Книгите на Библията

Posted на 24/08/2015 in Богословие, Катехизис, Предание и Писание // 0 Comments

автор: Джордж Кронк

Библията съдържа две основни части: Стар Завет и Нов Завет. Исторически, от гледна точка на християнството, Библията е книгата на спасението, основното откровение за начина, по който Бог е действал и действа, за да освободи човечеството от силите на злото. Човекът е трябвало да живее във вечно разбирателство с Бога, но вместо това, той се е противопоставил на своя Създател. След като се е отдалечил от Бога, човекът се е откъснал от тази духовна мъдрост, от нравственото и духовно съвършенство, и от вечния живот, на който Бог първоначално му е бил отредил да се радва. В резултат на това самопричинено отдалечаване от Бога човекът се изгубил и се обвързал със света, с плътта и дявола. Но Бог е действал във и чрез личността и делото на Иисус Христос, за да спаси човека от неговото състояние на отдалеченост. Бог е разкрил Себе Си, волята Си и плана Си за спасението на човешкия род на патриарсите и пророците на древния Израил, както и на апостолите на Иисус Христос – не в писмена форма, а чрез непосредствено откровение. Библията е записаното свидетелство на това първоначално и неписано откровение. Старият Завет разказва историята на Божиите отношения с древния Израил от приблизително 2000 година преди Христа до Иисусово време, и съдържа, като основно послание, Божието обещание да спаси човечеството и света чрез „помазаника“ (Месия, Христос), Който ще излезе от Израил. Новият Завет обявява Иисус от Назарет за обещания Христос, Който чрез живота и делата Си изпълнил Божия план за спасение и направил възможно човека да се помири с Бога.

Текстът на Стария Завет, който оригинално е създаден на еврейски (и отчасти на арамейски), исторически се предава в еврейска и гръцка версии. (Древни латински версии също са оцелели, но те са преводи или на гръцки, или на еврейски текстове). Тези две версии (еврейската и гръцката) отразяват спора между евреите от късния предхристиянски и ранния християнски период относно точното съдържание и значение на Свещеното Писание. Един от основните моменти в този спор е свързан с общия брой на книгите, които трябва да се смятат за боговдъхновени и съответно – достоверни. Някои евреи се придържали към „дългия“ канон на четиридесет и деветте книги (гръцката дума κανών означава правило, норма, образец и е започнала да се използва в смисъл на „достоверен текст“), докато други се придържали към „късия“ канон, съдържащ тридесет и девет книги. Онези, които предпочитали късия канон, мислели също, че части от някои от тридесет и деветте книги трябва да се премахнат от Свещеното Писание (например някои части от книгите на Естир и Даниил). В края на първи век след Христа привържениците на късия канон вече спечелили и така еврейската версия на Стария Завет, предавана и до сега, съдържа само тридесет и девет книги. Сред евреите тази версия е позната като еврейската библия.

Дългият канон на Стария Завет е запазен в гръцката версия, която е оформена между трети и първи век преди Христа и е оцеляла основно поради своята важност за формирането и предаването на християнското библейско наследство. Според древното предание гръцката версия води началото си от Египет, по време на управлението на Птоломей II Филаделф (285-246 пр. Хр.). Цар Птоломей искал копие от Петокнижието („петте скрижали“, първите пет книги от Еврейската Библия) за известната библиотека в Александрия; и под негово попечителство, седемдесет и двама еврейски учени работили седемдесет и два дни и направили гръцкия превод на Петокнижието от древните еврейски ръкописи. На основата на този разказ от преданието числото „седемдесет и две“ било закръглено на „седемдесет“ и гръцкият Стар Завет станал известен като Septuaginta – Седемдесетте (или LXX – septuaginta означава „седемдесет“ на латински). Още преди края на първи век пр. Хр. четиридесет и четири допълнителни книги (тези от „еврейския“ Стар Завет, заедно с някои други – б.р.) били добавени към Septuaginta (Седемдесетте). Поради това гръцкият Стар Завет съдържа краткия канон на еврейските писания, както и други текстове, които не са включени в еврейската библия.

Septuaginta (Седемдесетте) бил най-често цитираният текст от писателите на Новия Завет и най-широко използваната версия на Стария Завет от ранната християнска общност. По тези причини Православната църква винаги е смятала Septuaginta (Седемдесетте), а не еврейската библия, за достоверната версия на Стария Завет. На онези (многобройни) места, където Septuaginta (Седемдесетте) се различава от еврейската библия, Православната църква твърди, че гръцкият превод трябва да се приеме за боговдъхновен[1]. Тук Църквата следва практиката на самите новозаветни писатели. Така например в еврейския текст от Исаия 7:14 се казва: „млада жена [almah] ще зачене и ще роди син“, докато преводът на гръцкия текст е ,.Девица [παρθένος] ще зачене и ще роди син“. Този старозаветен стих се отнася, разбира се, за раждането на Месия. Изправен пред съществената разлика между еврейския и гръцки израз в този стих, Новият Завет следва израза в гръцкия текст (вж. Мат. 1:23).

Гръцкият Стар Завет, следователно, е сбор от четиридесет и девет книги. Този сбор се разделя на четири части. Първо, „книгите на закона“, или Петокнижието: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Тези книги описват Божието сътворение на света, първоначалния бунт и грехопадението на човека, и историята на богоизбрания народ, Израил, от времето на Авраам (ок. 2000 пр. Хр.) до Мойсеево време (ок. 1290-1250 пр. Хр.). Този материал бил събран в писмена форма между петнадесети и десети век пр. Хр. Поради факта, че толкова голяма част от Петокнижието се занимава с откриването на Божия закон на Божия народ, евреите нарекли тази част от Свещеното Писание Тора (Torah), което на еврейски означава „закон“.

Втората част представлява „историческите книги“: Иисус Навин, Съдии, Рут, Първа, Втора, Трета и Четвърта Царства, Първа и Втора Паралипоменон, Първа Ездра, Втора Ездра, Неемия, Естир, Юдит, Товит и Първа, Втора и Трета Макавейска. Две други книги, свързани със старозаветните исторически книги, са 3 Ездра, която никога не е била част от гръцкия Стар Завет и 4 Макавейска, която е включена в някои древни копия на Septuaginta (Седемдесетте). Нито една от тези книги обаче не се смята за канонична от Православната църква. Старозаветните исторически книги, които били написани между дванадесети век пр. Хр. и първи век сл. Хр., проследяват живота на древния Израил от тринадесети век пр. Хр. до Христово време.

На трето място имаме „премъдростни книги“: Иов, Псалми, Притчи Соломонови, Еклисиаст, Песен на Песните, Премъдрост Соломонова и Премъдрост на Иисуса, син Сирахов. Старозаветните премъдростни книги съдържат поетически, философски и богословски теми и според тях щастието е възможно само чрез вяра и покорство на Бога. Премъдростните книги били съставени между единадесети и първи век пр. Хр.

И накрая са „пророческите книги“: Исайя, Иеремия, Плач Йеремиев, Послание на Йеремия, Варух, Йезекиил, Даниил, Осия, Йоил, Амос, Авдий, Йона, Михей, Наум, Авакум, Софония, Агей, Захария и Малахия. Повечето от тези деветнадесет книги били написани между осми и четвърти век пр. Хр., но книгите на Даниил и Варух може да са написани чак през втори век пр. Хр. Централната тема в старозаветните пророчества е идването на Месия и Царството Божие.

Книгите в Septuaginta (Седемдесетте), които не се съдържат в еврейската библия, са както следва: 1 Ездра, Юдит, Товит, 1,2 и 3 Макавейска, Премъдрост Соломонова, Еклисиаст, Послание на Йеремия, Варух, Псалм 151, Молитвата на Манасия (от 2 Паралипоменон), както и отделни части от Естир и Даниил. Каноничността на тези книги понякога е била поставяна под съмнение дори в древната Църква и е обсъждана от много християнски учени по-късно. Струва си да се отбележи например, че макар да има много цитати от Septuaginta (Седемдесетте) в Новия Завет, нито един от тези цитати не е взет от спорните части на дългия канон. Трябва да отбележим също, че много от древните отци на Църквата са смятали целия гръцки Стар Завет за боговдъхновен. Затова с течение на времето Православната църква е възприела спорните текстове от Septuaginta (Седемдесетте) за „девтероканонични“*, т.е. канонични във вторичен смисъл, и поставени „по-ниско от останалата част на Стария Завет“[2]. Римокатолическата църква, като цяло, е съгласна с православната гледна точка по въпроса, но не приема 2 Ездра, 3 Макавейска, Псалм 151 и Молитвата на Манасия за притежаващи, макар и „девтероканонична“, достоверност. По тази причина тези последни текстове са изключени от Римокатолическите издания на Стария Завет. Протестантските църкви са възприели еврейската библия за достоверна версия на Стария Завет. Сред протестантите спорните текстове от гръцкия Стар Завет са известни като апокрифи, като терминът „апокрифен“ се използва в значение на „неканоничен“. В някои протестантски издания на Библията апокрифите са в отделна част между Стария и Новия Завет или в края на Новия Завет, а в много протестантски издания „апокрифните“ текстове не са включени изобщо.

Макар да се различават по въпроса за точното съдържание на Стария Завет, протестанти, римокатолици и православни християни са на едно мнение за броя и последователността на двадесет и седемте книги, съставляващи Новия Завет. Всички книги от Новия Завет са били написани на гръцки между 50 г. и 100 г. сл. Хр. или от Христовите апостоли (св. Матей, св. Йоан, св. Петър и св. Павел), или от близки и верни помощници на апостолите (св. Марк, св. Лука, св. Яков и св. Юда), и съдържат свидетелства на очевидци и богословски размишления относно личността и делото на Иисус Христос. Както посочихме по-горе, цялостното послание на Новия Завет е, че чрез вяра в Иисуса Христа човек може да се помири с Бога и така да бъде спасен от силите на невежеството, греха и смъртта.

Много неща били написани за Иисус Христос до средата на втори век сл. Хр. Тъй като част от тази литература била написана с много въображение и съответно била неточна, Църквата, търсейки да запази апостолското послание за спасение чрез Иисуса Христа, намерила за необходимо ясно да разграничи писанията, които притежавали апостолска достоверност, от тези, които нямали такава. На тази основа се появил новозаветният канон, както го познаваме днес. Имало спорове в древната Църква относно каноничността на книгата Откровение, Посланието до евреите и посланията на св. ап. Яков, св. ап. Петър (II Петрово – б.р.), св. ап. Йоан (II и ΙΙΙ Йоаново – б.р.) и св. ап. Юда. Но още преди пети век всички тези книги, заедно с четирите евангелия, книгата Деяния и посланията на св. ап. Павел, били възприети от Църквата като апостолски по произход, боговдъхновени и съответно канонични.

Новозаветният канон от двадесет и седем книги съдържа четири вида документи. Новият Завет започва с четирите евангелия от св. Матей, св. Марк, св. Лука и св. Йоан. Евангелията предават основните събития от живота на Иисус Христос и обявяват „добрата вест“ за спасение чрез Него. Учените са датирали написването на евангелията, както следва: св. Марк, ок. 65 г. сл. Хр.; св. Матей и св. Лука, ок. 70 г. сл. Хр.; и св. Йоан, ок. 85-90 г. сл. Хр. Второ – Деяния на св. апостоли (или книгата Деяния), написана ок. 70 г. сл. Хр. от св. Лука, е историята на основаването и разрастването на Църквата през първи век. Тя разглежда развитието на Църквата от Възнесение Христово (ок. 30 г. сл. Хр), през мисионерските пътувания на св. ап. Навел (ок. 47-56 г. сл. Хр.), до първото затворничество на св. ап. Павел в Рим (ок. 59-61 г. сл. Хр.). Третата група са писмата (или посланията). Новият Завет съдържа двадесет и едно писма. Четиринадесет от тях традиционно се приписват на св. ап. Павел: до Римляни, 1 и 2 до Коринтяни, до Галатяни, Ефесяни, Филипяни, Колосяни, 1 и 2 до Солуняни, 1 и 2 до Тимотея, до Тита, до Филимона, до Евреите. Останалите седем писма – на св. ап. Яков, 1 и 2 на св. ап. Петър, 1, 2 и 3 на св. ап. Йоан и това на св. ап. Юда – са известни като „съборни послания“, защото са предназначени не за местните църкви (например. Римската или Галатската) или за личности (като Тимотей или Тит), а за цялата (т.е. вселенска или „съборна“) християнска общност.

Писмата на св. ап. Павел били написани между 50 и 67 година сл. Хр., а съборните послания – между 60 и 100 г. сл. Хр. Новозаветните писма съдържат тълкувания на нравствените и учителни предпоставки на християнската вяра. Авторите на тези писма (св. ап. Павел, св. ап. Яков, св. ап. Петър, св. ап. Йоан и св. ап. Юда) се стремели да поддържат добрия ред и правилното изповядване на вярата сред многото християнски общности, които се появили по Средиземноморието още преди средата на първи век след Христа.

И накрая имаме книгата Откровение (или Апокалипсис). Терминът „апокалиптичен“ се използва да характеризира пророчества, които насочват към края на времето; а новозаветният Апокалипсис е точно такова прочество за „свършека на времето“. Написана с много символика, книгата описва видения за Второто пришествие на Иисус Христос, Страшният съд и окончателното установяване на Царството Божие. Тази пророческа книга е написана през последното десетилетие на първи век сл. Хр. и традиционно се разглежда като писание на св. Йоан.

Въпреки че Библията, както видяхме, съдържа два „завета“, исторически християнската Църква винаги е наблягала на единството на библейското откровение. Старият и Новият Завет се обединяват от факта, че и двата са написани по вдъхновение от Св. Дух, и двата съдържат една и съща основна тема и послание за Божия план за спасението на човечеството, и двете водят в една и съща посока – идването на Царството Божие. С други думи, Библията съдържа едно откровение в две повели. Ключът към единството на Свещеното Писание е Иисус Христос. Той е основната фигура в Божия план за спасението, разкрит ни в Божието писано слово. От християнска гледна точка, Старият Завет е обещание и подготовка за идването на Месия, на Христос, чрез Когото ще се осъществи спасението на човечеството. Обявявайки Иисус от Назарет за Христос, Новият Завет потвърждава изпълнението на старозаветното послание за спасение: във и чрез Иисус Христос Бог спасява човечеството и света.

Из „Посланието на Библията“, стр. 13-19, изд. Омофор

[1] Timothy (Fr. Kallistos) Ware, The Orthodox Church, 208.

* По отношение на „девтероканоничните“ книги има разлика в традициите и на отделните православни църкви. При нас те се определят като „неканонични“ – Б. ред.

[2] Ibid., 209.

Виж още: