Село Преструванкино и неговите обитатели

дария захариеваавтор: Дария Захариева

Казват, че християните са жители на вечен град. И не просто на град, а на вечния Йерусалим. Нашият свят обаче си е село. Думите ни – дрънкане без полза. Служението ни – театър без душа. Животът – клише и маска. Ние сме от долните. Населяваме село Преструванкино. От доста време го населяваме. Има едни хора, дето живеят вярата си. . Е, ние я говорим. Има едни хора, които истински служат и умират за Истината. Ние се снимаме и не сме от тия, дето много се напъват. Преди тридесет години беше изповедничество влизането на Света Литургия, изповедта и причастието. Сега – все по-неохотно се случват изповеди, а туристите бродят несмущавани в храмовете и снимат ли снимат, докато се служи Литургия. Кой да ги спре – пари са дали да си бродят необезпокоявани.

Ние говорим, бръщолевим си, бързаме мрънкащата ни съкратена службица да премине днес по-бързо и по-неразбираемо от вчера, утре – по-бързо и сконфузено от днес и си играем на Църква. Не се наиграхме някак. Толкова години – игри без край.

И затова – има нещо нереално в словата на Владика Йосиф от онзи ден. „Потъва ли корабът на Православието у нас?”. Тези приповдигнати, екзалтирани и прекрасни, фантастични някак думи. Да ги припомним, ето ги: http://dveri.bg/9hca4.

Според словата на Спасителя, този кораб не би трябвало да потъне. Но според живота ни. Според това, което сме, корабът доста се е наклонил и както сме я подкарали… С думи няма да се оправим. С патетични фантазии също няма да излъжем сърцата си. Откъде вземаме този ентусиазъм да се лъжем сами? Защо го правим, защо редиците ни оредяват – не е ли от неискреност и фалшив патос? Не е ли от мързел? Къде ни е просветеният Божий народ? Децата къде са ни? Кои епархии работят, за да ги имат край себе си. Хубаво – държавата не ще да ни въведе Вероучението. А ние – ние имахме време да си разменяме високопарности, да отвикваме от милосърдие и благочестие, да не служим, да се отдалечаваме от Бога. Защо, защо го направихме?! Защото сме преструванковци! Защото обичаме собствената си представа за вяра пред отеческата. Ветрогони сме ние, Дядо Йосифе! Обичаме лустрото. Но в Православието сме голи и боси, 26 години след 1989 г. И Корабчето ни се лута сред вълните житейски, независимо от нашето участие или неучастие като традиционна притурка в житейския театър. „Потъва ли корабът на Православието у нас?” О, не би трябвало да потъва, но истината е някъде в реалните неща, в сърцата ни, отвъд фантастичния патос.

„Нека съчувстваме на Църквата. Да я обичаме пламенно. Не бива да приемаме нейните представители да бъдат критикувани и обвинявани. Вярно, ние монасите сме възпитани в православен дух на смирение, нестяжание, целомъдрие, светост и мълчание, без конфликти, без диспути, без осъждане или порицание. Не бива да оказваме доверие на ония, които обвиняват клириците. Дори да сме видели със собствените си очи свещеното лице да върши нещо, за което следва да го обвиним отрицателно, ние не трябва дори да вярваме на това, нито да мислим за него, нито дори да говорим за това с другите. Същото трябва да бъде и с миряните в Църквата, както и за всеки човек. Ние всички сме Църквата. Този, който порицава Църквата заради опущенията на представителите й, не спомага за целта да я коригира да не прави големи грешки. Такъв не обича Църквата. Не е необходимо да се казва, дали такъв обича Христос”.

Така завършва знаменитото си обръщение Владиката преди дни, сякаш, за да се застрахова от коментари.

Смили се над нас, Господи и ни пази от мнимо блаженство! Ако така вървим, къде отиваме?

????

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: