Между Бог и религиозния начин на мислене

автор: протопр. Николай Лудовикос

Често разговарям с хора, които никой от вас не би подозирал или не би си представил, че са хора със съмнения във вярата си. И все пак точно хората с най-дълбоките съмнения и запитвания – те са хората, с които аз успявам да се разбера повече, отколкото с всеки друг. Те разбират. Те разбират, защото са търсещи – нали така? Въцърковените хора са рядко търсещи – освен в оскъдните случаи, когато са прекрачили църковните двери като търсещи. Въцърковените хора в повечето случаи търсят майчина грижа, да бъдат нахранени с ласка, да бъдат завити – и нищо повече. Те единствено искат тези прости неща, които се разбират от само себе си – заедно със самореабилитирането. По този начин ние сме единствено обект на изследване…. но ще успеем ли да открием нещо повече по този начин?

Бих искал да обвържа този въпрос с днешното четене от Евангелието: разслабленият мъж. Днешното четене е за много злочест човек. Какво се казва в Евангелския текст? Мъжът от притчата казва: седя тук от години – от тридесет и осем години. Тридесет и осем години да седи непосредствено до къпалня, без да се намери човек, който да го ритне и да го хвърли във водата, за да се излекува… Имам предвид, това трябва да е един от най-ужасните случаи на мъчение… И все пак, всеки път, когато чета тази притча от Евангелието нещо надделява в мен и аз също ставам особено ядосан на този парализиран мъж.

Имате ли представа колко ужасно е никой да не иска дори да ви подбутне? Можете ли за миг да си представите колко ужасно нещо е това? Ние обикновено се фокусираме само върху трагичния аспект – когато парализираният казва: „Нямам си човек“. Но този човек, ако се спрете да помислите затова,който си няма никой да го подбутне във водата, дали е възможно самият той да е намразил всички около себе си неизмеримо? Знаете ли какво е чувството да си нямаш никой, който да ти удари плесница по лицето в даден момент? Не е ли много възможно лично ти да си се погрижил да няма никой до теб? Дори за да ти даде тласък? Повечето хора, които приближават парализиран човек, обикновено казват: „Ох, горкия човек, няма си никого“. Е, такива сме ние – също не сме близо до нещастните си събратя. Това е моралистичното тълкуване тук. Но не би ли могло екзистенциалното тълкуване на тази притча да съответства също на това, което току-що споменах. С други думи, в притчата може да е описан човек, който въпреки немощта си, изобщо не е „омекнал“. Тридесет и осем години на едно и също място, и той не си намира дори един-единствен приятел? Да седиш цели тридесет и осем на едно и също място, без да си намериш дори един единствен приятел? Без да споделиш страданието си с някого? Без да си показал състрадание към друг човек? Ще попитате: Кой друг човек? Всички тези, които са били точно до теб и които са страдали точно като теб.

Ако си намерил приятел, нямаше ли този приятел да те блъсне във водата? Ако е бил приятел, нима нямаше да чака часове, дни наред докато водата се развълнува? Да или не? С други думи, може ли парализата – болестта на този човек, да е била парализа и на душата, а не само парализа на тялото? Това е въпросът, който изниква в съзнанието ми всеки път… може би разсъждавам в тази посока заради характера ми и моята склонност да наблюдавам от опаката страна на нещата малко повече /заради предишния ми опит на психолог/. Но същината е в това, че агресивността не е едностранна. Знаете ли, проявата на безразличност към другия човек е форма на агресия. Неговото обкръжение демонстрира агресивност към него, като не го поставя в къпалнята. Такъв вид агресивност рядко е едностранна. Обикновено се изискват два полюса, за да съществуват като такива. И погледнато отгоре е доста възможно в този случай другият полюс да е съществувал – и всъщност да е бил по-опасният полюс от двата, тоест че парализираният човек се е стремил да остане напълно изолиран и по същия начин не е имал любов към другите. По същия начин той не е имал желание да помогне на друг да попадне в къпалнята. Нашата самота не се дължи единствено на злото у другите. Нашата самота често се дължи на факта, че ние самите нямаме желание да станем ближни на другите. Да казвам, че другият човек не е мой ближен и че не иска да ми помогне е полуистина. Другата половина от истината е, че аз не искам да помогна, или да опитам да направя другия човек свой ближен, да го утеша. Разбирате ли какво ви казвам? И това е дори по-трагично.

Този човек си налага наказание – наказанието на собствената му самота. Той си самоналага наказание заради собствената си жестокост, повярвайте ми. Тридесет и осем години, и той е бил неспособен да създаде един-единствен приятел, който да почувства състрадание за собствената му скръб… Това е ужасяваща неспособност – такава, която доближава пределите на духовната недъгавост. Защо? Защото когато съм щастлив, за мен е лесно да не се нуждая от приятели. Когато съм нещастен, аз съм в нужда от приятели. Принуден съм да се нуждая от тях. Това е нормалното, и все пак този човек, въпреки неговото безсилие, не си е създал нито един приятел, той няма дори един човек до него. И какво прави Христос? Той се появява и го лишава от ритника, с който да го блъсне в къпалнята. Защо? Христос не го изблъсква в къпалнята, вместо това му казва: „Вземи одъра си и ходи“. Сякаш му казва: „ С наказанието ти е свършено, върви и обмисли тези неща вкъщи“. И Христос не прави това, защото парализираният му е казал: „Господи, бутни ме във водата“, забележете как той дори не е казал „Бутни ме в къпалнята“, нито е казал: „Защо ти не вземеш моето място?“. Парализираният човек не Го е молил по никакъв начин. Защо не е умолявал Христос? Защото не се е научил да има взаимоотношения, не се е научил как да иска защото самият той не е давал. Не е познал този вид сделка – на емоционалността и на взаимовръзката, и не знае какво те представляват.

Всичко, което той казва на Христос, е: „Ето, аз съм тук, от тридесет и осем години просто си седя тук“. В притчата не се казва нищо като: Нямам си човек… въпреки че идвам тук, друг преди мен се спуска в къпалнята – /Той сам се е опитал/. Добре, защо не е бутнал някой друг във водата, а на следващата година той на свой ред ще го бутне във къпалнята … Да или не? Разбирате ли какво искам да кажа?

Попадали ли сте на телевизионната програма, която правих заедно с професор Янарас на Великден? Ако е така, може би сте чули историята за стаята. Спомняте ли си я?

Един аскет попитал своя ангел-хранител да му обясни какво са „рай“ и „ад“. Бил много любопитен да разбере това. Затова ангелът го „транспортирал“ до много голяма зала. Сега само си представете тази зала с огромна маса в нея – толкова масивна, че е почти с размерите на залата. В центъра на масата има ястия, и всеки настанен на масата човек имал огромна лъжица, която достигала да речем петнадесет, или може би двадесет метра. Всеки от тях достигал храната в центъра на масата, но всички били разстроени, карали се помежду си и в крайна сметка оставали гладни. Всеки успял да заграби от храната, но когато се опитал да издърпат пълната лъжица към себе си, храната се разпилявала по стената и никой не могъл да яде. Други примъквали лъжицата към себе си, но тя се блъскала в стената наляво или надясно – дръжките на лъжицата са били твърде дълги… Само си представете как храната си седи на масата, изпускаща пара от топлината си, със вкусен аромат, всички посягат към нея, за да ядат, но после връщат към себе си празната лъжица, и в крайна сметка всички започват да се карат, псуват и да си крещят един на друг.

Затова ангелът казал на аскета: „Това е адът. Нека сега ти покажа рая“.

Те отишли в друга, идентична на първата стая, със същата маса, с хора около нея, които държали същите дълги лъжици. В средата на масата имало същото ястие, и все пак всички били напълно щастливи – всички пеели и се смеели.

– Какво става тук?- попитал аскетът ангела.
– Това тук е раят. – отговорил той.
– И по какъв начин се различава от ада?
– Тук са се научили да се хранят един друг.

източник: oodegr.com, превод от английски: Йоана Пенова