобождава и и дава живот в една по-подходяща атмосфера на нейната духовна природа (цит. произв. стр. 36, 106, 123-124, 141, 128). Достоверността на „извънтелесните“ преживявания се основава върху дуализма на душата и тялото, където душата е истинското „аз“, и чиито дом е небето, дом, който не може да намери, докато не се освободи от затвора на тялото. Учението на о. Серафим за взаимоотношенията между душа и тяло е толкова явно еретическо, и е било често осъждано от няколко отци на Църквата, че неговото пренебрегване на този проблем е учудващо.

[12] Популярното схващане, че семейството трябва да раздаде жито на третия, деветия и четиридесетия ден за упокой на душата, носеща се над тялото, от което е била разделена в смъртта, няма основание в християнската вяра. Практиката е гностическа в корените си. Вж. дискусията на архиеп. Лазар върху творбата на св. Симеон Солунски  „Върху нещата, които се правят за починалите“ в The Soul, the Body and Death, стр. 51-52, 1–во издание.  Правилата на св. Апостоли ни дават същите доводи, както и св. Симеон. Поменаването на покойните от Църквата всъщност е молитва за обновление на човешката природа.

Откъде идва това гностическо учение при поменаването на покойните? Може би най-ранният ръкопис за това е един чисто гностически документ озаглавен „Откровението на един ангел за чудните и неизказани тайни при поменаването на тези, които са заспали“ погрешно приписван на св. Макарий Египетски и добавен към неговите Петдесет духовни беседи. Това, че св. Макарий е живял в Египет не е без значение, понеже по тези земи са намерени не-елинските корени на гностицизма. Езическата египетска митология учи, че душата не може да се упокои, докато тялото не се погребе правилно и затова душата трябва да се скита, докато не приключи ритуалът по балсамиране на мъртвия. В този период душата се съди и се претегля от четиридесет и две местни божества (Вж. M. Eliade, A History of Religious Ideas [vol. 2], Chicago, 1982, стр. 403-407; и гл. 1 по-горе, бел. 11).

[13] Цит. произв. стр. 249-253.

[14] О. Серафим не беше честен да обвинява „Критика“ (архиеп. Лазар Пухало – бел.прев.), че описва душите на починалите като „дрогирани и неспособни да усещат нищо“. Той ясно твърди точно обратното (Вж. The Soul, the Body and Death, стр. 14, 1-во издание). О. Серафим явно просто изкривява думите по политически причини.

[15] Цитирано от архиеп. Лазар Пухало в The Soul, the Body and Death, където той дава солидно патристично обяснение на това.

[16] Добротолюбие (том 3), (London, 1984, стр. 200).

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: