За клерикализма, тайнството свещенство и връзката му с венчанието

schmemann1автор: протопр. Александър Шмеман

Вековете на „клерикализъм“ (тук обаче не трябва да раз­бираме клерикализма като някакъв монопол на „йерархичните“ и „литургични“ църкви) са превърнали свещениците или ду­ховниците в отделно съсловие със свое особено и специфич­но „свещено“ призвание в Църквата. Това призвание е не само различно (според този погрешен възглед – б. р.), а напълно противоположно на всичко онова, което е „обикновено“. Такъв е бил и такъв продължава да бъде източ­никът на свещеническата психология и подготовка. Ето защо няма нищо странно в това, че понятията „лаик“, „мирянин“ по­степенно са станали синоними за наличието на някаква липса у човека или за неговото отделяне от нещо. Но първоначално думата „лаик“ се отнася към думата λάος – народ Божий – и не само че е имала положителен смисъл, но е включвала и „кли­ра“. Ако днес кажем за някого, че е „лаик“ във физиката, това показва неговото голямо невежество в областта на тази наука и „отделеността“ му от тесния кръг на специалистите.

Векове наред положението на клира е било превъзнася­но като нещо „свръхестествено“, а и все още можем да до­ловим известни нотки на мистично страхопочитание, когато човек казва: „Хората са длъжни да уважават духовниците“. И ако някой ден в семинариите бъде въведено преподаването на една отдавна закъсняла наука – пастирска патология, – ней­ното първо откритие навярно ще бъде, че „свещеническото призвание“ понякога произхожда от болен стремеж към този род „свръхестествена почит“, особено ако шансът за неговото „естествено“ придобиване е твърде малък. Нашият секуларизиран свят „почита“ духовниците по същия начин, по който „почита“ и гробищата.

И клерикализмът, и секуларизмът – първото на практи­ка е естествен „баща“ на второто, – са станали причина да забравим, че погледнато по-задълбочено, да бъдеш свещеник е най-естественото нещо на света. Човекът е бил сътворен като свещеник на света, този, който принася света на Бога като жертва на любов и прослава, а чрез тази вечна евхарис­тия дарява божествената любов на света. В този смисъл свещенството е в самата същност на човешката природа, в твор­ческата връзка на човека с „женската природа“ на сътворе­ния свят. Единственият истински Свещеник обаче е Христос, защото Той е единственият истински и съвършен Човек. Той е новият Адам, възстановяването на онова, което Адам не ус­пял да бъде. Адам не успял да бъде свещеник на света и в ре­зултат на този неуспех светът престанал да бъде тайнство на божествената любов и присъствие и станал „природа“. В този „естествен“ свят религията става организирана сделка със свръхестественото, а свещеникът е поставен отстрани като „извършител на сделката“, като посредник между естестве­ното и свръхестественото. В този случай е без значение дали това посредничество се разбира в магически категории като свръхестествени способности или в категориите на закона като свръхестествена власт.

Христос ни откри, че същността на свещенството е лю­бовта и затова свещенството е същност на живота. Той умира като последна жертва на свещеническата религия, Неговата смърт слага край на тази религия и поставя началото на свеще­ническия живот. Христос бил убит от свещениците, от „клириците“, но Неговата жертва унищожила и тях, и всяка „рели­гия“. Религията също е била унищожена, защото жертвата Му е разрушила стената на разделението между „естественото“ и „свръхестественото“, между „светското“ и „свещеното“, меж­ду „този свят“ и „отвъдното“ – преграда, която е била единстве­ното оправдание и raison d’être (причина за съществуване) на религията. Христос ни открива, че всичко съществуващо, цяла­та природа има за цел и се осъществява в Царството и че всяко нещо може да бъде преобразено чрез любовта.

Ако в Църквата има свещеници и ако в нея е живо све­щеническото призвание, то е за да ни се покаже, че всяко призвание е вид служене, да се превърне животът на всички хора в Литургия на Царството; да се открие Църквата като тайнствено свещенство на изкупения свят. С други думи, тук става въпрос не просто за „отделно“ призвание, а за израз на любовта към призванието на човека да бъде син Божий и към света като тайнство на Царството. Свещеници трябва да има, защото ние живеем в този свят, а нищо земно не е Царство­то и „този свят“ никога няма да стане Царството. Църквата е в света, но не е от света, защото само ако не е от него, тя ще може да ни открие и яви „бъдещия век“, отвъдното, което прави всичко тукашно да изглежда старо и в същото време ново и вечно в любовта на Бога. Затова нито едно занимание от този свят не може да изпълнява ролята на духовенството. Трябва да има нещо, чието специално предназначение е да няма конкретно предназначение, а да бъде всичко за всички и да открива, че целта и смисълът на нещата е в Христос.

Никой не може да бъде свещеник и да направи избор въз основа на своите собствени качества, подготовка и на­гласа. Призванието винаги идва свише – според Божието посвещение и ред. Свещенството е израз не на гордостта, а на смирението на Църквата, защото в него се открива пъл­ното й подчинение на Христовата любов, т.е. на Неговото единствено и съвършено свещенство. При своето ръко­полагане свещеникът получава не „свещенически сан“, а дара на Христовата любов – онази любов, която е направи­ла Христос Единствения Свещеник и която изпълва с това единствено свещенство служението на всички, които Той изпраща при Своя народ.

Затова тайнството на ръкоположението е в известен смисъл идентично с тайнството на брака, защото и двете са израз на любовта. Свещеникът наистина е венчан за Църква­та. Но също както човешкият брак е част от тайната на Хрис­тос и Църквата и става тайнство на Царството, така и бракът на свещеника с Църквата го прави истински свещеник, истин­ски служител на любовта, която единствена преобразява света и открива Църквата като непорочна невеста Христова.

Ето в заключение и последния извод: някои от нас са женени, други не. Някои са призвани да бъдат свещеници и пастири, други не. Но тайнството брак и тайнството свещенство засягат всеки един от нас, защото са заложени в приз­ванието на нашия живот. Смисълът, същността и целта на всяко призвание е тайната на Христос и Църквата. Именно чрез Църквата всеки от нас открива, че призванието на всич­ки призвания е да следваме Христос в пълнотата на Неговото свещеническо служение: в Неговата любов към хората и към света, любов, която се стреми към тяхното пълно осъществява­не в преизобилния живот на Царството.

Из „За живота на света“, стр.   139 – 143

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: