Аскеза и покаяние

kardamakisавтор: протопр. Михаил Кардамакис

Аскезата е опитът от покаянието, а покаянието се изразява в аскезата и чрез аскезата. В това взаимно проникване между покаяние и аскеза, правилото на покаянието е да придобием съзнание за греха и усещане за нашата немощ, което ни подготвя и води до търсенето на благодатта на Бога и Неговия отговор.

Това усещане и съзнание не изразяват някакво психологическо безсилие или патологично състояние, а решението на човека да преодолее и отхвърли неговата недостатъчност и себеоправдание. Те свидетелстват за копнежа му да ходи под тежестта на Божията благодат, да стигне до пълнотата на свободата в съгласието на богочовешката синергия. Не е преувеличено мнението, че светецът е осъзналият се грешник в състояние на постоянно покаяние.¹ Ако грехът и всеки грях е постоянната заплаха от поробване и отчуждаването на човешката природа, тогава освобождаването и избавлението от греха, което започва чрез покаянието, за да се възпълни чрез благодатта, е траен и всеобхватен труд. Покаянието е отхвърлянето на хулата на греха, която се извършва срещу Бога и Неговото милосърдие, изповядването на недостойнството и греховността на човека пред Божията святост и милостиня. То се познава като форма на смирение, то самото е смирение.

Покаянието стои на вратата на християнското Евангелие (Мат 3:2; Марк 1:15). То е знак за Божието човеколюбие в Христос, Който „дарил покаянието на човеците за спасение”.² То е призив и заповед от Бога, което човек трябва да живее като най-личното и неограничено във времето дело, за да бъде причастен на новия живот на вярата и на царството на любовта. Покаянието не се определя просто като добродетел, преходен момент, временно стъпало, частично или случайно дело, което може да се ограничава и да приключи, а се упражнява като състояние на живота, като неизменен, траен и естествен всекидневен труд на душата, чието изоставяне или отричане означава оголване на духовния живот, осуетяване на аскезата.

grigoriosmetanoia1

Покаянието съвпада с начатъците на духовния труд на човека и го следва в целия безкраен път на неговата аскеза. Без дългогодишно пътуване, усилена аскеза, трайно напредване и голямо търпение, човекът не стига до автентичното преживяване на покаянието, което се състои в неговото възпълване на равнището на онтологичната реалност, т.е. в преминаването от скръбта на личната вина към мъчителната жажда за лично общение с Бога.³ Защото покаянието се определя като „възстановяване от противоестественото състояние в естественото, от дявола в Бога, чрез аскеза и трудове”.4 Това определение изяснява, че покаянието не е „съгласуване със закона, а поразителна среща с Христос, преобразяване на ероса, в огъня на Духа. То не е влизане в някаква общност от фарисеи, а в Църквата на блудния син, на работниците от единадесетия час, на митарите и блудниците. . . Християнството не се „играе” между доброто и злото на „Етиката”, а между двамата разбойника. . . отдясно и отляво на Иисус”.5 Християнството се „играе” между покаялия се и непокаялия се разбойник.

Покаянието е непрекъснато връщане към Бога, трайно търсене и откриване, откриване и търсене на Възлюбения. То е трайно желание и силен копнеж, който съпровожда до вратата на Царството тези, които с усещането за своята греховност и бидейки откъснали се от тяхната индивидуална воля, искат да стигнат до любовта, там, където Бог е „всичко във всички”(1 Кор. 15:28) там, където Божието присъствие прави всичко истинско настоящо, свободно и живо, защото само това присъствие побеждава празнотата, нихилизма и смъртта на човека. В нашето аскетическо предание покаянието отговаря на екзистенциалните нужди на всички вярващи и във всички обстоятелства, в цялото протяжение на тяхното духовно пътуване, без да съществува какъвто и да е предел на неговото усъвършенстване: покаянието е „по-високо от всяка добродетел и неговото дело никога няма край. То винаги подхожда на всички, грешни и праведни, на тези, които се стремят към спасението. Не съществува предел в усъвършенстването, защото съвършенството и на съвършените реално е безкрайно. Затова и покаянието не се ограничава във времена и дела, до смъртта”.6

В Патерика се съхранява свидетелството на авва Сисой, бидейки в последните мигове от своя живот, че още не бил започнал делото на покаянието, и затова помолил да остане сам, макар и за кратка въздишка.7 Касае се за трайния опит на православната духовна аскеза „Наистина не зная дали съм положил поне началото на своето покаяние”.8

Бележки:

1. P. Evdokimov, Η πάλη μέ τόν Θεό, σελ. 197

2. Οσιος Θαλάσσιος, Φιλοκαλία τ Β, σελ. 215

3. Χρ. Γιανναρά, Η μεταφυσική του σώματος, σελ. 192; Ι. Κλίμακος, Κλίμαξ, Λόγος Ζ, σελ. 64

4. Ι. Δαμασκηνός – P. G. 94, 976A

5. Ol. Clement, Η Θεολογία μετά „τόν θάνατο του Θεου”, σελ. 64, 56

6. Ισαάκ ό Σύρος, Τά ερεεθέντα ασκητικά, σελ. 220

7. Γεροντικόν, σελ. 115

8. Αββάς Παμβώ, Γεροντικόν, σελ. 102

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: