Размисли на един параноик (обновена)

…или колорадски бръмбар

автор: Димитър Петров

Свободата без отговорност е като крила без глава (на български това звучи като муха без глава).

Бих го описал с думите на един мъдър според мен човек. Той си имал син, имал си и куче. Синът му за някакъв проект в училище бил донесъл един хамстер в къщи. Един ден този татко гледал как хамстерът неистово се опитва да си отвори вратата на клетката. Но също така виждал как и кучето му наблюдавало с огромен интерес свръхчовешките усилия на хамстера и в погледа му се четяло „Успей!“. Та ако този човек бил нещо от рода на Ура-либералите (това са хора като Ура-патриотите) във внезапен изблик на либерална емоционалност можел да отвори вратата на клетката на хамстера. И всички знаем и се досещаме какво би могло да се случи. Естествено ура-либералите веднага биха обвинили за това котката на съседа. Или биха нарекли кучето си фашист и биха го затворили него в клетка (по възможност в Белене). Проблемът, разбира се, не е в хамстера, не е и в кучето. Проблемът е, че трябва да научиш кучето да живее с хамстера, а за това се иска време и усилия и любов и към кучето, и към хамстера. Не става само с „ура“ и емоции – иска се малко разум също така.

Да го кажа и по друг начин. Аз обичам хората или поне ми се иска да ги обичам и да се стремя да ги обичам. Принципно съм доста гостолюбив, дори навремето се карахме с един хазяин, че съм бил превърнал квартирата в Авраамов дом. Аз не заключвах, а той искаше да заключвам всички възможни врати. Та като в един лаф на Шкумбата за софийския градски транспорт навремето: „слезнаха двама качиха се деветдесет и осем“. Ако в моя дом, който е за петима, а в момента живеят шестима, настаня още десетима – дали съм постъпил достатъчно любвеобилно към всички или би било по-любвеобилно да науча десетимата как да си построят къща? В кой от двата случая ще съм муха без глава, т.е. свобода без крила?

Преди време бях публикувал един български закон за бежанците от времето на Балканските и Първата Световна войни. Та там доста добре се вижда отговорността, с която тогавашните и либерали, и патриоти са се отнесли към този проблем. Разбира се, остава въпросът и дали хамстерът ще иска да сади домати примерно.

Някой би могъл да ми опонира, че любовта е безусловна, но аз не поставям условия на любовта. Просто искам любовта ми да е истинска, да дарява живот, а не да отнема независимо дали ще е на хамстера или на кучето. Защото съгласете се, че ако във внезапен пристъп на безусловна любов моят познат и само по човешки мъдър човек би отворил врата на хамстера, то той би бил изяден на момента.

Разбира се, това е само една притча, с която не може да се обхване цялата сложност и многообразност, и същевременно цялата простота на момента.

Но това е моят хоризонт на мисълта, за някой може да е тесногръд и ксенофобски, за други пък е прекалено толерастки. Но от моята дупка толкоз ми е хоризонтът. За тези, които са като орли във висините разбира се хоризонтът им е по-голям.

Едит:

От друга страна, аз съм много „за“ за приемане не на 1200 допълнително, аз съм „за“ да приемем всичките 120 000 бежанци в България. Особено да ги настаним в Софийското равно поле, места бол. И тогава да видим като настане време за гей-парад, къде ще застанат господа дипломатите и кои права ще искат да защитаваме?! – На бежанците или гейовете?!

И не ислямът е заплаха за Европата, и не лицемерието, и не страхът от другия човек, а страхът от собствената ни другост. Защото ние не просто сме станали чужди на Бога и на ближния, станали сме чужди в себе си; умът е чужд на сърцето и обратното, тялото на душата …

За да интегрираш някого трябва да го приемеш, за да го приемеш трябва да го разбереш, а да го разбереш означава да го оправдаеш. Но това означава да разбереш собствената си отговорност към другия и към станалото с него. Означава да поискаш прошка, защото не си попречил на нечия ръка да вземе ятагана, не си попречил да я вдигне. Дори може би сам си сложил ятагана в тази ръка и си и дал сили да се вдига и си я научил да върти ятагана.

Досега не съм чул някой да иска прошка от бежанците. Единственото, което се повтаря като мантра, че те щели да бъдат много полезни за генофонда ни и за демографските ни проблеми. Тази уталитарна етика и морал ми звучат някак си извратено расистки, но аз съм само един колорадски бръмбар, какво разбирам аз от човешки генофонд и демография. Впрочем познавам един друг човек, който срещу добро заплащане е готов да работи неуморно и да реши проблема с генофонда и демографията.

Един друг мой познат, по човешки мъдър или глупав човек веднъж ми разказа следната история. Жена му си гледала кокошки. Една неделя, когато жена му била на църква, човека бил атеист, той чул по радиото, че ще има внезапен и силен спад на температурата. Уплашил се човекът за кокошките на жена си, взел по един картон в двете си ръце и тръгнал да гони кокошките да влезнат в гаража, където било топло. Ма кокошките са си кокошки, вместо да влезнат в гаража, те се разбягали. „Ех, сега ако знех кокоши език..“, си помислил човечецът.

За да интегрираш някого, трябва самият ти да си интегриран в достатъчна степен, общността да е интегрирана, обществото, народът, съюзът, континентът … Но самите ние сме дезинтегрирани както се пее в една песен „умът не слуша сърцето”, също така и сърцето хич не иска да слуша ума. Хората не искат да се чуят един друг, комшии, приятели, колеги. Всички са готови да отритнат другия да го заклеймят като ксенофоб или толераст. Обществото ни, едните искат насила да цивилизоват Русия, дори ако това означава ядрен апокалипсис, други са готови с пушка в ръка да я защитават, дори срещу родните си братя. Та тя дори Църквата ни не е интегрирана, всеки епископ, да не кажа всеки поп, си тълкува Евангелието както си иска. Какво да кажем за ЕС, половината държави са на едно мнение, другата половина на друго. Ама това е само защото въпросът касае цяла Европа, ако касаеше само българските и румънските цигани, никой не протестира и не се опита да накаже Франция с по-малко еврофондове, защото навремето изгони нашите цигани от „Булонския” лес.

Иначе много добре звучат призивите да не се плашим от другите. Въпросът обаче не е в това, че се плашим от другите. Ние се плашим от самите себе си.

Вече повече от 25 години слушам една велика мантра „Ние да го направим, то да стане, пък после ще му мислим”. Да свалим комунизма, пък после ще му мислим; да свалим Луканов, пък после ще му мислим; да свалим Виденов, пък после ще му мислим; да приватизираме, пък после ще му мислим; да свалим Борисов, пък после ще му мислим; да свалим Орешарски, пък после ще му мислим; да влезем в НАТО, пък после ще му мислим, да влезем в ЕС, пък после ще му мислим; да приемем бежанците, пък после ще му мислим. Е, на мен вече 25 години ми писна от немислени действия. И вече искам мисълта хубавичко да ни се изпоти в мозъка, преди да я помислим. Убедете ме, пък тогава ме призовете.

Иначе тази година по нашия край дори колорадски бръмбари нямаше. Защо ли?

А иначе аз, като един уважаващ себе си колорадски бръмбар, винаги съм бил ксенофобски толераст или толерастки ксенофоб, не знам – обърках се вече.