Христос не е текст, а жива Лич­ност

pantocrator-detail-agia-sofia1
автор: протопр. Георги Флоровски

Смисълът на Халкидон[1]

„И стана човек“. Какъв е основният смисъл на то­ва изречение от Символа на вярата? Или, с други думи, кой бил Иисус, Христос и Господ? Какво означава, на езика на Халкидонския събор, че същият Иисус бил „съ­вършен човек“ и „съвършен Бог“, в една и единствена личност? „Съвременният човек“ е обикновено много кри­тичен към това определение на Халкидон. Халкидонското определение за него няма никакво значение. „Картинността“ на Символа на вярата за „съвременния човек“ е повече или по-малко вид поезия, ако изобщо представлява и това. Целият подход на съвременния човек, по мое мнение, е погрешен. Халкидонското „определение“ не е никакво метафизично определение и никога не е схващано като такова. Нито пък тайната на Боговъплъщението е схващана като „метафизично чудо“. Халкидонската формула е израз на вярата, която не може да бъде схваната, когато се извади от контекста на цялостния опит на Църквата. Всъщност халкидонската формула е „екзистенциално определение“.

Халкидонската формула е, така да се каже, интелектуална рамка на тайната, която приемаме чрез вяра. Нашият Спасител не е човек, а Сам Бог. Тук е екзистенциалното ударение на халкидонската формула. Нашият Спасител „слезе от небесата“ и „стана човек“. Така Той отъждествил Себе Си с хората, участвал в истинския човешки живот и природа. Не само инициативата била божествена, но и Сам Спасителят бил божествена Личност. Пълнотата на Христовата човешка природа означава истината на това спасително отъждествяване. Бог влиза в човешката история и става ис­торическа Личност.

Това звучи парадоксално. Действително по среда­та е тайна: „И наистина, велика е тайната на благочес­тието: Бог се яви в плът“ (1 Тим. 3:16). Но тази тайна е откровение. Тайната на Божественото естество се отк­рила във Въплъщението. Бог бил толкова много и така дълбоко загрижен за съдбата на човека (и особено за съдбата на онези, „малките“), че лично, като личност влязъл в хаоса и нещастието на човешката изгубеност. Следователно Божият промисъл не е някакво всемогъ­що управление на вселената от дистанцията на божес­твеното величество, а кеносис, „самоунижение“ на Бо­га на славата. В този кеносис има лично отношение меж­ду Бога и човека.

Трагедията в нова светлина

По този начин цялата човешка трагедия се явява в напълно нова светлина. Тайната на Въплъщението би­ла тайна на божествената любов, на божественото отъждествяване с изгубения човек. И връхната точка на Въп­лъщението бил Кръстът. Това е превратният момент в човешката съдба. Но страшната тайна на Кръста може да се схване само в рамката на по-широката перспек­тива на една цялостна христология; т. е. само ако вярваме, че Разпнатият е наистина „Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16). Христовата смърт била Божие вли­зане в нещастието на човешката смърт (отново лично), слизане в ада; Христовата смърт означава край на смъртта и начало на вечния живот за човека.

Има удивително съгласие в цялото традиционно учение. Но това съгласие може да бъде схванато и при­ето само в живия контекст на вярата, чрез лично отно­шение с личния Бог. Единствено вярата прави богос­ловските формули убедителни; единствено вярата ги оживява. „Изглежда парадоксално, въпреки че такъв е опитът на всички съзерцатели на духовни предмети: ни­кой не е успял с евангелието, ако най-напред не е заобичал Христос“. Защото Христос не е текст, а жива Лич­ност, и Той обитава в Своето тяло – Църквата.

Ново несторианство[2]

На някой може да се стори смешно, че свещениците трябва да проповядват халкидонското учение „във вре­ме като настоящето“. А именно халкидонското учение – т. е. действителността, за която това учение свидетелства— може из основи да промени целия духовен светоглед на съвременния човек. Халкидонското учение дава на съвременния човек истинска свобода. Човек не е сам в този свят: Бог лично участва в събитията на човешката история. Това е непосредствен извод от цялостното разбиране на Въплъщението. Голяма заблуда е да се смята, че христологическите спорове от миналото не са свързани със съвременната ситуация. В действителност христологическите спорове продължават и се повтарят в дискусиите на нашето време. Съвременният човек, съзнателно или несъзнателно, е изложен на изкушението от ново несторианство: това означава, че той не взема Въплъщението на сериозно. Той няма смелост да повярва, че Христос е божествена Личност. Той иска да има човек-спасител, който само е подпомогнат от Бога. Той повече се интересува от човешката психо­логия на Спасителя, отколкото от тайната на божест­вената любов. Това е, защото съвременният човек вяр­ва оптимистично в достойнството на човека.

Ново монофизитство[3]

Другата крайност, с която се срещаме в наше вре­ме, е съживяването на ,,монофизитски тенденции в бо­гословието и религията, в смисъл свеждане на човека до пълна пасивност, която му позволява единствено да слуща и да се надява. Настоящето напрежение между „либерализма“ и „новото православие“ е именно под­новяване на древната христологична борба, но сега на ново екзистенциално ниво и в нова духовна тоналност. Този конфликт никога не ще бъде решен в полза на бо­гословието, докато не се достигне до една по-широка визия.

В ранната Църква проповядването е било подчер­тано богословско. В него не е имало никаква безплодна спекулативност. Самият Нов Завет е богословска кни­га. Занемаряването на богословието в свещеническите проповеди за назидаване на вярващите в нашето съвре­мие е главна причина за отслабването на личната рели-гиозност и в този смисъл главна причина за чувството на безсилие, което доминира в съвременния свят. Това, което е необходимо за християнския свят „във време като настоящето“, е именно здраво и екзистенциално богословие. В действителност и свещенството, и вяр­ващите са гладни за богословие. И тъкмо защото не се проповядва богословие, вярващите лесно приемат „странни идеологии“, които след това комбинират с фрагментите на традиционните вярвания. Цялата прив­лекателност на „конкуриращите се евангелия“ в наше време е именно в това, че тя предлага нещо като псевдобогословие, система от псевдодогмати. Онези, които в сведеното до „съвременен“ стил християнство не мо­гат да намерят истинско богословие, с голямо удоволс­твие приемат псевдобогословието на „конкуриращите се евангелия“. Тази екзистенциална алтернатива, пред която мнозина днес се изправят, по убедителен начин е формулирана от един английски богослов: „Догмат или … смърт!“ Времето на а-догматизма и прагматизма е приключило. Именно затова свещениците в Църквата трябва отново да проповядват предаденото учение и догмати – словото Божие.

Съвременната криза

Първата задача на съвременния проповедник е „преустройването на вярата“. Това в никакъв случай не е заради някакъв интелектуален стремеж. Вярата е само картата на истинския свят и не трябва да бъде погрешно схващана като действителност. Съвременният човек твърде дълго е бил обсаден от своите собствени идеи и убеждения, своите становища и реакции. Съвремен­ната криза, ускорена от хуманизма (което е безспорен факт), пряко е предизвикана от преоткриването на действителния свят, в който ние трябва да вярваме. Преоткриването на Църквата е най-решаващият аспект на този нов духовен реализъм. Действителността повече не е скривана за нас от стената на нашите собствени идеи. Тя е отново достъпна за нас. Пак се показва, че Църквата не е просто някакво дружество на вярващи, а „тяло Христово“. Това е преоткриване на ново измерение, преоткриване на непрекъснатото божествено присъствие на Спасителя сред Неговото вярно стадо. Това отк­ритие хвърля поток от нова светлина върху трагедията на нашето дезинтегрирано съществуване в напълно секуларизирания свят. Мнозина вече признават, че истинското решаване на всички социални проблеми по някакъв начин лежи в преустройството на Църквата. „Във време като настоящето“ свещеникът трябва да проповядва „целия Христос“, Христос и Църквата totus Christus, caput et corpus, да си послужим с известната фраза на бл. Августин[4]. Такава проповед все още изг­лежда нещо необичайно, но струва ми се, тя е единстве­ният начин словото Божие да се проповядва успешно във време на разорение и отчаяние като нашето.

Значението на св. отци

Често имам някакво чудно усещане. Когато чета древните класици на християнското богословие, св. от­ци на Църквата, откривам, че те са много по-важни за притесненията и проблемите на моето време, отколко­то продукцията на съвременните богослови. Св. отци се борили с екзистенциални проблеми, с откриването на вечните въпроси, които са описани и отбелязани в Свещ. Писание. Бих рискувал да кажа, че св. Атанасий[5] и бл. Августин са много по-съвременни от мнозина наши съвременници богослови. Причината е много проста: по-съвременни са, защото са се занимавали с действителността, а не с идеи; защото са се интересували не само за това, в какво човек може да вярва, а преди всичко за това, което Бог е направил за човека. Ние трябва „във време като настоящето“ да разширим нашия хоризонт, да благодарим на св. отци – великите учители, и да се опитаме да извършим за нашето време един екзистенциален синтез на християнския опит.

Из „Библия, Църква, Предание“, стр. 9-20


[1] Това е IV Вселенски събор (451 г.). На този събор се срещнали открито двете известни в историята на Църквата богословски напра­вления: антиохийско и александрийско. Плод на упоритата и продъл­жителна работа на събора е Халкидонското вероопределение, т. е. догматическата истина за единството на личността на Иисус Христос и двойството на Неговите природи. За това вж. повече у Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви. Т. IV, Спб., 1918, с. 279 сл.; Майендорф, Й. Византийското богословие. С., 1995, с. 29 сл.; Същият. Христос в восточной христианской мысли. М., 2000; Йером. Симеон (Гаврильчик). Значение IV Вселенского Собора в формировании учения о лице Искупителя. – В: Святоотеческая христология и антропология. Выпуск № 1. Пермь, 2002; Същият. О домостроительстве нашего спасения (Уче­ние о человеческой природе Христа в творениях отцов православной Цер­кви). – В: Святоотеческая христология и антропология. Выпуск № 1. Пермь, 2002 (бел. прев.).

[2] Несторий бил Цариградски архиепископ (428-431 г.). Подобно на Арий, той станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богословско направление относно христологическия проблем. В историята това богословско направление влязло под името несторианство. Според Несторий Иисус Христос има пълна и реална човешка природа, която е немислима без личност. Двете личности в Христа се съединяват в една „личност на единението“, но между тях е немислима онтологическа връзка (Коев, Т. Произход на Халкидонското вероопределение. С., 1973, с. 9, 47). (Бел. прев.)

[3] През първата половина на V в. се появила нова ерес, свързана с името на Евтихий, влиятелен архимандрит, който прекарал почти целия си живот в един от големите манастири близо до Цариград. Догматическите си възгледи Евтихий формулирал кратко и ясно: „ Из­повядвам, че нашият Господ Иисус Христос преди съединението бил от две природи, а след съединението изповядвам само една природа“. (Коев, Т. Пос. съч., с. 47). (Бел. прев.)

[4] Бл. Августин, епископ Ипонски (354-430 г.) – западен църковен отец. За него вж. у Цоневски, Ил. Патрология, с. 405-421; Мейендорф. Введение…, с. 243-259; Кремлевский, А. История пелагианства и пелагианская доктрина. Казань, 1898; Същият. Первородный грех по учению бл. Августина Иппонскаго. СПб. 1902; Попов, И. В. Личность и учение бл. Августина. Сергиев Посад, 1917; Бычков, В. В. Эстетика Аврелия Августина. М., 1984; Верещацкий, П. Плотин и Блаженный Августин в их отношении к тринитарной проблеме. Православный собеседник, 1911, № 7, 8; Герье, В. И. Блаженный Августин. М., 1910; Катанский, А. Л. Учение о благодати Божией в творениях древних св. Отцов и учителей Церкви до бл. Августина, СПб., 1902; Родников, Н.П. Учение блаженного Августина о взаимных отношениях между государством и церковью. Казань, 1898; Brown, Р. Augustine of Hippo. A Biography. Berkeley, 1967; Bonner, G. Saint Augustine of Hippo. Life and Controversies. L., 1963; Chadwick, H. Augustine. N.Y., 1986. За съвременните спорове относно лич­ността и учението на св. Августин вж. по-подробно у йером. Сера­фим Роуз. Мястото на бл. Августин в Православната църква. В. Търно­во, 1998; Papademetriou, G. С. St. Augustine in the greek orthodox tradi­tion. –  In: www.goarch.org/en/ourfaith/saints (бел. прев.).

[5] Св. Атанасий Велики, Александрийски епископ (293-373) – гла­вен защитник на Православието срещу арианската ерес и главно дейс­тващо лице на I Вселенски събор в Никея през 325 г. За него вж. у прот. Г. Флоровски. Източните отци от IV век. Изд. Тавор, с. 47-74; Мейен­дорф, Введение…, с. 117-133; Горский, А. В. Жизнь св. Афанасия Велико­го, архиеп. Александрийского, Сергиев Посад, 1902; Попов, И. В. Религиозный идеал святого Афанасия Александрийского. Сергиев Посад, 1904; Скурат, К. Е. Сотериология св. Афанасия Великого, Автореф. дисс., Бо­гословские труды, 1971; Същият. Учение св. Афанасия Великого о Боговоплощении как основе спасения. – Богословские труды, 1973 (Бел. прев.)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: