Писанията на свети апостол Павел

Автор: Джордж Кронк

Свети aп. Павел бил основно проповедник и учител, не писател. Той не е писал систематически трактати, за да изрази богословското си мнение, нито пък доживял да запише Евангелието, което пропо­вядвал, макар вероятно да е бил основният източник за евангелието от св. Лука. Свети ап. Павел обаче написал няколко писма (или „пос­лания“) през тридесет и пет годишното си служение. Тринадесет от тези писма са оцелели и са включени в новозаветния канон. Четири­надесетото писмо, Послание до евреите, също се приписва на св. ап. Павел, защото то сякаш доразвива учението му за Иисус Христос. Но тъй като Послание до евреите очевидно е написано след 70 г. сл. Хр., почти е сигурно, че св. ап. Павел (който починал през 67 или 68 г. сл. Хр.) не е негов автор. Учените вярват, че писмото е написано от един от близките помощници на св. ап. Павел, като най-често предполагат това да е бил или Варнава, или Лука, или Аполос.

Някои от писмата на св. ап. Павел били написани до конкретни християнски общности (Римляни, 1 и 2 Коринтяни, Галатяни, Филипяни, Колосяни, 1 и 2 Солуняни), други били предназначени за от­делни хора (1 и 2 Тимотей, Тит, Филимон), а едно от тях било пред­назначено за Църквата като цяло (Ефесяни, за което учените смятат, че първоначално е било стандартно писмо). Послание до евреите, което има формата повече на проповед или трактат, а не на писмо, било очевидно предназначено за християните евреи, живеещи или в Рим, или в Йерусалим, или в Ефес.

Макар тези писания да не са систематични богословски трак­тати, те съдържат ярко и дълбоко изражение на метафизическите и етическите доктрини на християнската Църква. Основната цел на св. ап. Павел, когато писал писмата си, била да окуражи новопоя­вилите се църкви в гръко-римския свят да останат богословски и морално твърди в следването на Христа. Свети ап. Павел бил осо­бено загрижен по въпроса с ересите в ранната Църква, защото мно­го ентусиазирани, но необразовани християни, следвали нездрави учения, несъответстващи на апостолското предание. Двете основни ереси, заразили Църквата през първи век, били издигнати от юдеохристияните и от гностиците. Юдеохристияните настоявали, че хрис­тиянството било форма на юдаизма и че всички обърнали се към вярата езичници трябва да следват повелите на закона на Мойсей (обрязване, въздържане от храна, спазване на събота и пр.). Гнос­тиците проповядвали вид спиритуализъм, който отричал добротата на материалния свят. Те отхвърляли библейското гледище, че Бог е създал физическата вселена; отричали телесното въплъщение и въз­кресението на Иисус Христос и Го смятали за един от множеството полубожествени ангели-спасители; твърдели, че Божията истина е достъпна само за малък брой „просветени“[1]. Много от писмата на св. ап. Павел били предназначени да противодействат на подривно­то влияние на юдеохристияните и гностиците. Чрез писанията си апостолът настоява, че християните, без значение дали са евреи или не, са освободени от еврейския обреден закон. Той също настоява, че Бог е Творец на света, че спасението ни е въплътено в Иисус Христос и в Църквата Му и че апостолското послание за спасение чрез Иисус Христос е достъпно за цялото човечество.

Новозаветните послания на св. ап. Павел често се групират в четири категории, отразяващи хронологическия ред, в който доку­ментите са били написани. „Ранните писма“ на св. ап. Павел – 1 и 2 Солуняни – били написани в Коринт (в Гърция) около 50 г. сл. Хр., по време на второто му мисионерско пътуване. Свети ап. Павел бил един от основателите на Църквата в Солун (в Македония) и в пис­мата си до солунските християни апостолът ги окуражава да оста­нат богословски и морално чисти. И в двете послания св. ап. Павел говори за второто пришествие на Иисус Христос и за страшния съд, като предупреждава солуняни да очакват Господния ден с бдител­ност и търпение (1 Сол. 4-5 и 2 Сол. 2). Както много ентусиазирани християни, солуняни били така развълнувани от повторното идване на Господа, че пренебрегвали ежедневните съвсем земни изисква­ния на християнския живот. Затова св. ап. Павел ги насърчава да не позволяват на „есхатологичните си очаквания“ да ги разсейват и откъсват от ежедневните нравствени и духовни дела на вярата им.

„Големите писма“ били съставени по време на третото мисио­нерско пътуване на св. ап. Павел (ок. 52-56 г. сл. Хр.). Свети ап. Па­вел написал писмото си до Галатяни (вероятно от Ефес) през 52 или 53 г. сл. Хр. Галатия била голяма римска провинция в Мала Азия, а Послание до Галатяни най-вероятно било предназначено за всич­ки църкви в този район. Писмото съдържа защита на апостолския авторитет на св. Павел и силна критика на юдеохристияните, кои­то очевидно намерили път до християнските общности в Галатия. 1 и 2 Коринтяни били написани в Ефес (на западното крайбрежие на Мала Азия) през 55 г. сл. Хр. Коринт бил космополитен град в древна Гърция с лоша слава заради покварата и липсата на морал. Свети ап. Павел очевидно бил основателят на църквата в Коринт и бил разтревожен от получените новини за нравствения и духовен упадък, разрастващ се там. 1 Коринтяни (както и две други писма, вече загубени) било предназначено да изправи нередностите, кои­то подкопавали християнския живот в Коринт. След трудна борба (продължила няколко месеца) св. ап. Павел най-накрая убедил ко­ринтяни, че грешат, а в 2 Коринтяни той изразявал благодарността си към Бога за очистването на църквата в Коринт. След като написал второто си послание, св. ап. Павел отишъл в Коринт и останал с покаялото се паство около три месеца. През това време, през 56 г. сл. Хр., той написал Посланието си до римляните (т.е. до християнска­та общност в Рим). Свети ап. Павел се надявал да посети църквата в Рим и в своето писмо до християните там той обсъжда естеството на спасението чрез Иисус Христос (глави 1-8), отношенията между евреите и неевреите в Божия план за спасението (9-11), живота на действена светост, който всички християни трябва да се стремят да имат (12-15). Посланието до римляни е един от най-разширените и систематични текстове на св. ап. Павел, в който той изразява своето цялостно богословско разбиране на Евангелието на Христа.

По време на първото си затворничество в Рим (ок. 59-61 г. сл. Хр.) св. ап. Павел написал „затворническите писма“. Фили­мон, Колосяни и Ефесяни били написани през 59 г. сл. Хр., а Пос­лание до филипяни – през 60 г. сл. Хр. Филимон бил заможен християнин от Колоса в Мала Азия, чийто роб, Онисим, избягал в Рим. Онисим посетил св. ап. Павел, който бил приятел на Фи­лимон, и приел християнството. В писмото си до Филимон св. ап. Павел се обръща към приятеля си да приеме Онисим отново като брат християнин. Апостолът обещава също да върне какви­то пари или имущество избягалият роб бил откраднал от госпо­даря си. Послание до колосяни било написано в противовес на появилия се гностицизъм в църквата в Колоса. Свети ап. Павел съответно набляга на факта, че Иисус Христос е единственият Спасител на света, че чрез Него Бог е сътворил света и че в Него „телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9). Документът, познат като Послание до ефесяни, е бил вероятно стандартно писмо, изпращано от св. ап. Павел до всички църкви в района на Ефес (западна Мала Азия). Основната тема в Посла­ние до ефесяни е връзката между Иисус Христос и Църквата Му. Църквата е представена като мистичното тяло Христово, което по силата на Светия Дух става Божието тайнство на спасението, предложено на света. Църквата във Филипи (римска колония в Македония) била още една християнска общност, основана от св. ап. Павел. Като разбрали за затворничеството на св. ап. Павел в Рим, филипяни му изпратили дар, за да го утешат. Писмото до филипяни е много личен и спонтанен отговор на св. ап. Павел на щедростта и загрижеността на паството му. Той изразява своята радост от непроменената им вяра в Христа, предупреждава ги за еретическите учения на юдеохристияните, съветва ги да упорст­ват в усилията си да живеят истински пълноценен християнски живот и им благодари за дара, който са му изпратили.

„Пастирските писма“ били написани след първото затворни­чество на св. ап. Павел в Рим. Посланието до Тит и Първото пос­лание до Тимотей били написани между 61 и 64 г. сл. Хр., докато Второто послание до Тимотей е резултат от периода на второто зат­ворничество на св. ап. Павел в Рим (ок. 64-67/8 г. сл. Хр.). В тези писма св. ап. Павел говори за същността и ролята на християнското служение; обръща се към Тит и Тимотей, свещенослужители, ръ­коположени от самия него, да работят упорито за поддържането на здравото учение и добрия ред в църквите Христови.

Документът, познат като Послание до евреите, е всъщност анонимен трактат или проповед, представяща дълго и добре аргу­ментирано доказателство за превъзходството на християнството над юдаизма. Писмото изглежда е било предназначено за евреи христи­яни, които в резултат от преследването са били на границата да се откажат от вярата си и да се върнат към юдаизма. В опит да запази читателите на писмото от вероотстъпничество (Евр. 6:1-12) и да ги спечели отново за твърдо обвързване с християнството, авторът на посланието развива три основни теми: (1) превъзходството на Иисус Христос над пророците на юдаизма (1:1-3), над ангелите (1:4-2:18) и над Мойсей и Иисус Навин (3:1-4:13); (2) превъзходството на Хрис­товото първосвещенство над свещенството на левитите (4:14-7:28); (3) превъзходството на Новия Завет в Христа над Стария Завет на древния Израил (8:1-10:18). Посланието до евреите съдържа също и задълбочено разсъждение върху живота във вярата (10:19-12:29) и заключителен съвет, според който християните са предупредени: „Не се увличайте от разни и чужди учения“ (13:1-15). Цялостното послание на Посланието до евреите е, че Старият Завет на древния Израил е изпълнен и надхвърлен от Новия Завет на Иисус Христос и че в Христа Божието спасително дело е станало съвършено и окон­чателно.

Из „Посланието на Библията”, стр. 198-202. Изд. Омофор. Със съкращения.

/На снимката – апостол Павел с книга и меч. Мечът насочва към неговата мъченическа смърт (обезглавяване с меч) или към това, че първоначално е бил гонител на християните, а книгата символизира неговите писания/

Бележки:

[0] Според преданието св. ап. Петър бил разпънат с главата надолу по собствен избор, за да изглежда неговата смърт по-малко значима от тази на Иисус Христос. Свети ап. Павел, като римски гражданин, получил „привилегията“ да бъде обезглавен, вместо разпънат.

[1] Вж. по-горе.