Как „войнстващият безбожник“ Леонид Успенски стана богослов на иконата

Как един човек, „изхвърлящ иконите през прозореца“ е станал автор на основополагащия труд за историята и духовното съдържание на християнското изкуство? Може ли да се изписват икони без Вяра? За своята среща с Лидия Успенска, вдовица на знаменития иконописец Леонид Успенски, автор на книгата „Богословие на иконата“, си спомня Елвира Китнис, ръководител на поклонническия и културно-просветителски център „Св. Тома“ за Европа:

Чух този разказ-възпоменание за това как войнстващият безбожник е станал богослов на иконата от Лидия Александровна Успенска през 2006 г. Тогава тя вече беше вдовица на Леонид Александрович Успенски, известният иконописец и автор на книгата „Богословие на иконата на Православната Църква“, един от основателите на братството „Св. Фотий“ в Париж.

Ние често се вълнуваме за това, че нашите деца могат да излязат от Църквата, плаши ни тяхната преходна възраст. Но нали точно в това временно отстъпление се извършва чудото със завръщането на евангелския блуден син? Не се ли съдържа в това съзнателното, зрялото завръщане при Твореца?

Нашата среща с Лидия Александровна се състоя два месеца преди тя да навърши столетие и месец преди кончината ѝ. Запозна ни монахиня Мария (Гурко) – един също удивителен човек. Внучка на героя от Руско-турските войни генерал-фелдмаршал Йосиф Гурко, дъщеря на генерала от кавалерията Василий Гурко, тя се родила във Франция и израснала в Мароко. Мария въобще не си спомняла баща си, но майка ѝ, етническа французойка, тъй силно обичала своя покоен руски мъж, че при възпитанието на дъщеря си съумяла да ѝ предаде тази любов. Екатерина (така наричали бъдещата монахиня Мария) изучила руски език и приела монашество в Московската патриаршия.

Матушка Мария ни поведе в дома за стари хора в Сен-Женевиев-де-Буа. Произнасяйки това название, ние обикновено подразбираме известно гробище, където са погребани руските емигранти. Но гробището е възникнало чак след като в градчето Сен-Женевиев-де Буа под Париж бил основан от княгиня Мария Мещерска Руския старчески дом.

През 2006 г. Руският дом вече от много десетилетия имаше статута на официален дом за стари хора, беше снабден със съвременна френска техника и там живееха основно французи. Но все още бяха останали няколко емигранти от първата вълна. Лидия Александровна беше една от тях.

Първото нещо, което видяхме влизайки вътре – лежащите в хола списания „Колхозница“ и „Огонек“. През 2006 г. беше удивително да видиш съветски издания от 60-те и 70-те години на миналия век! Хората, прекарали целия си живот във Франция, внимателно са следяли живота в Съветския съюз. Държавата, която болшинството от тях никога не са видяли, но са следяли живота ѝ.

След 90-те години интересът на обитателите на Руския дом буквално се сгромолясал. До времето на перестройката те с нетърпение очаквали момента, когато границите ще се отворят. Когато това се случило, те видимо са възлагали големи надежди върху тази среща на двете епохи: старата Русия, която днес се намира зад граница, с новата Русия, пробивща си път през стената на желязната завеса. Оказа се, че през 90-те години тази среща не се състоя.

Лидия Александровна ни прие без да обръща внимание на своята напреднала възраст. Трябва да кажем, че за пръв път в живота си видях стогодишен холерик. Тя даваше впечатление на човек с голям емоционален заряд, с великолепна памет.

Говорихме за Леонид Александрович Успенски, автор на знамения труд „Богословие на иконата на Православната църква“. Леонид Успенски е известен още и като един от основателите на братството „Св. Фотий“, запазило вярност към Московската патриаршия, въпреки сложните преплитания в съветската история.

Лидия Александровна с някакво недоволство съобщи, че не може да разкаже всичко до край, защото жените в братството по някаква причина не го възприемат. „Аз бях само една печатна машинка“ – скромно заяви тя относно своята помощ за мъжа ѝ.

„Когато ние се запознахме с него, той изхвърляше иконите през прозореца“, – каза Лидия Александровна. А след това с него се случило чудо. Леонид Успенски имал един приятел на име Георгий Круг, приел по-късно монашество с името Григорий.

Историята на тяхното общуване започва през първите десетилетия на емигрантския живот, когато много изселници от царска Русия попадат в лудници. Известен е подвигът на майка Мария (Скобцова), когато тя в буквалния смисъл обиколила всички тези заведения и изтеглила от там руснаците, които се били оказали там по най-различни причини, често поради недоразумение. Някой бил в емоционален стрес, друг бил с тежка депресия, трети пък просто не разбирал френски. Майка Мария спасявала хората, задължавала медиците да провеждат експертизи, събеседвания.

Георгий Круг също поради някаква причина се бил оказал в лудница. Единственият човек, който не се отказал от него бил Леонид Александрович. Той редовно ходел при него, носил му храна, защото санитарите честичко крадяли болничната храна за пациентите. В крайна сметка „войнстващият безбожник“ изтеглил от там своя приятел. В общи линии това бил подвиг на християнското милосърдие, а сърцето на Леонид Александрович винаги било милосърдно… и Господ точно там похлопал.

След известно време Георгий се възстановил, обърнал се към Бога, приел монашество, станал инок Григорий и започнал да рисува икони. Тогава и у Леонид Александрович се пробудил талантът на художника. През 1929 г. той постъпил в току-що откритата Руска художествена академия „Татяна Сухотина-Толстой“ и станал обикновен художник-занаятчия. Отец Георгий вече бил в Църквата, а Леонид Александрович все още „се опъвал“ както можел. Приятелите често спорели – дали е възможно един невярващ човек да изрисува икона?

Леонид Александрович искрено недоумявал защо човек с художническа дарба да не може като нищо да направи това. Нали най-важното нещо в художническото дело било майсторството! А отец Георгий твърдял, че е важно преди всичко да имаш Вяра.

„Не знам какво се случи по-нататък, – спомня си Лидия Александровна, – той заради спора започна да изписва икона! Започна да я изписва като атеист, а когато приключи, той не просто отиде в храма на изповед, но и за първи път, навярно, от детските си години се причасти. За първи път – осъзнато“.

След това се появило братството „Св. Фотий“, било изрисувано знаменитото подворие „Св. Три светители“ в Париж, дошла войната и сложният живот в окупирания Париж, преподаването в богословско-пастирските курсове при Западно-европейската екзархия на Московската патриршия в Париж и дори четенето на лекции в Московската духовна академия през 1969 г.!

Леонид Александрович и Лидия Александровна сега са погребани заедно на гробището в Сен-Женевиев-де-Буа.

А аз, спомняйки си за тази среща, си мисля, че християнството няма линейни истории. Дори ако говорим за светостта е нужно да разберем, че в житието на всеки светец се съдържа един живот, в който е видна удивителната линия на Божествения Промисъл, която понякога по най-неочакван начин довежда до Твореца всички, които имат чисти помисли и открито нелицемерно сърце.

източник: pravmir.ru, превод: Мартин Димитров