Изгубени в превода или оправдани чрез филологията

автор: Творчески колектив „Еразъм Софийски“

Казват, че филологията е началото на философията или по-точно ключът за нейното разбиране. Начинът на възприемане на действителността зависи изцяло от това, как същата тази действителност е артикулирана вербално. Терминологията е изиграла огромна роля през вековете, като основно догматическите спорове са били около думите, или как неизказаната истина да бъде изказана с думи, или кои думи стоят най-близо до концепцията на тази действителност, около която е бил спорът.

По същата логика протестантските деноминации се вманиячават в „точността на превода“, тъй като според преданието „Сола Скриптура“, писанията са директно послание от Бог, а авторът на текста е просто посредник, който го е записал. По същата причина коранът се изучава само в оригинала му, тъй като мюсюлманите нямат много доверие в преводите, и по-малко или повече всеки превод, колкото и да е буквален, е по-скоро тълкувание отколкото превод. Мюсюлманите имат корана за директно низпослан, и ако бъде преведен (разбирай изтълкуван), има опасност от корумпиране на „божието слово“.

С тази цел реформацията през 16 век, подобно на исляма, изгражда филологически школи, които имат за цел да постигнат максимална точност в преводите. Отношението към писанията на реформаторите не се различава особено от това на мюсюлманите. Фокусирането върху точността на преводите обаче през 16 век дава тласък на класическата филология и доста от постиженията, които имаме в тази област са директно продиктувани от желанието на реформаторите да изкарат колкото е възможно по-точен превод. До ден днешен двете различни произношения на гръцкия език -класическо и традиционно – се наричат още Еразмово и Ройхлиново, според Еразъм Ротердамски и Йоханес Ройхлин.

В православието като че ли не е на почит това нездраво фокусиране върху детайлите и нюансите на значенията на определени думички, тъй като ние си имаме преданието, и в неговата светлина сме сигурни, че ако се стигне до недоразумение, имаме Светия Дух, Който ще изчисти нещата и няма да допусне църквата да застрани в ерес. Дори и да нямахме писания, щяхме да напишем други, подобни на тези написани в църквата. Същата църква, която с помощта на Светия Дух е написала тези писания, може да напише и нови, когато и ако се наложи.

Но дали е точно така?

Вчера чествахме Неделята на митаря и фарисея. Притчата за митаря и фарисея е една от фундаменталните за православната духовност, заедно с Притчата за блудния син и още няколко други. От тези притчи произлиза почти цялата практическа духовност в православието и ние градим отношението Бог-човек въз основата на тази притча, както от Притчата за блудния син разбираме същността на Бог.

Стиховете които ни разкриват, кой е оправдан и кой не, са следните:
„Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.“ (Лук. 18:14) (Синодален превод, 1992 г.)

И какво следва от това конкретно четиво в този български преводен вариант?

Почти всички проповеди казват, че фарисеят е също оправдан, но митарят е някак си „повече“ оправдан от фарисея.
Хората, слушайки четивото остават с впечатление, че няма проблем и в двете изяви на религиозност, както и че това не са противоположности, а просто сравнение как единият е малко по-оправдан от другия. В действителност, става дума за „диакрисис“ между тези два типа духовност, понеже единият е оправдан, а другият не.

В оригинал стихът гласи:
„18:14 λεγω υμιν κατεβη ουτος δεδικαιωμενος εις τον οικον αυτου *παρ εκεινον* οτι πας ο υψων εαυτον ταπεινωθησεται ο δε ταπεινων εαυτον υψωθησεται“

Буквално, стихът се превежда по следния начин:
„казвам ви, този слезе у дома си оправдан, „за разлика“ от онзи.

В Нестле-Аланд е използвано „παρ“, а в textus receptus „η“, което пък предполага още по-голяма противоположност и разграничение помежду им.

В английския превод KJV стихът гласи:
„I tell you, this man went down to his house justified rather than the other.“

В сръбският превод на новият завет стои следното:
„Кажем вам, овај отиде оправдан дому своме, а не онај.“

Изглежда, че във всички Библии, освен в българската, се прави ясно разграничение и противопоставяне между митаря и фарисея. Митарят е оправдан, а фарисеят – не. В българската Библия обаче фарисеят също е оправдан, редом с митаря, и дори някои свещеници обясняват много оживено как единият бил „повече“ от другия. Изобличението на фарисея от Христос става очевидно от втората част на 14-та стих от 18-та глава на евангелието от Лука: „Понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“. Тук се илюстрира противопоставяне на двата вида духовност: „превъзнася себе си – унизен“, „се смирява-въздигнат“. Тези двойки противоположности поясняват и първата част на стиха и обясняват защо е налице този „диакрисис“. Тоест в първата част на 14-ти стих не става дума за сравнение между „добро“ и „по-добро“, а чисто и просто се илюстрира нагледно коя е „добрата част“ и коя лошата.

Целият проблем би бил просто една игра на думи, ако в същността си обаче грешният превод не беше предпоставка за едно криворазбрано възхваляване на фарисейските дела и „подвизи“, които Христос рязко бичува, защото са безплодни сами по себе си и водят до гордост и нарцисизъм. Лошият превод на притчата служи и като оправдание на някои зилоти, които са се концентрирали в буквата на закона, а са забравили за духа му. Никъде в Евангелията обаче Христос не оправдава поведението и духовността на фарисеите – напротив навсякъде те биват давани като нагледен пример за това, как не бива да се живее вярата.

Да се пазим „от фарисейския квас“ във всичките му форми, защото „е лицемерие“ (Лук. 12:1). Амин.