За молитвата и спасението на кравата

Sergii Kruglovавтор: свещ. Сергий Круглов

Една нощ ми звъни мобилният:
– Спиш ли, отче?

(Какъв въпрос посред нощ, мисля си раздразнено в просъница!..)

– Отче, помоли се.. Караме тука една крава да я продадем от селото в града. А колата се развали… И сега трябва да вървим пет километра пеша с кравата…

Звъни ми приятел, църковен човек, вярващ. Не просто вярващ – но и свято убеден, че най-важната работа на свещеника е да се моли по всяко време, ден и нощ, и за всяка нужда на всекиго, който го помоли, и че молитвата непременно „помага”…

Известно време седях на леглото, раздирайки се от две чувства. Първото, с раздразнение по човешки (така става, когато прекъснете сладкия сън на човека), неудържимо ми говореше: виж каква глупост, за една крава! И какво ще стане от твоята молитва? Хеликоптер ли, какво ли, ще изпрати Бог по твоята молитва?! Да спим, да спим!.. А второто чувство, също неудържимо, но което се затруднявам да опиша точно, ми казваше: имай съвест. Ето тебе те МОЛЯТ. За теб това може да е досадна безсмислица, но за тях е важно. Помоли се. Не разсъждавай, а просто стани и се помоли, както можеш.

Станах от леглото, прекръстих се от страната на иконката, едвам различима в тъмнината и се помолих. Помолих се някакси, борейки се с оловен сънен световъртеж, с несвързаните думи (глас, един от тези, които обикновено работят в главата като „заглушители” и се месят в молитвата, непрестанно хихикаше: „А как ще споменеш кравата? Кравата най-вероятно не е кръстена?!..”) Молитвата мина необичайно хаотично, тромаво, набързо и примитивно от типа на: помогни, Господи, на този Твой раб и на кравата му, спаси ги и ги помилвай…

krava

И когато си легнах отново, разбрах, че не мога да заспя. Лежах и си мислех за това: има ли някакъв смисъл от една такава моя молитва? На всички са известни думите на св. Игнатий Брянчанинов: „Трябва да помним, че същността на молитвения подвиг се състои не в количеството на прочетените молитвословия, а в това, прочетеното да бъде прочетено с внимание, със съчувствие в сърцето”, – но ето, че сякаш това „съчувствие в сърцето” към разбудилия ме приятел и неговата крава в моето полусънно, световъртежно обръщане към Бога го нямаше?.. А не беше ли всичко наобратно – нали се молих насила, преодолявайки тежестта и раздразнението?.. И какво сега – всичко напразно ли беше?…

Този въпрос вълнува мнозина. Колко често ми се случва да чувам по време на изповед: „Не чувствам благодат като се моля… Молитвата ми е суха, няма умиление, няма сълзи, няма вдъхновение, тя броди през собствената ми ленност и разсеяност, през разсейващи мисли, като през гъсталаци от репеи, навярно, такава молитва не е угодна Богу…”

А спомням си и себе си в първите години на въцърковлението ми – точно как се съкрушавах по същия начин, и изглеждаше, че Бог е отстъпил от мене, че съм съгрешил с нещо ужасно, защото го е имало точно това вдъхновение при молитва – а сега вече го няма, как се стараех с всички сили, опитвайки се да си върна това вдъхновение, отново да го възпроизведа в себе си, как си дърпах ушите, ощипвах се и опарвах ръката си на свещта, за да не заспя по време на молитва, за да изгоня от главата си страничните мисли и образи, как  – наистина! – гледах на самия себе си отстрани и с всички сили съм се опитвал да изглеждам, че съм молещ се човек…

Да изглеждам, а не да бъда.

Молитвата е общение, разговор с Бога. А тогава не мислех, че Бог може да говори в това общение единствено с мен самия, с някого, който наистина съществува. Който не се преструва, а се показва като самия себе си… А за да бъдеш себе си, трябва преди всичко да познаеш себе си – и да се приемеш такъв, какъвто си, да се представиш пред Бога такъв, какъвто си, без да скриваш нищо, колкото и тежко и противно да е то.

Такъв, какъвто съм – слаб, грешен, противоречив, негоден и за най-малкото нещо. Но въпреки това държащ се с последни сили за Бога.

Господи! Ето ме, погледни ме! Просто ме погледни, моля Те, тук съм. Разбира се, няма какво особено да видиш, знам, че съм недостоен да се покажа пред очите Ти – целият съм в греховни болежки, целият съм в мръсотия, нелеп, позорен… Но Ти си ми заповядал да вярвам, че ме обичаш, че няма да ме оставиш никога, че заради мен, ето такъв, какъвто съм, Ти си отишъл на Кръста – и вярвам, Господи – да, наистина тази моя вяра е много слаба, пренебрежително слаба и стоя на това място, където можеш да ме видиш, с последните остатъци от нея, с последни сили – няма да се опитвам повече да крия от Тебе нечистотата си…

Не знам, за какво съм Ти нужен, не мога да проумея, как можеш да ме обичаш такъв, какъвто съм, понеже самият аз не умея никого да обичам и не зная, какво е това – да обичаш, но се доверявам само на Твоите думи, казани от Теб за мен: „Дори баща и майка да те изоставят, Аз никога няма да те оставя и да те напусна”. Ето ме, Господи – прави с мен каквото искаш и знаеш, защото аз самият съвсем не мога да направя нещо добро, опитах се, но опитите ми завършиха с позор, както се оказа, не съм Батман, изчерпах моята същност в опитите си да „изглеждам” пред Теб…

И тук, където завършва моят екзистенциален трепет, започват истинските отношения между истинското ми „аз” – и истинския Бог. Започва – не дори молитва, а някакво смътно разбиране на това, каква именно трябва да бъде молитвата..

Истинската, реалната молитва. Моята, такъв, какъвто съм.

Аз – такъв, какъвто съм – спрямо изкуството на молитвата на светите подвижници, спрямо слизането на ума в сърцето, исихията, висотата на Богопознанието – съм далече.

Но едно нещо съм успял да разбера за молитвата: че вдъхновението, подемът, умилението, неразсеяността и възвишеността – това не зависи от мен. Това не ми принадлежи, то е подарък от Бога.

А какво е мое? Толкова малко: упоритите опити, опитите за преодоляване на себе си. Да се помолиш просто, защото си длъжен, просто защото някой те е помолил за това. Да се помолиш без да обръщаш внимание на неохотата, на почти неверието в това, че ще бъдеш чут, да се помолиш както можеш.

И ето този момент – усилието да преодолееш себе си, дори и това усилие да не се увенчае с видими резултати, дори да се окаже безполезно, бързо падащо надолу, дори нашата слаба молитва да ни се струва невъзлизаща не само до Бога, но и до тавана – ми се струва много важен. Не само това – струва ми се, че е също толкова важен и в Божиите очи. Най-малкото на нашия, новоначален етап (справедливо е да се каже, че колкото повече живееш, толкова повече усещаш себе си като новоначален…)

Именно заради това, без ни най-малко да се подлъгвам за „силата на молитвата” и подобен род неща, за които обича да разсъждава църковният народ, аз въпреки това не се учудих, а го възприех като закономерно, че всичко с моя приятел и неговата крава завърши благополучно. Понеже Бог наистина е всемогъщ и може всичко. И защо Той да не може да отложи за малко всички крайно важни задачи по устройването на мирозданието и да не се заеме с устройването съдбата на пътешестващата в нощната тъма крава, за което през зъби неохотно го помоли един полузаспал свещенник по шорти и тениска? Защо не, моля кажете ми, нали ако Той поиска – кой ще Го спре?

източник и снимки: pravmir.ru; превод: Мартин Димитров

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: