Безсмъртието в пространството на древногръцката философия и православната мисъл

автор: Атанас Ваташки

I част – Безсмъртието сред древните гърци

1. Темата за безсмъртието в древногръцката философия

В ранната древногръцка литература на безсмъртието се гледа като на безспорен признак на божественост и „безсмъртните” се е превърнало като нарицателен израз за древногръцките богове, като хората обикновено са наричани „смъртни”[1]. Когато се е говорило за безсмъртие, като цяло можем да кажем, че то се ограничавало до душата и че в най-ранните извори няма някакво строго систематично и последователно учение за безсмъртието ѝ, вярата в безсмъртието на душата не е характерна за олимпийските култове. Най-общо казано, отношението на древногръцката философия към безсмъртието на душата може да се раздели на два периода – преди и след Платон. Преди Платон този възглед се среща рядко в съчиненията на философите. С Платон обаче това се променя, като той първи сред тях предлага различни аргументи за това твърдение, както и разсъждения за връзката на безсмъртието на душата с етиката[2]. Нека да разгледаме различните проявления на това учение преди и след Платон

1.1 Орфизмът

Орфизмът е  религиозно течение от началото на VI в. пр. Хр., произлизащо от името на митичния герой Орфей, чието основно вярване е свързано с учението за безсмъртието на душата и съденето на хората от боговете според техните дела на земята[3]. За популярността му говори фактът, че дори самият Платон е бил повлиян от него. Орфизмът се различава в три основни пункта от народната гръцка религия, от които нас ни интересуват два: (1) характеризирането на човешките души като божествени и безсмъртни, но обречени да живеят (за период от време) в „мъчителен кръг” от последователни телесни живота чрез т.нар. „метемпсихоза”[4] или прераждането на душите. И (2) предписването на аскетически начин на живот, който заедно със определени специални ритуали, трябва да гарантира не само освобождаване от „мъчителния кръг”, но и общуване с боговете[5].

1.2. Учението на Питагор за безсмъртието

Известният древногръцки философ Питагор е живял през VI в. преди Христос. Важно е да се отбележи, че той не е оставил никакви написани текстове, но учението му се е предавало устно между последователите му[6]. Със сигурност можем да кажем, че той е вярвал в безсмъртието на душата и прераждането. Вероятно е бил първият в древна Гърция, който е проповядвал подобни идеи. В тях, според Херодот, Питагор е бил повлиян от египтяните. Ксенофан ни свидетелства, че според Питагор след смъртта душата се преражда отново в друг човек или в животно. От това му виждане произтича забраната му да се убиват и ядат животни. Колкото пък до прераждането, Емпедокъл съобщава, че Питагор е можел да си спомни всичко от свои десет или двадесет минали животи[7].

1.3. Учението на Емпедокъл

Емпедокъл е живял около 70 години след Питагор.Бил е многостранно развита личност: философ, естественик, демократ, „теолог” и др. Той също е проповядвал учение за прераждането, под влиянието на Питагор. Емпедокъл е автор на две произведения, които могат да ни кажат по нещо за неговите възгледи за безсмъртието – „Пречиствания” и „За природата”. В първото се говори за наличието на изначална вина, която душата трябва да изкупи чрез нови прераждания, докато се освободи от кръговрата на преражданията[8]. Емпедокъл смята, че в минали животи е бил риба, младо момиче, птица и храст[9]. В съчинението „За природата” пък, според мнението на философа Фридо Рикен, се следва материалистическа тенденция, която изглежда изключва идеята за безсмъртието въобще[10]. Трудно е да каже дали и как могат да се примирят двете произведения и съответно да се определят точните възгледи на Емпедокъл.

1.4. При Парменид

При Парменид дори не можем да говорим за учение за безсмъртието, просто защото това, което знаем за позицията му, е нищожно малко, а и донякъде неясно. Все пак има обосновано предположение, че е вярвал в прераждането на душата (което е свързано с безсмъртието). Всичко се базира на един загадъчен фрагмент, в който след като споменава богиня, която е създала другите богове, Парменид добавя, че тя има сила върху „душите на мъже, които тя изпраща сега от видимото към невидимото и след това обратно”[11]. Освен това фактът, че традицията посочва ученикът на Питагор, Амейниас, за учител на Парменид, ни насочва към това, че Парменидовото учение би могло да бъде заимствано (или повлияно) от Питагоровото[12].

1.5. При Сократ

В учението на Сократ (ок. 470-399 г. пр. Хр.) като отличителен белег на неговата философия, а с това и основна предпоставка за мислите му за настоящия живот и този след смъртта, е фокусирането върху познанието. Негова цел е да разруши мнимото знание, за да накара хората да се питат[13]. Смъртта за него е най-голямото зло, но никой не знае – смята той, дали тя не е най-голямото добро. За него е важно единението между нравствеността и религията[14].Определено той вярва в живота след смъртта, макар че не е оставил нищо писмено, а всичко, което знаем за него, е от други автори. Все пак Сократ е смятал, че същественото у човека е душата. Тя съществува благодарение на всемирната Душа, която одушевява вселената[15]. Душата пък, от своя страна, дава живот на смъртното тяло[16], ала самата тя не умира: „Не чувстваш ли, че нашата душа е безсмъртна и никога няма да погине[17]?”, казва Сократ.

1.6. Учението на Платон

Учението на Платон (ок. 427 – ок. 347 г. пр. Хр.) за съдбата на душата след смъртта се явява от централните теми във философията на известния древногръцки философ. Главни източници за учението му се явяват произведенията му Менон, Държавата, Федър, и най-вече Федон. В тях, и най-отчетливо в последната,  се излагат разсъждения, аргументи на Платон, за естественото безсмъртие на човешката душа[18].
За Платон вярата в мита и в безсмъртието е риск, но хубав риск, от който човек се нуждае, за да очарова себе си. Според Платон който се опитва да живее нравствено, може да посрещне смъртта с упование[19].
За Платон душата е по-висшата част от човека, защото е създадена от Демиурга, а телата – от второстепенни богове. Душите първоначално са водили безплътен живот в царството на идеите, след което са били изпратени да се въплътят в телата[20]. Животът на душата в тялото е затворничество за нея, което било наказание за нейно провинение. Душите, които се противят на желанията на тялото, се завръщат в царството на идеите, а тези, които не се – се прераждат в тела на други хора или животни[21].
Както се вижда, Платон учи за безсмъртие на душата и серия от прераждания при определен тип живот. Нека да разгледаме четирите платонови аргумента за безсмъртието на душата във Федон:

Аргументът за кръговрата

1. Предпоставка за първия аргумент, е вярата на древните, че душите на мъртвите отиват в Хадес, а след това се връщат на земята, за да се родят отново. На базата на този възглед Платон заключава, че „всичко възниква от своята противоположност: мъртвото от живото, а живото от мъртвото. Както човекът надживява смяната на бодърстване и сън, така и душата надживява смяната на живот и смърт[22]”.

Аргументът за припомнянето

2. Самият Платон го обяснява така: „Ученето не е нищо друго, а припомняне. Та и от него следва, че някъде в по-раншно време сме научили това, което си припомняме сега. А е невъзможно, ако душата ни не е била някъде, преди да приеме този човешки образ. Така че и по този начин излиза, че душата е нещо безсмъртно[23]” Или казано по-накратко „новото” знание, което придобиваме, не е ново, а припомнено старо, следователно сме съществували и преди този живот.

Аргументът на оприличаването  – на душа и живот

3. Безсмъртието се „доказва” на базата на идеята (която у Платон се приема аксиоматично), че душата е принцип на живота и в себе си не допуска неживото. От смърт се разбира лишаването от живот, и понеже за Платон душата е тясно свързана с живота, смислово, а и реално, то не е възможно душата да бъде лишавана от живота. Следователно, според него, тя е безсмъртна. Смъртта е само за тялото.

Аргументът за душата като живот

4. Четвъртият аргумент е поставен в особено силна зависимост от Платоновия възглед за съществуването на идеите. Между тях съществуват отношения – някои по необходимост се изключват, а други по необходимост се обединяват[24].
Или ако нещо е причастно към една категория, то не може да бъде причастно към друга.
Логиката му по отношение на душата е следната: Какво превръща едно тяло в живо? Душата. Противоположно на живота е смъртта, а душата е синоним на живота. Следователно няма как душата да умре, защото е противоположна на смъртта, т.е. тя е безсмъртна.

1.7. Безсмъртието при Аристотел

За разлика от Платон, при Аристотел темата за човешкото безсмъртието е периферна, а анализът на казаното от него е противоречив. Но сигурното е, че той говори не за безсмъртие на душата, а за безсмъртие на ума[25] след смъртта. Със сигурност обаче Аристотел говори за безсмъртие на боговете. Небесата и земята са вечни, и вечните движения на небесата са резултат от вечната дейност на боговете, които ги държат в движение[26].

