Старецът Ефрем Катунакиот: Послушанието ражда молитвата, а молитвата – богословието

Elder Ephraim of KatounakiaЧесто старецът за полза на братята им откривал свое духовно състояние, за да ги укрепи и утеши.

В това време при стареца се появил първият ученик. Често при него идвали от Каруля две бедни старчета и о. Ефрем пълнен в чантите им всичко каквото имало в килията. Един път получили колет от някой благочестив християнин с различни хранителни продукти и послушникът запълнил с тях празните рафтове. На другия ден дошло едно от старчетата, о. Ефрем напълнил чантата му с всичко каквото имало. Тръгвайки си, монахът казал със старческия си глас:

– Майката Божия да умножи, Майката Божия да умножи!

Сърцето на послушника се свило при вида на пустите полици: „С какво ще се храним ние?“ Но на другия ден дошли по пощата два колета, после още три. По такъв начин Господ успокоил помислите на послушника.

Ръкоделието на стареца било изготвянето на резбовани печати за просфори. Веднъж по молбата на един благочестив християнин той изпратил своето ръкоделие в гр. Патра, а той на свой ред му пратил за него парите по пощата, но парите по пощата не дошли. Да попита в пощата и да проведе дознание къде са се дянали парите, старецът не се съгласил и по-късно по този повод казвал, че получаваме по-голяма благодат когато търпим, ако ни утесняват, отколкото когато подаваме милостиня.

Старецът бил много внимателен, грижлив. Много пъти той продължавал работа във времето за отдих, чакайки докато не се върне някой брат, изпратен с послушание, та тогава да отдъхнат заедно.

Съветът му „не се разширявайте“ означавал да се избягва придобиването на нови вещи, идеи, грижи, които увличат ума на монаха и препятстват духовната му работа. Преди всичко това изпълнявал той самият.

Не се опитвал старецът да съхрани в паметта си различните дати в своя живот. За период от четиридесет години монашество помнел само хиротонията си през 1936 г. и хилядолетието на Света Гора през 1963 г. За другите събития той казвал: „когато бях новоначален монах“, „в моята младост“, „в периода на окупацията“, „когато старецът Йосиф беше на „Св. Василий“, на „Малката Анна“, в „Неа Скити“, „когато умря о. Йосиф“. Помнел обаче много добре празниците и дните в памет на светиите през годината. Например питал:

– Как те наричат, брате?
– Иакинт.
– За много години и добро послушание, на трети юли празнуваш – и се усмихвал.

Времето като хронология не го интересувало. Повече гледал на времето като на период на духовно делание. По словото на апостол Павел: „Ето сега време благоприятно, ето сега ден за спасение“.

Денят и нощта у него били разпределени за телесно и духовно делание – мъдро и строго, неизменно. Всеки ден, всяка нощ, всяка вечерня, всяка служба, литургия били за него работа, духовна работа, както и ръкоделието, работата по дома. Всичко влизало в плановете му и му носело радост. Той или се молел, или вършел някакви земни работи, или се занимавал с нещо друго – всичко вършел от сърце, с голяма охота.

– Дете мое, не само на службата, но и в ежедневните работи, в послушанията извършвай молитвата и ще намериш благодат.

Целият живот на стареца бил пронизан с молитва, имал, по-точно, една молитва: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“.

Теснотата на килията, скалите, цялата окръжаваща обстановка му помагали в молитвата. Тя била у него една дълбока въздишка: „Из глубини воззвах к Тебе, Господи“.

Всяко късче земя в килията, в църквата, в двора и градината носят отпечатъка на неговия труд, пропити са с неговата пот. Но в същото време, разните дребни вещи, висящи по стените на склада и останали от старците, живели тук преди него, даже не го интересували и той даже не се докосвал до тях. До кухнята висяли принадлежности на рибари: мрежи, аквариум.

– Отче, какво е това? – попитал веднъж един от младите.
– Не знам, дете мое, – отговорил старецът – останало е от моите старци.

За такива вещи о. Ефрем нямал грижи, доволствайки с храна и легло – по словото апостолско.
За всички, принасящи каквото и да е, даже малко, той извършвал всеки ден броеница в знак на признателност. Молел се за просфорниците от манастира Св. Павел, Дионисиу, Симонопетра, които му пращали просфори за всекидневните литургии. Поменавал стареца Алексий, донесъл му от родината си – остров Санто-Рино – отбрано, сладко вино за евхаристия, запазващо се десетки години без особени изменения.

Не много неща интересували стареца, макар и да не бил против съвременните технологии, които се използвали с разсъждение на Света Гора; понякога даже и хвалел, например, когато свещеният Кинотис придобил ферибота „Достойно ест“ за нуждите на Света Гора.

Винаги учел и говорел за послушанието. И на въпроса: „Отче, как да придобием молитвата и как да придобием благодатта?“, той отговарял:

– Когато е чист съсъдът на душата, тогава тя сама се изпълва с благодатта Божия. От послушанието се ражда молитвата, от молитвата – богословието.
– Как да произнасяме молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния“, отче, цялата ли?
– Не, това е трудно, стигат и пет думи: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме“. И ако молитвата придобие сила, то вече сам ще изпуснеш и някои други думи по причина на благодатното умиление на душата, тогава ще говориш: „Иисусе мой, помилуй ме“, „Сладчайший Иисусе, помилуй ме“. Можеш да достигнеш състояния, когато казваш даже само едното име: „Иисусе, Иисусе“, а ако достигнеш и по-високо състояние, то ще бъдеш безгласен от благодатта, която ще те обземе.
– И как, отче, молитвата трябва да се извършва в нас? Като славословие, благодарение, да бъде радостна, умилителна, покайна? Как?
– В това разположение, каквото има душата в настоящия момент. Радостен си – моли се с радост, в покайно настроение си – моли се с покаяние.
– И ако душата няма никое от тези състояния, как да съберем ума си, че да бъде в молитвата?
– Умът винаги бяга. Нашата работа е отново да го връщаме. Започваме молитвата с шепот, на глас, докато не се събере умът и не започне да извършва молитвата. И по-нататък се молим вече умно, мълчейки, а сетне – опитът ще покаже. И ако нямаме молитвено състояние, трябва да си го създадем. Да подадем на ума някакво духовно съзерцание, например, Разпятието на Господа. Да си помислим как Богочовекът е страдал по плът за нас, нищожните. Понякога аз така си представям: Второто Пришествие Христово и Господ заедно със Своите верни се отдалечава. Отдалечава се от мен и аз съм изложен на опасността да остана сам, навеки разделен от Христа и Неговото Царство. Тогава, дете мое, какво състояние придобиваш в молитвата?! Зовеш в духа си: „Христе мой, спаси ме!“, и тогава сълзите текат като река…
– Значи, отче, да се молим с молитвата и едновременно да имаме такава представа в ума си, така ли?
– Не, този помисъл използваме само в началото, за да сгреем сърцето си. Когато извършваме молитва, говорим, без да бързаме, с разбиране. Не си представяме мислено нищо: нито слово, нито лице, нито образи.
– Как да разберем, отче, че преуспяваме в молитвата?
– Първото, което принася молитвата – това е радост. Мислиш, че ти си Царско дете, след това текат сълзи все повече и повече, искаш да прегърнеш целия свят, всяка душа, хората ти се струват ангели. И ето апостол Павел казва, че плодовете на Духа са: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, вяра, кротост, въздържание.

Следва

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: