Митр. Йоан Зизиулас: Проповедта НЕ е част от Божествената литургия

Митрополит Йоан Зизиулас отговаря на уточняващи въпроси по повод лекцията „История и есхатология“ от курса му по догматика :

Споменахте, че проповедта трябва да има литургичен характер. Имам известни резерви по този въпрос: какво имате предвид под „литургичен характер” и според какви критерии това се преценява? Какво е това, което драстично различава изучаването на Свещеното Писание – или по-добре казано – проповедта в Църквата – от всяко друго изучаване на Писанието във всяка една друга деноминация? В крайна сметка дори проповедта, която чуваме в църква е нещо, което е съставено по-рано, от свещеник или проповедник на бюрото му.

Правилно. Не е лесно да се дефинира какво е „литургичен стил”, защото също така не е лесно да се представи правилна проповед. Това е трудно що се отнася до проповед, която подготвяш в своята кантора – макар, че може да я подготвиш в кантората си, като се „пренесеш” по някакъв начин в атмосферата на литургията. Важното е да се „пренесеш” в атмосферата на литургията. Изисква се много работа, за да се види как можем да съставим проповед, така че тя да има литургичен характер. Защото не става въпрос само за това, което ще кажете. Мнозина предлагат да обясняваме литургията. Не е в това смисълът. Смисълът е да се включат в структурата на проповедта тези измерения (ще го кажа още веднъж), които есхатоличната общност ще има; да се включат тези измерения, които преодоляват изключителността и смъртта; да се даде някак си на слушателя надежда и увереност във вечния живот.

Защото това се стреми да направи литургията. Цялата литургия подготвя вярващите за вкуса от преодоляването на смъртта. Човек сега може да разбере защо, когато си тръгва след проповед, си казва „трябва да бъдем добри, трябва да направим това и това, за абортите и т.н…” Както и да е, можете да казвате такива неща по същество, ако всъщност ги свържете към проблема за преодоляването на смъртта и с надеждата за есхатологичните събития. Представи на човека една трагична картина на нещата – дори е достатъчно само да се започне с тях – покажи му безизходицата, до която може да стигне човешкото съществуване, но не го оставяй там, защото всичко в литургията говори за преодоляването на безизходните ситуации. Подготви този човек, така че той да може впоследствие да приеме това преодоляване, което – пар екселанс – е Светото Причастие. Въпреки това, нуждаем се от всеобхватен анализ и огромни усилия. Не е лесно нещо да се представи православна проповед.

Накрая въпросът е как да бъде успешна проповедта, когато тя е тясно свързана със съвременните проблеми и се ограничава само до тях, или – до каква степен трябва да се ограничава? Не бива да забравяме нейната цел, която е вечността.

Правилно. Да останеш незаинтеросован от съвременните проблеми може да не е лошо нещо, но да останеш прилепен към тях или да се стремиш да даваш етични решения за тях е погрешно. За нещастие това е, което правят всички проповеди: те изтъкват проблемите и после започват с „трябва това” и „трябва онова”… Но посланието на литургията не е етично. Посланието на литургията е онтологично. Трябва да накараш човека да застане пред безизходицата и да промени начина си на живот – като отправната точка да е Божият начин на живот, който накрая вкусваме чрез участието в Божествената Евхаристия. Това не е лесна задача. Нека поне с проповедта да не отклоняваме тотално хората от есхатологичното състояние на събитията и да ги ограничаваме само до светските въпроси. Трябва да внимаваме по този въпрос.

Какво място заема в православната традиция института на проповедника?

Трудно е да се отговори на този въпрос. Самият институт съществува в православната традиция, но по мое лично мнение, той няма място в Евхаристията –  в литургичната рамка. Трябва да знаете следната историческа информация. В древната Църква проповедта е била винаги представяна отделно от Божествената Евхаристия. В Александрия е имало събрания за изучаване на Библията, които са се провеждали в средите и петъците и всички патристични омилии са били представяни в рамките на тези събрания, което обикновено се е случвало на вечернята или на някоя друга служба, но не и по време на самата Божествена Евхаристия. Нито пък виждаме някаква препратка по въпроса в който и да е литургичен ръкопис. Никъде не можем да намерим такова историческо свидетелство. Проповедта НЕ е част от Божествената литургия. Фактът, че мнозина твърдят, че ако нямаме проповед, самата литургия не е правилна, е резултат от натиска, който протестантите са упражнили върху нас. ХАРНАК[1] просто ни е обвинил, че сме „общност на богослужението”, което е накарало Баланос[2] да напише книгата „Защо Православната църква не е общност на богослужението”  като извинение към Харнак, че ние също имаме проповеди; че ние също имаме това и това… И от тогава сме развили разбирането, че трябва да имаме проповеди, така че да не ни обвиняват, че ги нямаме.

Вярвам, че един мирянин може да проповядва, но не в евхаристийната рамка. Все пак, ако в нея се представи проповед, тя абсолютно трябва да бъде  свързана с цялостното събитие на Литургията, чиято глава, разбира се, е Предстоятелят. Дори като мирянин, всеки път когато ме молеха да проповядвам, аз отказвах поради тази проста причина: защото се чувствах като чужд обект, който ще бъде подхвърлен в Литургията. И в древната Църква, когато Ориген е започвал да проповядва – всички знаете случката с Димитрий от Александрия, който веднага е издигнал възражение: „Къде се е чуло мирянин да говори в присъствието на епископ?!”. Естествено той не е имал предвид присъствието на епископа в някаква обикновена стая; това се е отнасяло за присъствието на служещ епископ в Божествената Евхаристия.

[1] Карл Густав Адолф фон Харнак (1851-1930) – немски лутерански теолог и църковен историк

[2] Димитриос Баланос (1878-1959) – гръцки теолог, който първоначално е изучавал право (1893-1895), а впоследствие теология (1895-1899) в Атинския университет. Специализирал е теология и философия в Йена, Лайпциг, Хале и Бреслау (1900-1904)

източник: oodegr.com, превод от английски: Мартин Димитров