Старец Паисий Олару: Длъжен бях да поучавам повече с дела, а по-малко с думи

Паисий ОларуСлавата на покойния старец йеросхимонах Паисий Олару (1897-1990) се разнесе из Молдова също като славата на неговия ученик стареца Клеопа (Илие). И двамата имаха една и съща ревност за Христа, за опазване на православната вяра, за молитвата, за поста, за любовта и молитвеното уединение. Със своя подвижнически живот и личното си пребогато духовно изкуство, те постигнаха духовни величини, които рядко се срещат в днешно време. Със светия си живот, с беседите и мъдрите съвети, те укрепваха християните от всички поколения, които идваха в техните килии за духовен съвет. Отец Паисий беше изповедник на сърцето. Започваше светото тайнство Изповед с молитва, а след изслушваше каещия се и го съветваше. Плачеше, докато хората изповядваха греховете си и когато го виждаха така и самите те започваха смирено да плачат за греховете си. Той рядко говореше за ада; неговите утешителни думи повече се отнасяха за Божията милост и блаженството на праведниците. Заради това той се сбогуваше със своите духовни чеда с думите: „Ще се срещнем пак при портите на рая!“. Беше отец на прошката, любовта и райската радост.

Ранни спомени

– Отец Паисий, кажете ни нещо за Вашето родно място.

– Роден съм през 1897 г. в село Строещи, област Ботошани. Бях най-малкото от петте деца в къщата. Моите родители, Йоан и Катерина, живееха мирно. Научиха ме да обичам в Христа, водеха ме често на църква на богослужение.

– Какви съвети Ви даваха родителите, докато бяхте дете?

– Те бяха обикновени хора и основно ме учеха с примера на своя живот. Никога не ги чух да се карат или да се нападат един друг. Баща ми знаеше Молебния канон на Пресвета Богородица наизуст, както и други молитви; молеше се на глас, за да го чуваме всички. Имаше обичай да каже като свещеника: „На Господа да се помолим!“. Заплакваше и се удряше в гърдите. Майка ми беше приятелка на всички и много пъти ни казваше: „Деца мои, бъдете добри, не посрамвайте нашата чест!“

– Кой Ви упъти към монашеския път?

– Житията на светиите ме доведоха към монашеството, както и моята любов към Господ Христос. През 1921 г., след войната, отидох най-напред в скита Козанчеу. Мой духовник беше отец Калиник, голям подвижник и молитвен труженик. Имаше обичай да се буди нощем, казвайки ми: „Хайде да отидем в църквата, понеже жътвата е голяма, а жетварите са малко.“ Вярно е, че ми беше много тежко да ставам толкова рано, но когато идвах в църквата, го намирах да ме чака в притвора..

Исках да живея в тишина. Исках да отида в манастира Сихастрия, където имаше повече уединение, но тогавашният игумен Йоаникий (Морой) не би ме приел без благословението от моя игумен. Затова останах в Козанчеу, където с благословението на моя старец си построих една къщичка и малък параклис в долината, та там се подвизавах в тишина и молитва, без да прекъсвам църковното си послушание. Там живях осемнадесет години, до 1948 година, когато заминах за Сихастрия.

– Кои бяха най-изтъкнатите Ви ученици?

– Имах неколцина, но най-напреднал беше братът на отец Клеопа – Георги (Илие). Спомням си, че живееше в килия с един по-възрастен брат, който не можеше да чете. Винаги мълчеше и се самопринуждаваше към молитва и пост. Веднъж, когато заедно се молели във вечерните часове, брат Георги си ударил два шамара, за да се разсъни. Тогава възрастният монах се изплашил и избягал от молитвата. Дойде при мене изплашен и ми каза, че Георги си е изгубил ума и заради това повече не можели да извършват заедно молитвеното правило. Отидох и ги помирих. На следващата сутрин работех с братята на лозето. Привечер изпратихме послушника Георги да приготви вечеря за всички. Когато се върнахме, намерихме писмо на масата: „Прости ми, отче Паисие, отивам в гората за пет дни, за да оплаквам греховете си.“ Братята вечеряха заедно, извършихме вечерното си правило и отидохме да спим. В полунощ чух някой да хлопа на вратата на килията ми. „Кой е?“ – попитах аз. „Благослови, отче Паисие, аз съм, грешният брат Георги“. „Брат Георги отиде да безмълвства и пет дни да се кае за греховете си!“ – отговорих му. Тогава той влезе в моята килия, изплашен и изтощен. „Какво се случи?“ – попитах го. А той ми отговори: „Отидох в най-дълбокия дял на гората и реших да остана там пет дни в пост и молитва. Но когато започнах да чета вечерня с акатист на архангелите, чух един страшен глас: „Какво правиш тук?“ – това беше сатаната! Изплаших се, взех часослова и не знам как съм стигнал до тук. Моля Ви за прошка, отче Паисие“. „Бог да прости, брате Георгие!“, отговорих му. „Така се случва с тези, които правят нещо без благословение от своя старец“.

След това брат Георги замина в Сихастрия и Бог ми изпрати друг добър ученик, който също се казваше Георги. Той идваше от селото Фламжини; беше много възрастен, с побеляла коса и брада. През целия си живот е бил овчар. Нашата първа среща се случи в една зимна вечер, след вечернята. Той се появи пред мен на прага на църквата, с боси крака и спокойно лице. Изтупа снега от босите си стъпала. Остана край мене, като мой ученик, осем години. Всичко, което мога да кажа за него е, че той ме надмина във всичко – в поста, в молитвата, в смирението. Никога не извърши нещо без благословение. Завинаги ще остане в моите спомени като истински пустиножител. Не броеше своите поклони и по цяла нощ се молеше. Веднъж ме попита: „Отче Паисие, колко поклони трябва да направя за оня човек, който ми даде една лея с молба да го споменавам в молитвата?“ „Около десет са достатъчни“, – отговорих му. „Не, отче“ – каза ми той, „аз правя по сто поклона за една лея…“ Не мога да си спомня и да запиша всичко, което съм преживял и това, което ми беше от духовна полза през тези осем години, в които живях с този обичан и свят старец.

– Какви духовни съвети давате на своите ученици?

– Преди да стана свещеник и изповедник, не давах много духовни съвети на миряните. Призовавах тези, които идваха при мен да се молят повече, да четат псалтир, да правят поклони, да постят, да живеят в мир един с друг и ги изпращах при свещеника от скита на изповед. Същото беше и с моите ученици; длъжен бях да ги поучавам повече с дела, а по-малко с думи. Когато ме виждаха, че ставам за молитва, че постя, мълча и че към тях се отнасям с кротост, те също така се самопринуждаваха да вършат дори и по-големи трудове. Откакто бях ръкоположен, трябваше да ги съветвам и с думи, макар и моите думи да не отговаряха на моя духовен живот. Но с милостта Христова настоявах да изпращам всекиго в неговата килия смирен.

Следва

източник: http://amvon.mk

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: