Аскеза и любов

автор: протопр. Михаил Кардамакис

Аскезата на Църквата е истинска наука, нелицемерно послушание, което чрез действието и съдействието на Светия Дух преобразява човека и го издига в неговата първоначална слава.

Аскезата на Църквата не преследва наказанието и измъчването, не работи за отричането и премахването на човешката природа, а за нейното изцеление и очистване, откъсване и освобождаване от всичко, което възпрепятства истинския живот, от греха и страстите. Тя е постоянна и творческа свобода, непрестанно усилие, което иска да премахне и унищожи корените на злото, да се бори и да победи злоначалния дявол и неговото влияние. Тя е ориентацията на живота, която изисква трайно себеотречение и постоянно себепреодоляване, евангелският път на преобразяване и възстановяване на човешката природа и на нейните естествени движения. Тя е пътят, по който човекът да се уподоби на Христос, да придобие светите добродетели, да усвои великите дарове на Бога, да стане нетленният съсъд на духовните харизми, да се изпълни със Светия Дух. [1] Защото това е правилото на духовния живот: „Трябва да дадеш кръв, за да приемеш Духа”[2].

Аскезата на Църквата е мъченическото, но и радостотворящо пътуване на свободата на вярващия в есхатологичната пълнота на благодатта, чрез която той създава истински отношения с Бога и света, подготвя се за идването на Господ и окончателното преобразяване на всичко. Това понятие и перспектива на аскезата, на аскезата като есхатологично очакване и автентично свидетелство на вярата, като израз на истинската свобода и възстановяване на вярващите, се изповяда чрез труда на богочовешките заповеди и добродетели. Аскезата и нейните трудове са аскеза и трудове на добродетелите на Христос. Връзката на вярващите с добродетелите е толкова съществена, че за тях те представляват неповторимият и неизменен закон на тяхното съществуване, духовният закон, както се обобщават и изразяват в любовта. Аскезата се утвърждава, постига своя връх и усъвършенства в любовта към Бога.

monah i pticaКраят на аскезата е славословието към Бога, неизказаният брак с Възлюбения. Това любящо единение с Бога обаче се обозначава чрез любовта към човека. Защото любовта към Бога и любовта към човека се взаимопроникват и конституират едновременно възходящо и низходящо движение. Важно е да знаем, че любовта към ближния не е някаква човешка нагласа и симпатия, някакво чувство и постижение, а откровение и дар, чудо и тайна на троичния Бог, божественото продължение и простиране и в човешките отношения.

Отците са единодушни, че истинската аскеза не отчуждава и не води до изолация, защото нейното дело не е само да съединява човека с троичния Бог, но и да помирява и да съединява човеците помежду им: „този, който обича Бога, живее ангелски живот на земята, постейки и бодърствайки, пеейки и молейки се, и за всеки човек винаги добро мислейки”.[3] Целта на аскезата е да преодолеем безсилието на индивидуализма и границите на самотата, индивидуалното желание и произволие, и да стигнем до равнището, където „човекът не създава теории, а се преобразява и се извършва делото на евангелската любов. Този проницателен реализъм на аскезата свидетелства, че аскезата без любов не води близо до Бога. Ние ще бъдем съдени за злото, което сме направили, но най-вече защото сме били небрежни към добрите дела и не сме възлюбили нашия ближен. Този, който пропусне да помогне на някой човек в неговата духовна скръб, ще се смята отговорен за неговата погибел. И онзи – монах или мирянин – който има в сърцето си дори следа от злоба, е недостоен за любовта Христова”.[4]

Следователно, всяка „аскеза и борба, когато не стига до любовта със смиреномъдрие, е напразна и нейният край безполезен”.[5] Защото „всяка аскеза, която няма любов, става чужда на Бога”.[6] Всяка аскеза и цялата аскеза в своята дълбочина е подготовка за любовта към Бога, и тази любов е подбудата и резултатът на истинската аскеза, както я срещаме в житията на светците и на великите пустинници и отшелници.[7] Свети Василий Велики поучава категорично, че дори когато се спазват наредбите и изискванията и се пазят Божиите заповеди и действат великите харизми, но без любов, всичко това се смята за беззаконни дела. Защото ние се опитваме да изопачим смисъла и целта им и да ги отъждествим с нашата индивидуална воля и себичност, отчуждавайки ги от тяхната уникалност и усъвършенстване – както то е изразено в любовта към хората – и от тяхното еклесиологично и църковно измерение и перспектива .[8] Странно е, но и толкова характерно е това, което се казва – че дяволът е външно най-големият аскет, но поради това не става по-малко дявол. Той е и остава дявол, защото не може да се смирява и да обича. Ако искаме да избегнем това лицемерие, сме длъжни винаги да насочваме второстепенните неща (пост, бдение, отшелничество и т.н.) , цялата аскеза, към нейната главна цел, към чистотата на сърцето, към любовта.[9]

Бележки:

[1] Ιερ. Γ. Καψάνη, Η άσκηση εις τήν Ορθοδοξίαν, Αθήνα, 1972, σελ. 25

[2] P. Evdokimov, Η πάλη μέ τόν Θεό, σελ. 194

[3] Μάξιμος ο Ομολογητής, Φιλοκαλία, τ Β, σελ. 7

[4] Ποιμήν του Ερμα, Ορασις 10,3,4; Μάξιμος ο Ομολογητής, P. G. 90, 936 AB

[5] Συμεών ό Ν. Θεολόγος, Τά ευρισκόμενα, σελ. 97

[6] Μάξιμος ο Ομολογητής, P. G. , 90, 941

[7] Ιερ. Γ. Καψάνη, ένθ. Άνωτ. Σελ. 29

[8] P. G. 32, 1568B

[9] P. Evdokimov, ένθ. Ανωτ. Σελ. 81

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: