Искаме ли нещо от Христос или искаме Самия Христос?

автор: митр. Антоний Сурожски

Бог е готов или да остане извън нашия живот или да го вземе в пълнотата му, като кръст, но не и да бъде само едно от обстоятелствата в живота ни.

Стигнахме до извода, че Бог отсъства. Не трябва ли сега да си зададем въпроса кого виним за това? Винаги обвиняваме Бога – или директно в лицето Му, или се оплакваме на другите, че Той отсъства, че никога Го няма, когато ни е нужен, че не отговаря, когато се обръщаме към Него. Понякога сме по-„благочестиви“ (именно в кавички!) и казваме: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми“. И си намираме множество начини да обърнем Божия съд над нас в нова възможност да се превъзнасяме. Толкова сме търпеливи, че можем да търпим дори Самия Бог!

Искаме да получим нещо от Него, а не Него Самия. Може ли това да се нарече „взаимоотношения“? Така ли се отнасяме с приятелите си? Дали целта ни е това, което приятелството би могло да ни даде, или обичаме самия приятел? И в каква степен това е вярно по отношение на Господа?

Сега да помислим за молитвите си, вашите и моята; да си спомним колко силна, гореща и дълбока бива молитвата, когато се молиш за някого, когото обичаш, или за нещо важно за теб. Сърцето е отворено, цялото същество е събрано и съсредоточено в молитва. Означава ли това, че Бог е от огромно значение за теб? Не, това значи единствено, че за теб е важен предметът на твоята молитва. Ако след такава гореща, дълбока, енергична молитва за любимия човек или по повод на тревожни обстоятелства, преминавайки кьм следващата тема, която не те вълнува толкова, охладнееш, тогава какво се е променило? Бог ли охладня и Се отдръпна настрани? Не, това само значи, че вдъхновението и дълбочината на молитвата са породени не от Божието присъствие, не от твоята вяра в Бога, от твоята тъга по Него; не от чувствителността към Него, а единствено от това, че сърцето те боли за някого, за нещо, но не за Бога. Защо тогава да се чудим, че не усещаме Божието присъствие? Не Той отсъства, а нас ни няма при такава „среща“. Не Той, а ние охладняваме в мига, когато не сме заети повече с Него. Защо? Защото Той няма толкова голямо значение за нас.

Понякога Бог „отсъства“ по друг начин. Когато сме истински, когато стоим пред Бога такива, каквито сме, Бог може да присъства на срещата и може да направи нещо с нас. Но когато се напрягаме да бъдем нещо, което всъщност не сме, тогава за нас нищо не може да се направи, нито да се каже; ние ставаме фиктивно, подставено лице, а Бог не може да достигне до тази несъществуваща личност.

За да можем да се молим, трябва да сме в ситуация, определяна като Царство Божие. Трябва да осъзнаваме, да разбираме, че Той е Бог, че Той е Цар, и да Му предадем себе си. Трябва поне да се интересуваме от Неговата воля, дори засега да сме неспособни да я изпълним. Иначе, ако се отнасяме към Бога както богатия юноша, който не можел да следва Христа, защото бил прекалено богат, как тогава можем да се срещнем с Него? Колко често чрез молитвата, чрез дълбокото общуване с Бога, по което копнеем, ние просто искаме да получим още щастливи дни; не сме готови да продадем всичко, което притежаваме, за да купим в замяна скъпоценен бисер. Как тогава можем да се сдобием с този бисер?

И него ли търсим?

Из „Началото на молитвата“