1.8. Някои изводи или резюме

Безсмъртието не е тема в ранната гръцка олимпийска религия. Орфизмът, чийто създател е неизвестен, пръв я надгражда, като включва и издига като основна идея безсмъртието на душата. Сред известните ни философи пръв Питагор поставя учението за безсмъртието на душата, като е повлиян от египетската религия и учението и за прераждането, което той приема. Кулминацията в учението за безсмъртието на душата идва с Платон, който го развива систематично и аргументира. Неговата философия ще стане особено популярна и емблематична за гръцката мисъл, като ще постави и основата на по-късни възгледи като неоплатонизма.
Накратко можем да кажем, че когато говорят за безсмъртие, древногръцките мислители го свързваш с душата, като нейна природна характеристика, която е в нея и безсмъртието се разглежда в контекста на учението за прераждането.

II част – Християнството и безсмъртието

За да добием представа за православното учение за безсмъртието, ще разгледаме някои предпоставки, от които се ползват древногръцките мислители в учението им за безсмъртието

2. Прераждането и християнството

„Разведрява се облакът и изчезва; тъй слезлият в преизподнята не ще излезе, не ще се вече върне в къщата си, и мястото му не ще го знае вече“ (Йов. 7:9).

За платониците човекът е душа и тяло, като душата е елементът, носител на природен безсмъртен живот,съществуващ предвечно, а тялото е затвор за душата, от който тя трябва да се освободи. Целият процес пък е свързан с прераждането от едно тяло в друго. Как е в християнството? Това ще се опитаме да разберем.

В днешно време се появяват спекулации, че Свещеното Писание на християните – Библията, учила положително по въпроса за прераждането. Като аргументи се изтъкват[27] Иисусовото сравнение на Йоан Кръстител с пророк Илия (Матей 11:14) и разговорът на Христос с учениците му за слепородения човек (Иоан 9:2). За непредубедените изследователи на Библията аргументация с подобни стихове би изглеждала абсурдна. Да ги разгледаме все пак накратко и поотделно.

1. По отношение на Йоан Кръстител в Матей 11:14 е записано следното: „И ако искате да приемете, той е Илия, който има да дойде”. Св. Илия е старозаветен пророк, който е бил взет на небето жив (срв. 4 Царе 2:11). След като той не е умрял, – а за да се прероди в друг трябва да е напуснал предишното си тяло, очевидно и няма как да се е преродил в Йоан Кръстител. Нещо повече, самият Йоан Кръстител заявява, че не е Илия: И попитаха го: а що си? Илия ли си ти? Рече: не съм. (Йоан 1:21). Йоан е бил смел изобличител на греховете на юдеите, какъвто е бил и св. Илия. Цитатът от Матей всъщност говори по отношение на Йоан Кръстител, че той ще действа „в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чедата, и непокорните към разума на праведните, та да приготви Господу народ съвършен”. (Лука 1:17).”

2. За „слепородения” се разказва в Евангелие от Йоан, девета глава. Както показва и описанието му, той откакто се е родил, е сляп. Учениците на Христос Го питат каква е причината, за да се роди сляп, негов личен грях ли е, или на родителите му. Защитниците на прераждането заключават: щом се допуска възможността самият той да е съгрешил, значи това може да е станало непременно в неговия минал живот. На пръв поглед звучи логично. Не и обаче ако погледнем контекста и целия текст внимателно.

а) Учениците не изказват твърдението, че причината за раждането му като сляп са негови лични грехове. Те просто питат дали причината са лични грехове. Те не изказват никакво твърдение, никаква теза по отношение на това коя е причината за неговите грехове.

б) Въпросът на учениците дали е сляп заради негов личен грях стои в контекста на едно друго изцеление, станало преди това, описано в същото евангелие малко по-назад. В пета глава на евангелието е разказана случка как Христос изцелява един паралитик, след което му казва: ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо. (Йоан 5:14). Учениците на Христос изглежда са разбрали тези думи като свидетелство за това, че в резултат на лични грехове на паралитика, е достигнал до това си състояние, и на практика задават риторичен въпрос: „нима е възможно и при този причината да са лични грехове, след като е роден сляп[28]”?!

в) Нещо повече, даже и да приемам, че учениците на Христос са визирали прераждането (което би било много странно, предвид, че сред юдеите в Палестина подобна идея е отсъствала), Христос отрича подобен вариант, отхвърляйки и двете им хипотези, като казва, че слепотата му не е в резултат нито на негови грехове, нито на родителите му, но за да се яват чрез него Божиите дела (срв. Йоан 9:3).

Библейската идея, че смъртта е край на земното съществуване, е изразена на множество места, например в словата на Еклесиаста: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал”. (Екл. 12:7), в който ни е казано, че духът след края на земния път на човека, ще отиде не в света на идеите, не, че ще получи ново тяло на земята, а ще се върне при Създателя. В необратимостта на смъртта е вярвал и Псалмопевецът, пишещ за Бога: „. Той помнеше, че те са плът, дихание, което отива и се не връща.” (Пс. 77:39). Повече или по-малко подобни стихове от Стария Завет могат да се намерят в Йов 7:9, 16:22, Исаия 38 гл и т.н. От Новият Завет особено емблематични в случая са думите на автора на посланието до Евреите: И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд (Евреи 9:27), които ни казват, че имаме само един живот, и след това следва не ново прераждане, а съд.

Това учение на Свещеното Писание за еднократността на живота ни, противно на учението за прераждането, е било запазено и в съчиненията на раннохристиянските автори.  Така например латинският апологет Минуций Феликс, в своята апология пише:  „Що се отнася до възкресението, то най-прочутите от философите – най-напред Питагор, но главно Платон – са дали неясни и половинчати обяснения. Те учат, че след разпадането на телесните окови душите сами продължават да живеят вечно и отново, и отново преминават в нови тела. За да изопачат истината, добавят и това, че човешките души влизат в добитъка, птиците и дивите зверове. Това е твърдение, достойно не за сериозен философ, а за позволяващ си груби шеги автор на митове[29]„.

В известния си труд „Срещу Целз” Ориген добавя: „Да лекуваме тези, които страдат от глупавата вяра в прераждането[30].“ На друго място пише: „Не вярваме в странстването на душите, нито в това, че душите влизат в телата на неразумните животни[31].“

По отношение на Платоновата концепция за прераждането, блаж. Августин казва: „Платон, този прочут философ, се опитва да ни убеди, че душите са живели тук, на земята, още преди да се свържат с тялото. От това според него следвало, че познанието е по-скоро припомняне на вече познати неща, отколкото познаване на нови. Той разказва например за момче, което отговаряло на зададени му въпроси по геометрия като опитен учен. […] Но това са лъжливи спомени, подобни на това, което най-често изпитваме в сънните бълнувания. Случва се, такива сънища да навестяват хората дори наяве, причина за което са злите и лъжливи духове, за които е много важно да съществуват такива фалшиви представи за странстването на душите, за да въведат хората в заблуждение[32]„.

И така, в Християнството се говори за безсмъртие, но не и за прераждане. Какво обаче безсмъртие?

3. Естествено и благодатно безсмъртие

Ако душата не погива от никакво зло, нито свое, нито чуждо, явно е, че трябва да е вечна, а щом съществува винаги, тя е безсмъртна[33] (Сократ)

Когато в древногръцката мисъл се говори за безсмъртие на душата, се има предвид естествено или природно безсмъртие, при което тя, така да се каже, има безсмъртен живот в себе си. За елина да каже, че душата е безсмъртна, е като да каже, че е нетварна, тоест вечна и божествена[34] (както показва и горният Сократов цитат). Тази теза е свързана с елинската вяра в предсъществуването на душите. Християните обаче не можем да се съгласим с подобен възглед, защото вярваме в сътворението, че Бог, е създал времето, и във времето хората, както и всичко останало. Както уместно се изразява отец Георги Флоровски: „сътвореният свят е свят, който изобщо би могъл да не съществува[35]”  Душите пък не са вечно предсъществуващи, но са създадени от Бога: И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа. (Битие 2:7). Следователно човекът е творение.

Според ранния църковен отец Теофил Антиохийски, човекът по природа не е нито безсмъртен, нито смъртен, но податлив и на двете, в зависимост от избора, който направи[36]. Друг раннохристиянски автор на име Тациан, казва нещо в почти същия дух, макар и малко по-различно: Душата сама по себе си не е безсмъртна, елини, а смъртна. Но тя може и да не умира[37]”.

Какво казват горните автори?

1. Че душата по природа не е безсмъртна и че може да умре.
2. Че при определени условия би могла да бъде безсмъртна.

Какъв е този начин? Св. Ириней го изказва: Отец на всичко е Този, Който дава вечно съществуване на спасените. Понеже животът не произлиза от нас самите нито от собствената ни природа, но се дава според Божията благодат. Следователно този, който задържа дадения му живот и благодари на Даващия, ще приеме също и дни отвека и довека[38]”.

Да обобщим: според Православието, за разлика от елинската мисъл, душата, само по себе си, не е безсмъртна. Тя би могла да бъде безсмъртна, както и да не бъде, и това зависи от нейното отношение и причастност (или съответно непричастност) на Бога, който е Живот, и който го дава като благодатен дар на онези, които вярват в Него. Който е причастен на Бога има вечен живот (това е безсмъртието по благодат) а който е отделен от Бога е в състояние на смърт.

Какво е обаче смъртта? Съществува физическа и духовна смърт. Физическата смърт е умиране на тялото, нарушаване на единството между душа и тяло. Освен физическа, съществува и духовна смърт. Тя не представлява спиране на съществуването, както погрешно учат адвентистите, а необщение, непричастност на Бог, на Нетварния Живот. И тази смърт е много по-страшна от първата.

Като загатване към следващата част от работата бих искал да цитирам една, струва ми се, твърде интересна мисъл на отец Радован Бигович: „Православието говори само за безсмъртието на човека, а не за безсмъртието на душата – учението за безсмъртието на душата е философско наследство, което не е по-малко опасно от атеизма[39]” Във връзка с нея ще кажа следното: човекът е единно, психосоматично същество, което има и душа, и тяло. Вечният живот следователно засяга не само душата, а целия човек. Безсмъртието на душата, заедно с всичките подучения на елинската мисъл – за предсъществуването на душите, прераждането  и естественото безсмъртие на човека представляват голяма опасност за човека, тъй като го отклоняват от Бога. Предсъществуването на душите го прави, защото на практика унищожава границата между Бога и човека, правейки човека бог по природа, придавайки на човека божествени характеристики. Прераждането – защото отнема съсредоточеността на човека към този живот, давайки му измамна надежда, че ако в този живот не успее, ще го направи непременно в другия. А естественото безсмъртие – защото изключва Бог от картината – Единственият, Който може да помогне на човека, да го дари с живот и да го направи наистина щастлив. Защото при Бога е истинското щастие.

4. Възкресението на мъртвите

Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. (Йоан 11:25).

Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век (Никео-Цариградски символ)

Християнското учение за безсмъртието може да се разбере само в контекста на християнското учение за Възкресението на мъртвите. То е, може да се каже, кулминацията на първото. И за да стигнем до Възкресението, непременно трябва да кажем нещо и за смъртта.

За елина смъртта е освобождение на душата от затвора на тялото, положително събитие, което може да го заведе към света на идеите.

Според християните Бог не е създал смъртта, нито е искал човекът да ѝ е подвластен. Смъртта влиза в света чрез греха на първия човек и през него в потомците му.За християните смъртта е една трагедия, катастрофа. Човешката личност е съставена от единството на душа и тяло, и смъртта на тялото води до непълноценното функциониране и на душата. Такава мисъл се развива и в съчинението на ранния апологет Атинагор, според който „Бог надарил със самостоятелно битие и живот не природата на душата сама по себе си и не природата на тялото поотделно, а по-скоро хората, съставени от душа и тяло, така че с тези същите части, от които те са съставени, когато се раждат и живеят, да могат да достигнат след приключването на този живот до техния общ завършек; душата и тялото образуват в човека едно живо същество“. Няма да има вече човек, според Атинагор, ако цялостта на тази връзка се разруши, защото тогава ще се разруши и личността[40]. Затова и смъртта на тялото е като изтриване на Божия образ у човека[41]. За това пише и св. Йоан Дамаскин в своя стихира за опело: „Плача и ридая, когато размишлявам върху смъртта, и виждам нашата красота, изваяна според образа Божи, лежаща в гроба обезобразена, безславна, нямаща вид[42]”

Вярата във всеобщото възкресение на мъртвите е всъщност християнската вяра в безсмъртието на човека. Човекът, заради непослушанието си към Бога, се отдалечи от Бога, избра греха. И като естествена последица за човека беше смъртта – защото заплатата на греха е смърт (срв. Римл. 6:23). Елинското учение за безмъртието на безтелесните души, по думите на отец Георги Флоровски,” не може да реши човешкия проблем. „Безсмъртието“ в един безбожен свят, „безсмъртие“ без Бога или „вън от Бога“ означава вечна гибел[43]” Но Бог е сътворил човека за вечен живот, който може да се осъществи само в общение с Бога. За да може да бъде възстановена личността у човека, да се върне първоначалната цялостност и хармония между душата и тялото, човекът се нуждае от възкресение. Да, тялото, след смъртта е станало на прах и храна на червеите. Но в християнската надежда ни е е обещано,  че ще получим ново, прославено и нетленно тяло. „Защото това тленното трябва да се облече в нетление, и това смъртното да се облече в безсмъртие.” (1 Кор. 15:53).

„Чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин“.

---

[1] Виж Brennan, Tad (2002). Immortality in ancient philosophy (елект. статия). Взето от тук: www.rep.routledge.com/article/A133SECT1

[2] Brennan, Tad (2002). Пос. съч.  Взето от тук: www.rep.routledge.com/article/A133

[3] Пак там.

[4]Според „Кратък Философски речник” от Евгени Динев (philosophy.evgenidinev.com/meta_empsychosis/) метемпсихоза е „Един от късните гръцки термини за прераждането на душата, който за първи път се среща у Диор Сицилийски (I в. пр. Хр.).”

[5] Срв. Orphism (religion) Взето от тук: en.wikipedia.org/wiki/Orphism_(religion)#Burial_rituals_and_beliefs

[6] Вж. Рикен, Ф. Философия на античността. София, 2001, стр. 34.

[7] Пак там. Стр. 34-35.

[8] Там. Стр. 49-50.

[9] Срв. Brennan, Tad (2002). Immortality in ancient philosophy

[10] Рикен, Ф. Пос съч. Стр. 50.

[11]Вж. Orphism, Pythagoras and the rise of the immortal soul. Стр. 3. Взето от тук: theol.eldoc.ub.rug.nl/FILES/root/2002/594/c2.pdf

[12] Срв. Пос. съч. Стр. 3.

[13] Рикен, Ф. Пос. съч. Стр. 60

[14] Пак там. Стр. 61.

[15] Срв. Пенков, Д. Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание. София, 2008, стр. 33.

[16] Пак там.

[17] Платон, Държавата, с. 414. Цитирано през Пенков, Д. Пос съч. Стр. 34.

[18] Рикен, Ф. Пос съч. Стр. 105.

[19] Срв. Пос съч. Стр. 105-106.

[20] Вж. Пенков, Д. Пос съч. Стр. 52.

[21] Пак там, стр 52.

[22] Пак там. Стр. 106.

[23] Платон, Федон. В избрани диалози, София 1982, стр. 358.

[24] Срв. Рикен, Ф. Пос съч. Стр. 106.

[25] Brennan, T. Immortality in ancient philosophy. Aristotle. Взето от тук: www.rep.routledge.com/article/A133SECT3

[26] Пак там.

[27] Тези стихове са споменати (като използвани от привържениците на горната теза) от автори  като А. Маринова, презвитер Стефан и покойният отец Павел Стефанов, които се опитват да обяснят несъвместимостта на учението за прераждането и Християнството. Материалите са взети от тук: www.pravoslavieto.com/inoverie/reincarnation/istina_ili_luzha.htm и тук: www.pravoslavie.bg

[28] Срв. позицията на св. Йоан Златоуст в омилиите му върху Евангелие от Йоан. Взето от тук: http://www.newadvent.org/fathers/240156.htm

[29] Карамихалева, А. Древната Църква и „прераждането”. Взето от тук: pravoslavieto.com/inoverie/reincarnation/prerazhdaneto_i_drevnata_tsarkva_Karamihaleva.htm

[30] Пак там.

[31] Там.

[32] Там.

[33] Платон, Държавата, с. 414. Цитирано през: Пенков, Д. Пос съч. Стр. 34.

[34] Виж Флоровски, Г. Творение и Изкупление. София, 2008, стр.268.

[35] Пак там, стр. 269.

[36] Срв Пак там, стр. 269.

[37] Срв. Пак там, стр 270.

[38] Ириней Лионски. Против ересите, книга II, 34. Взето от тук: rado76.wordpress.com/2013/12/12/heresies-2-34/

[39] Бигович, Р. Църква и общество, София, 2003, стр. 99.

[40] Виж Флоровски, Г. Пос съч. Стр. 274, 275.

[41] Срв. Пак там, стр. 276.

[42] Пак там.

[43] Пак там, стр. 295.