За формата и съдържанието в църковната йерархия

Pavel Adelgeim

автор: о. Павел Аделгейм

„Който от вас иска да бъде най-голям, нека да бъде слуга на всички. Който иска да бъде първи, нека да бъде роб на всички.“ Йерархическата висота далеч не винаги съответства на висотата на духа и не прави човека свят. Светостта се постига не чрез ритуала, а чрез подвига. Възвеждането в сан на свещеника и на епископа не води до светостта. Санът открива по-големи възможности за служение и подвиг, в приемането на сан свещеникът и епископът се стремят към съответния подвиг и отговорност. „Комуто много е дадено, от него много ще се търси“. Този дар привлича мнозина с надеждата за получаване на привилегии: власт и авторитет, високо обществено положение и богатство. Тези, които преследват привилегиите не разбират, че обменят диамант за гирлянди.

Санът зове към подвиг и отговорност. През 20-те години на миналия век християните (в Русия – бел. ред.) приемали сан с разбирането, че единствената награда за тяхната решимост ще бъде лагер и смърт. Колкото по-висок бил санът, толкова по-голям бил подвигът, който изисквал отказ не само от привилегиите, но и от самия себе си: „който иска да ходи след Мен, да се отрече от себе си и да вземе кръста си и да тръгне след Мен“. Който бил обменил своя дар за гирлянди, бил нещастен, защото никой не го наричал вече нито „светейший“, нито „високопреосвещений“. Такъв човек наистина заема високо място в йерархията и всички му се подчиняват, но Бог може да му даде последното място в Царството Божие, ако го пуснат там. В това е и бедата – мнозина мислят, че епископският сан сякаш сам по себе си, без подвига на самоотречението и любовта приобщава към светостта. Така са мислели юдеите, особено старозаветните архиереи и вождове на народа. Подобно формално разбиране се е запазило и у мнозина християни в наши дни. Когато архимандрит Йоан (Крестянкин) бил попитан: „къде да търсим старци?“ Той отговорил: „виждам много стари хора наоколо, а старци сред тях не намирам“. За монашестващите той казвал: „Какви монаси сме ние! Ние сме черни въглени“.

Така той свидетелствал за формата, лишена от съдържание. Може да се обличаме в одеждите на светиите и да се наричаме с техните имена, но ако не сме причастни на техния подвиг, одеждите, титлите и самият сан остават празни, буквално окачени на закачалка, а не върху човека. Формата без съдържание е празна. Както чашата се изпълва с вино, така и християнинът трябва да бъде изпълнен със Светия Дух. Ако Светият Дух пребивава в него, то неговото положение в Църквата е винаги безкрайно значимо: без значение дали е епископ или свещеник; мирянин или монах. На него му принадлежи не формалното, а реалното първенство в Църквата на Светия Дух. На всекиму се дава дара на Светия Дух като залог, който трябва да бъде съхранен и преумножен чрез собствения му труд и подвиг. По-старши става този, който носи върху себе си отговорността за служението на всички: „Син Човечески дойде, за да послужи.“

превод: Мартин Димитров

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: