Отец Николай Петков: Всяко време си има своята сламка, за която да се хване

Отец-Николай-487x325

Отец Николай Петков Иванов е роден на 15.07.1971 г. във Велико Търново. От 1989 до 1995 г. учи във Великотърновския университет – българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г.  преподава Антична философия във философския факултет на ВТУ “Св.Св. Кирил и Методий”. По това време написва книгите „Архе” – сборник за Антична и Средновековна култура и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох”. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий. От края на 2003 г. досега е свещеник във Варненска епархия, храм „Свети пророк Илия” в кв. Дивдядово, Шумен. В момента освен свещеник е и редовен докторант в процедура на защита към катедра „История и теория на литературата” в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”. Темата, по която работи е „Образите на пътя и възрожденския наратив”. В литературата предпочита прозата, автор е на книгите „Стадионът на Старата госпожа” и „Кирил и Хипатия“. Има две деца – Велислава и Йоан. В свободното си време обича да кара велосипед.

Имаш две издадени книги, и пишеш нова, какви паралели би направил между тях? Какъв е свързващият елемент?

И в трите книги поне един от главните герои е свещеник, който трудно се вписва в социалните стандарти, защото е ерудит и юродивец едновременно. След Софроний и неговото “Житие” в българската литература не се е появявал подобен персонаж – шестващ между Живота и животеца, между Чудното и чудовищното. Липсват самоироничните визии към расото, които редопоставят не само образите на шутовската мантия и шапката-невидимка, но и Покрова на Божията милост. Някой би решил, че това съчетание е не просто странно, а абсурдно. Сигурно са прави, но ако си спомнят детските си години, ще се сетят, че децата си играят на смешници, само когато са под нежно-строгия поглед на родителите си. Точно тогава те се и крият – защото вярват, че има Кой да ги потърси.

Какво да очакват читателите от новата ти книга?

Много лудост и немалко психопатия. В мярата, в която ги сдържаме в ежедневието си, героите ще отпуснат юздите в разказите.

По какъв начин съвместяваш писателството и работата ти в църквата?

Свещеникът е преди всичко проповедник на Божието слово. А за това освен Дух трябва и Език – усет за думите, за обратите на значенията, за парадоксите на контекста. Нали никой не забравя, че Нашият Бог е Самото Слово, а нашият Дух – Самият Утешител. Затова и крайната цел на литературното слово е да бъде, доколкото и както е възможно, икона на Словото, Което е станало плът и съответно да носи утеха. И ако тази връзка бъде прекъсната, то литературата би се уподобила на нарисувана чаша с вода, от която жадуващите колкото и да пият, никога не биха утолили жаждата си.

Коя е стената, срещу която ежедневно се изправяш?

Знаете ли, аз съм от онова поколение, което отрасна със “Стената” на Пинк Флойд. И като че ли бих могъл да се идентифицирам с онази ъндърграунд култура. Може би защото и моите лични стени бяха зидани с подобни тухли. Разбира се, днес всичко това е минало. Стената я няма, но за съжаление моята интелигентност и образованост се оказаха зазидани в нещо, което вече го няма. И това прави процеса на отбетониране още по-труден. Труден до границите на невъзможното. Сигурно застанал на тази гранична бразда, и аз като късния Хайдегер освен несмислено да повтарям: “Само Бог може да ни спаси!”, друго не мога да направя. Всъщност – мога. Мога учтиво да Го помоля за това. Май именно поради тази причина станах свещеник. Друг е въпросът доколко едно благочестие може да се крепи на “Пинк Флойд” и на Хайдегер, но в края на краищата, кой казва, че сме благочестиви?

Как започва твоята молитва?

Е, аз съм прост селски поп. Нямам нито време, нито ум да си измислям молитви. Ползвам вече написаните. А те обикновено започват с тази към Светия Дух – Господи, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и подателю на живота, прийди и се всели в нас, и очисти, Благий, душите ни.   

В бездуховни времена ли живеем?

Вероятно те са толкова духовни или бездуховни, колкото и всички останали. Едва ли времето на Нерон, Чингиз хан или на Сталин е било по-духовно. Друг е въпросът, че никое време не е единно. Нали Нерон и апостолите са живели по едно и също време?

Провален ли е съвременният свят? Къде виждаш искрицата надежда?

Всяко време си има своята сламка, за която да се хване. Ето в нашето – събития от преди две десетилетия са сякаш от древни библейски времена. Затова хора от моето поколение, които в началото на деветдесетте са били студенти и имат почти непосредствен допир до атонските старци Паисий и Порфирий, благодарение на електронните медии,  добре знаят, че тези наскоро починали (преди има-няма двайсетина години) старци са вече светци. Истински. И чудесата, които стават при техните мощи също са истински. Същото, и то в превъзходна степен, може да се каже за починалия преди «цели» 50 години руски хирург и епископ – Лука Войно – Ясенецкий. Днес вече никой не се осмелява да каже името му без думата «свети» в началото. А е имало време – и то е било времето, в която баба ми е била здрава и читава, когато епископът е вземал богослужебни одежди от местния театър. Защото само комическите актьори е можело да се обличат като попове.

Интересуват ли се младите от вярата?  Как посяваш зрънцето в тях?

Ако позволите дискретна логическа шега – за младите вярата е интересна не като субект, а като предикат. Може ли да се да се вярва в Любовта? Как? Доколко? На какво се крепи подобна вяра? Между курс “купува” и курс “продава” има ли друга реалност, не от този свят, на която могат да градят дом, обич, бъдеще – с една дума – битие. Иначе и млади, и стари – тоест всичко около мен знаят, че както се съотнасят гроздовият сок и виното, така се съотнасят животът ни тук и сега и Животът в Бъдещия век. И ако позволите да разгърна тази аналогия – добре знаят, че много често, да не кажа почти винаги, онова, което е полезно за гроздето, вреди на виното. Та нали, за да узрее, на доброто вино му трябва време, за да се роди отново, време под земята, там където корените на лозите засмукват студената, влажна варовикова почва. И точно поради тази причина добрите изби изискват ниска температура, влажност, миризма на пръст и на корени. А въздухът, светлината и топлината, които са безценни за растежа на гроздето, вредят на виното. И както то не може да узрее, ако не се върне в земята, при корените си, като в майчина  утроба, така и ние – християните не можем за узреем за Божията любов,  ако не се върнем в утробата на Църквата. Между другото нейните овални форми, липсата на остри ръбове в интериора на храма, недвусмислено налагат подобна аналогия. И за да бъде съвсем ясно, че това не е моя измишльотина, бих препоръчал освен към доброто вино, вашите читатели да се обърнат и към “Мистагогията” на свети Максим Изповедник.

При теб идват много хора с проблемите си, с какво почваш и завършваш един разговор? Какво най-много му тежи на човек в днешно време?

Не че знам всички езици – от ангелските до английските, но – опитвам се с всеки да говоря на неговия собствен език. Въпрос на импровизация, нямам речник на готовите истини. А иначе, най-тежко е унинието. Защото, както би признал и човекът от подземието – уморява не многото труд, уморява безсмисленият труд. А първото нещо, което човек губи с появата на унинието е именно Смисъла. Но не е невъзможно да е точно обратното – първо изчезва Смисълът и на негово място идва унинието… Понеже (казват): “В природата празно няма”.

Би ли казал, че Словото е в забвение? Как може да се засили интереса към книгите?

И колкото по Го забравяме, толкова по-безсловесни ставаме. А ако сме забравили Бога, как и с какво ще помним книгите? И какъв ще е смисълът от историите, които те ни разказват? Защото ако пет пари не даваме за Христос и разказа за Него, колко ли ще дадем за колебанията на Хамлет или за драмата на Ана Каренина? Дори няма да имаме ум и сили да попитаме: “Каква ни е Хекуба?”, защото преди това трябва да сме прочели “Хамлет” и да сме си отговорили на въпроса “Какъв ни е Хамлет?” . Така че – едно по едно. Като християни, първо трябва да бъдем с Христос. След това – със самите себе си. Тогава, ако се страхуваме, че можем да полудеем за екстремно кратко време, можем за кратко да бъдем и с Крал Лир, и с Макбет, и с Отело. Защото както омаломощените вируси могат да се използват като ваксини, така и литературните истории могат да ни ваксинират срещу излишното тшеславие, което лесно се трансформира във врява и безумство. И обратно – ако човек не знае пътя от Макбет към Фокнър, в неистовата си потребност да върви напред – бързо и без да спира, лесно би се объркал. И търсеното на живителна енергия, като нищо, в бързината би смесил пестицидите и хранителни добавки.

Българската литература е разделена на групи и сфери на влияние, така ли е и с Българската църква?

Някои от тези “партии” ги има от древни, библейски времена. Не говоря за фарисеи, есеи и садукеи, а за делението на “политици” и “зилоти”. Защото спорът за това какви компромиси с вярата могат да се правят, за да се съхрани самата вяра, не е от вчера. Има тънки, неуловими и неосезаеми граници, спорът около които поражда и партийни, и дори “партизански” движения. Защото парадоксът на бръснаря освен в логиката работи и в Църквата. Добре известно е, че човек, изгубил косъм от косата си, не може да се нарече плешив. Същото важи и за човек, изгубил два косъма. И за човек, изгубил четири или пет, или шест, седем… 100… 200  косъма. И тъй като броят на космите по главата е краен, и то обозримо краен, въпросът е кога тази загуба се превръща в плешивост?

Какво може да се подобри в държавната политика спрямо църквата?

Убеждението, че нашата вяра е надживяла всички политически доктрини – като се почне от потопения в Червено море фараон, продължи се през Асирия, Вавилон, Персия, Елинизма на Антиохите, Рим… Османската империя, Съветския съюз… Така че ще преживеем и Брюксел, и “Европейските” ценности. Защото Баба (или Църквата) знае две и двеста. Въпросът е дядо да научи, че три плюс пет прави осем. Без значение дали купуваш или продаваш. И когато дядо научи тази простичка истина, ще знае, че има Вечни истини, различни от нашите истинки.

Твоето виждане за хомосексуалните скандали, които периодично разтърсват църквата? Преекспонирани ли са от медиите или са реално съществуващ проблем?

Педерасти има навсякъде, включително и в Църквата. Но аз лично по се дразня не от тях, а от онези бабаити, които вадят нож на умрял вълк. Я да ги видим дали ще отворят дума за гей-дружинките в прокуратурата или в  парламента? И `кво – ако си посланик или депутат – може, ама ако си християнин – не може. Всъщност, прави са -точно така е. Както би казал Иван Карамазов – ако няма Бог, всичко е позволено. Но тогава, нека тези които съдят, да не съдят с двойна мяра. И по-добре, нека въобще не съдят. Иначе (мисля си аз ) по-страшна е онази другата педерастия, която евфемистично може да се нарече “пирон работа” – увереността, че за да вървиш напред, трябва да те чукат отзад. И че така е било откакто свят светува. От тая гледна точка – няма голямо значение дали историята е педерастка или курвенска. Но, Слава Богу, когато подобни истории ги забелязваме в Църквата, все още се дразним. От което следва, че Църквата  (все пак) е най-малко осквернената институция. Именно поради факта, че злото в нея, най-много ни дразни. Същото онова зло, което в други общества и общности е неразпознаваемо като зло.

Има ли все още призраци от държавна сигурност в църковния гардероб?

Е, понамирсват Авгиевите обори, но да се надяваме, че един ден тези лайна ще се превърнат в благодатна тор, от която ще прораснат цветя на опрощение и покаяние. Пък и смъртта потиска всяка симптоматика. Голяма част от тези хора вече са с единия си крак при Господ и сега точно те най-добре биха обяснили, че старостта, болестите, безсилието се дават за опрощаване на греховете. Убеден съм, че тези осемдесет-деветдесетгодишни старци вече отдавна не са същите келеши-семинаристи, които за паница леща биха продали майка си и баща си.

Какво си отиде от Българската църква със смъртта на патриарх Максим?

Едно наистина патриаршеско време.

Неудобен ли беше за някого митрополит Кирил? Каква е твоята версия за кончината му? Премълчават ли нещо разследващите случая?

На Страшния съд всичко ще стане съвсем ясно. А дотогава – мъничко търпение.

Какво би казал на всички, за които православието е нещо чуждо и непонятно?

Ох, нямам някакви специални мъдрости за подобни случаи. Добре, де – и Бог е чужд и непонятен. Него кой Го разбира и кой ще Го изясни? Но това не му пречи да бъде Бог. А от друга страна Божията любов сближава. Прави нещата близки и понятни. Да! Обичта трябва да предшества разбирането. И когато човек усеща (а умните, рано или късно не могат да не го усетят) че нищо не са и никой не ги обича, тогава, биха могли да се сетят за Онзи, Който ни говори само когато шумотевицата наоколо позаглъхне. И тогава – като нищо – скръбта им ще превърне в радост. Защото ако Бог не бе самото Слово, никой нищо не би могъл да ни каже и никой никого не би могъл да изслуша. Между другото, точно така свети Исаак Сириеца описва ада – като място, където никой никого не вижда и никой никого не слуша.

интервю и снимка: Владислав Христов, източник: provo.bg

Advertisements

1 Comment on Отец Николай Петков: Всяко време си има своята сламка, за която да се хване

  1. Ели Семерджиева // 22/08/2015 в 20:00 //

    „Защото ако пет пари не даваме за Христос и разказа за Него, колко ли ще дадем за колебанията на Хамлет или за драмата на Ана Каренина?…“ – Даваме, даваме…..Всеки чуствителен човек, особено жена, реве, четейки най-сърцераздирателния разказ в българската детска литература – „Майчина сълза“ на Ангел Каралийчев. И дори не е задължително да обичаш животните, защото зад трагедията на лястовичката, безсилна да спаси пилето си, всъщност стоят човешки чувства и драми. Така че, уважаеми отец, хората дават много повече от пет пари, особено когато литературното произведение е близко до вълненията на душата им.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: