Не съществуват небесни счетоводители

Уминскиавтор: прот. Алексий Умински

Относно честотата на изповедта – всеки християнин може да реши за себе си въз основа на своя духовен живот. Но е странно да се мисли за Бог като някакъв прокурор, да се смята, че съществува някакво небесно счетоводство, където се води отчет за нашите изповядани грехове и с гума те биват изтривани от някаква главна книга, когато отидем на изповед.

Забравили сме – забравили сме. Няма нищо страшно. Ние изобщо не познаваме греховете си. Всеки път, когато оживяваме духовно, ние виждаме внезапно себе си такива, каквито не сме се виждали по-рано. Понякога човек, живял дълги години в Църквата, казва на свещеника: „Отче, струва ми се, че преди бях по-добър, никога не бях извършвал такива грехове като в момента“.

Означава ли това, че той е бил по-добър? Не, разбира се. Просто тогава, много години назад той въобще не е виждал себе си, не знаел какво представлява. И с времето Господ е открил на човека неговата същност, и то не до край, а само до тази степен, до която човек е способен за това. Защото ако в началото на нашия духовен живот Господ ни беше показал цялата наша неспособност за този живот, цялата наша немощ, цялата наша вътрешна грозота, то може би, толкова се бихме отчаяли от това, че и не бихме посмяли да отидем по-нататък. Затова по Своята милост Господ дори открива нашите грехове постепенно, като знае колко сме грешни. Но при това ни допуска до причастие.

Изповедта не е тренировка

Не мисля, че изповедта е нещо, което трябва да се тренира. Имаме духовни упражнения, с които в някакъв смисъл тренираме себе си, настройваме се – това например е постът. Неговата регулярност се утвърждава в това, че човек по време на поста се старае да сложи порядък в своя живот. Към духовните „тренировки“ може да се отнесе още и молитвеното правило, което също действително помага на човека да сложи ред в живота си.

Но ако причастието се разглежда от тази гледна точка, това е катастрофа. Не бива да се причастяваме регулярно заради регулярността на причастяването. Редовното причастяване не е гимнастика, нито физкултура. Това не означава, че щом веднъж не съм се причастил, съм загубил нещо и трябва непременно да се причастя, за да се заредя с някакъв духовен потенциал. Това съвсем не е така.

Човек се причастява, защото не може да живее без това. Той жадува да се причасти, стреми се да бъде с Бога, искрено и истински желае да се открие за Бога и да се промени, да се съедини с Бога.. И църковните тайнства не могат да станат за нас някаква физкултура. Те не са ни дадени за това, те все пак не са упражнения, а живот.

Срещата между приятелите и близките не се случва заради това, че тя трябва да се случва редовно и иначе те не биха дружили един с друг. Срещата се случва, защото приятелите се стремят един към друг, привличат се. Малко вероятно е, приятелството да бъде полезно, ако например хората поставят пред себе си следната задача: „Ние сме приятели и за да бъде нашето приятелство по-силно, трябва да се срещаме всяка неделя“. Това е абсурд.

Същото може да се каже и за тайнствата. „Ако искам правилно да се изповядам и в мене да заработи истинско покайно чувство, трябва да се изповядвам всяка неделя“ – това звучи абсурдно. Както и това: „Ако искам да стана свят и да бъда винаги с Бога, трябва да се причастявам всяка неделя“. Това е нелепо.

Дори ми се струва, че и в това има някаква подмяна, защото нещо не е на мястото си. Човек се изповядва, защото го боли сърцето, защото душата му страда от болка, защото е съгрещил и го е срам, иска да очисти сърцето си. Човек се причастява не защото редовността на причастяването го прави християнин, а защото се стреми да бъде с Бога и защото той не може да не се причасти.

Качество и честота на изповедта

Качеството на изповедта не зависи от нейната честота. Разбира се, има хора, които се изповядват веднъж годишно, веднъж годишно се причастяват – и сами не разбират защо го правят. Защото така се прави и уж така трябва да бъде и времето е настъпило за това. Затова и тези хора, разбира се, нямат никакъв навик да се изповядват, не разбират същността на изповедта. Ето защо, както казах, за да се влезе в църковния живот и да се научи нещо, разбира се, на първо време е нужна редовна изповед.

Но редовна изповед не означава веднъж седмично. Регулярността на изповедта може да бъде различна: 10 пъти в годината, веднъж в месеца.. Когато човек настройва духовно своя живот, той чувства, че трябва да се изповяда.

Например като свещениците: всеки сам за себе си поставя определена регулярност на своята изповед. Аз дори мисля, че тук дори няма някаква регулярност освен тази, че свещеникът сам чувства момента, когато му е нужно да се изповяда. Има някакво вътрешно препятствие да се причасти, вътрешно препятствие да се моли, дошло е усещането, че животът е започнал да се срутва и е нужно да отиде на изповед.

В крайна сметка човек трябва да води такъв начин на живот, че да усеща това. Когато човек не усеща живота, когато човек измерва всичко с определени външни елементи, външни действия, тогава, разбира се, той ще се чуди: „Как може да се причаствяш без изповед? Как така? Това е някакъв ужас!“

източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: