За болното отношение към старците и магическата духовност

автор: Костас Нусис, pemptousia.gr

Разцветът на монашеството, особено на светогорското, през последните няколко години в Гърция беше истински феномен, и като последица от това се появиха някои нежелани ефекти като герондолатрията (геронда = старец, латрия = боготворене, обожаване, служение). Тя е извращение на благодатното и светотайнствено отношение към духовното бащинство, което се среща в православната традиция в течение на историята и което се основава върху тайнството на послушанието, както научаваме от самия христологичен факт: „Понизи Себе Си и бе послушен до смърт, дори смърт кръстна” (Фил. 2:8).

Редица са причините, които доведоха до този феномен. Ако споменем някои от тях, трябва да посочим недостатъчния контрол върху монашеската духовност, чието експлозивно съживяване разтърси основите на западния пиетет по много и различни начини и това все още се случва, както и човешката потребност от преки, видими и осезаеми решения и намеси на Бога в своя живот. На основата на тези две причини, може да се открият поредица други проблеми, каквито са паралелните изяви на множество талантливи хора, на които им е присъща тенденцията за идолопоклонство към харизматиците и преувеличаването на техния подход, както и рекламирането на мнозина свещеници и изповедници, които имат дълбокото желание за духовна репутация и многостепенна авторитарност към вярващите, които ги следват.

Дълговековният конфликт между институционалната Църква и монашеската духовност наред с незрялостта на вярващите и неосъзнатия им стремеж да намерят нещо магично във всичко – било то заради натиска на ежедневието или поради някое умишлено идолопоклонство, което никога не е изчезвало напълно от нашите земи, а напротив – родиха гротескни ситуации, които измъчват и опрелестяват много души.

В неотдавна публикуваната статия подробно писахме за това, че Бог открива Своята воля или чрез молитвата (най-възвишения път за съвършените и напредналите) или чрез допитване до духовния отец – изповедник (най-смирения и сигурен начин за всички). Тук няма място за никаква магия, нито пък съществува потребност от спешна намеса на скромния и смирен Дух Божий. Понякога Господ може да покаже Своята воля или да направи чудо чрез сън или видение, та дори и с апокалиптични пророчества и съвети чрез мъдри и прозорливи старци, но това не означава, че по този начин извънредно измества съответната църковна власт, която търси смиряване пред своя духовен отец.

Трябва да имаме предвид, че доколкото оставаме непослушни на съветите на духовния отец в полза на някой харизматичен духовник, това в същата степен означава неверие и духовно прелюбодейство. Това разбира се не означава, че не можем да ходим едновременно и при благодатни отци, защото Светият Дух и тях ги даде в Църквата, но би било добре това да се извършва със знанието и благословението на личния духовен отец.

Също така не бива да пропускаме факта, че съществува скрит егоизъм в очакването с нас да се случи нещо изключително извънредно от Бога, както това се вижда от търсенето на видения, чудеса и харизматични откровения. Бог винаги намира неизследими начини, за да ни открие Своя промисъл и чудесно да се намеси в нашия живот. Ние обаче трябва със смирение и вяра да търсим откриването на Божията воля, на която с радост ще ѝ покорим своята, и при всеки удобен случай да бъдем подготвени да се вслушваме как Бог ще реши да разговаря с нас, например чрез някои случки. Но във всеки случай мъдрият вярващ-подвижник ще прибегне и ще се обърне към своя духовен ръководител (обикновено свещеник и изповедник), за да се потвърди Божествената воля и така да се запечата личното мнение и тълкуването му, с което ще се избегне всяка демонска прелест и всякакъв вид грешки.

Дълбокото вътрешно желание и подсъзнателна тенденция за „усещане и виждане” на Бога и Неговото автентично присъствие в нашия живот, ражда потребността и често „произвежда” някой старец. Освен това всички знаем как този благочестив стремеж към намиране на автентичното и истинското е възпрепятстван от демоните, както и от страна на източните религии, които биват проповядвани от разни шарлатани и самозвани „просветители”, което стана мода в западния свят.

Нашата православна вяра няма за какво да им завижда, понеже в нейната история винаги са съществували богоносни светци-чудотворци. Въпреки това отново е необходимо разсъждение. Осветените отци и старци, миряни, свещеници и монаси не спадат всички към една и съща категория духовност, нито пък Бог говори винаги чрез тях, сякаш че работи някаква автоматична връзка с небесата и съществува една детерминистична и неизбежна необходимост на Божеството да се изрази чрез екзалтирани или неовластени говорители, които говорят според собствената си воля и според волята на любопитните хора, които ги обкръжават. Авторът на тези редове беше свидетел на инцидент, когато светият старец Паисий (+1994 г.) направи грешка в откровението на някой, поради което самият той се обърка, но не се „прилепи” към грешката и смирено премина през тази ситуация.

Може би Бог позволи това с поучителна цел, за да разберем, че Той стои над всички нас и че всички ние сме слаби същества, които имат необходимост непрекъснато да зависят от Несътворения, и да представляват просто едни функциониращи органи в служението на Божието домостроителство в Църквата.

Светците се разделят в категории спрямо степента на тяхната чистота, образование, характер и комбинациите, които може да се получат от това. Следователно можем да срещнем отци-чудотворци, които проповядват погрешни или еретични неща (най-вече заради неграмотност и недостатъчно образование или простота). Но съществуват и много големи светци, които са грешали, понеже са се фокусирали върху личните си желания и тълкувания, като са ги поставяли преди и над Божествената воля и небесното откровение. Това, разбира се, не бива да ни съблазнява, защото Бог уважава личността и свободата на другите. Наша задача е да разсъдим кога един светец изразява свое мнение и кога говори пророчества от Духа.

Един пример: мнозина днес буквално схващат пророчествата, свързани с Истанбул и разпадането на Турция, както и за световния глад и войните. Ако оставим настрани това, че за едно пророчество се съди от неговото осъществяване, трябва да имаме предвид, че често най-дълбоките копнежи се превръщат в пророчески изяви (например като при стареца Паисий, чиито произход е от Мала Азия- той не можел да види нищо друго освен повторно установяване на елинизма там, където е роден!)

„Грешките” на отците не намаляват тяхната святост. Всъщност църковната история е пълна с такива неща, дори и еретически вярвания и учения на светиите (свети Августин е най-големият пример). Несъгласията между Петър и Павел също така ни показват, че не трябва да издигаме в култ лицата и техните позиции, без значение кои са и колко високо се намират, но че трябва да прекарваме всичко през ситото на светодуховната точност, понеже над всичко и всички е Христос и Неговата Църква. Господ педагогически ни дава да видим понякога грешките на светците, за да ни защити от магичните и идолопоклонически пориви.

Св. Серафим Саровски казва, че съвършените никога не говорят от своя ум, ако нямат „божествена информация”. Такъв един случай на съвършеност, неотдавна срещнахме при новопрославения светец Порфирий Кавсокаливит (+1991 г.). Тази рядко харизматична личност обичайно говореше едва след като получи нещо от Духа. Въпреки това авторът на тези редове знае за случаи (които се броят на пръстите на едната ръка), когато великият Порфирий грешеше, защото не трябва да забравяме и другата част от посочената поука на блажения Серафим: „когато и да говорех от ума, се случваха грешки”.

„И тези грешки понякога може да бъдат малки, понякога големи” (Свети Силуан). Ако анализираме още един случай с Кавсокаливитския светец, който сам критикуваше случилото се с един друг харизматичен старец, довел със своите пророчески съвети един свещеник до трагично състояние (да поиска да хвърли мантията), ще започнем да се отнасяме по-сериозно към опасността от герондотворството на всеки расоносец с повърхностни и изкривени критерии.

В началото герондолатрията заради фантастичност и лекомислие принажда дарове на хора, които не само не притежават такива харизми, но понякога се доближават до границите на психопатологията и прелестта, и понякога завършва като чиста похотливост към старците, както и с хипохондрична зависимост от някой старец, дори и за детайли от живота – до точката на неетичното допускане в тайните на брачните отношения. И това не произлиза само от страна на простите и наивни вярващи. Напротив, не са малко и случаите, където оперативната матрица са самите „старци”, които носят различни психични синдроми, но и по-зле – преднамерена суета, заради която много трудно се лекува надутото его, което често се превръща в демонично.

Както знаем, православието е непрекъснато ходене по тънки въжета, между точността и прелестта – били те индивидуални или колективни (да се чете – ереси и разколи). Църковната история е пълна с „просветени” и „чисти” водачи, за които предполагаме, че заради своите високи подвизи и благочестие, ще водят безпогрешно своите духовни чеда. Разсъждаването във всичко е дар на малцина духовни отци и не е привилегия на мнозина. Единични дарове на Светия Духа не са дадени на някого случайно. Условието за придобиването на такива дарове се предхожда от голямо смирение. Никой няма право директно или индиректно да се самопредлага като избран съсъд, нито пък обикновените вярващи трябва с толкова лекомисленост да се впускат в откриването и посочването на прочути и славни старци, за да могат чрез тях да придобият духовна полза и статус.

Най-сигурният път е намирането на добър духовник, прост, обикновен човек, нормална личност (как ни липсват такива хора днес!), който ще утешава другите и няма да търси последователи, нито ще прави рекламни кампании с името си. Послушанието към човек, който ни обича и се грижи за нас, говори на един и същ език с нас – с други думи „духовната химия” е тази, която ще доведе всекиго до съответния старец, винаги с тайната помощ от Духа – това е пътят за духовен напредък и спасение в Христа. Впрочем това, което има най-голямо значение е нашата борба и разположение за истинско послушание. В този случай Бог не позволява на Своя верен и честен слуга да се опрелести и да тръгне по опасни пътища, дори ако е попаднал в ръцете на не толкова добър духовник. Свободата в Църквата понякога прави възможно някои от вярващите да имат повече от един духовник едновременно (както виждаме от живота на свети Силуан Атонски).

Бог почива в послушността, която е показател за практичната любов и себепринизяване пред лицето на другия, но и пред всеки брат. Тази послушност не смее да се възприема като нещо магично, нито смее да прерасне в натрапчив кошмар и невроза. Милитаризацията на духовния живот и наказващият Бог със сигурност са далече от православната духовност. Както казваше светият Порфирий, послушанието трябва да бъде сърдечно и радостно. Само тогава то ще даде плод в Христа и води до святост и изцеление, докато в останалите случаи то се превръща в мъчение и довежда до психосоматични болести, както и всяко друго духовно упражнение за Бога, когато не протича при правилни светодуховни предпоставки.

Самите благодатни, съвременни отци ни показаха пътя на отхвърляне на герондизма, както с личния си пример в сянката и тишината на монашеския живот, така и чрез своите поучения. На нас не ни остава нищо друго освен да ги изучаваме и да прилагаме техния пример. Христос иска около себе си синове и князе, а не хора с фобично съзнание и колебливост, с комплекси на личността, скрити зад някой самопровъзгласен „светец” на неговата Църква.

източник: http://amvon.mk/odnos-kon-starcite/, превод: Мартин Димитров