Светият патриарх Павле – обичаният и неразбраният

автор: Бранко Радун

Макар известието за смъртта на патриарха да беше очаквано заради продължителната му немощ, мнозина бяха изненадани и с чувство на дълбока народна загуба приеха вестта за смъртта на Сръбския патриарх Павле. Сръбският патриарх Павле беше истински народен патриарх. Малцина в новата сръбска история, изпълнена с разделения, разколи и противоборства, са притежавали такъв авторитет и всеобщо уважение сред народа. Милионите чувстващи загубата, хилядите чакащи на опашка, за да се простят с патриарха в съборната църква и стотиците хиляди присъстващи на неговото погребение в Белград, свидетелстват за това до каква степен той е съумял да обедини и вдъхнови сърбите със своята личност и живот. И това е много рядко явление – нашият народ да бъде обединен в своето отношение и чувства към човека, когото още приживе беше наричан „светец, ходещ по земята“.

Как стана така, че слабото дете, което едвам оживя и което се отдели от света, прие монашество, „защото като сирак и тежко болящ, не можеше да има свое семейството и да бъде енорийски свещеник“, в крайна сметка стана първи сред сърбите? Как скромният монах, чиято фраза „Да бъдем хора“ стана всенароден девиз, се превърна в такъв, когото почитат най-могъщите и най-умните, и от когото искат благословение дори атеистите и представителите на другите вери? Как последният по мерките на света стана първи? И преди всичко – как със своите добродетели, благородство, скромност, за които се носят легенди, той в същото време, когато добродетелите стават все по-малко, беше още по-забележителен и необикновен?

Този необичайно кротък човек съумя да направи така, че през живота си да бъде уважаван и ценен и от стари, и от млади, от такива, които вярват и от такива, които не вярват, от леви и от националисти, от патриоти и от проевропейски настроени, от властта и от опозицията, което само по себе си беше невероятно постижение в разделената и често подложената на раздори Сърбия. Когато чувахме, че тези, които не ги е особено грижа за Православието (атеисти, мюсюлмани, католици и протестанти) говорят, че той е свят човек, то без съмнение, става въпрос за чудо във време, което не вярва в чудеса. И дори онези, които са известни като противници на вярата и Православието, не смееха да го критикуват директно, защото знаеха колко беше обичан и уважаван от хората. И дори дежурните борци срещу традициите в своите нападки срещу Църквата подчертано избягваха позицията на стария и мъдър патриарх или пък ги обличаха в критики от типа на „като не поставяме под съмнение нравствената цялостност, трябва да кажем…“.

Но макар той да беше обичан и уважаван, мнозина не го разбираха. Уважаван от всички, бидейки авторитет във време, лишено от авторитети, той наистина беше разбиран от малцина. Някои го подценяваха като кротък и скромен монах, смятайки, че той е наивен и се опитваха да го използват за своите цели и интереси. Говореха за него, че е свят човек и в същото време търгуваха с неговото благословение, като си мислеха, че той не забелязва това. Той забелязваше много неща, но искаше да подкрепя всяка благородна дейност или пък тази, която би могла да донесе нещо добро, макар и да не изхожда от чисти намерения. Други пък не разбираха неговите жестове или думи, защото в онзи момент те не съвпадаха с личните им интереси и идеологически представи. Всеки от тях виждаше в него това, което искаше да види и представяше патриарха спрямо своите собствени интереси – най-често в черно-бяло. Той пък просто, като един смирен мъдрец във времената на надменната повърхностност, не се включваше в идеологическите и партийните разделения и схеми в Църквата и обществото. Затова често в църковната и политическата йерархия той беше подценяван като „добър, но наивен човек.“ А той, като мек човек в сурови времена, на всички тези разделения гледаше по отечески, като на детско упорство, с което е необходимо да се отнасяш търпеливо и нежно.

Когато той говореше като искрен миротворец и примирител на кръвопролитните Балкани, някои хора, които смятаха, че Църквата трябва да бъде по-сериозно и по-активно представена „на нашата страна на фронта“, го възприемаха като прекален пацифист. И в същото време онези, които виждаха как той помага на нашия нещастен народ в Косово, как той като Косовски епископ страда за своя народ и при това като патриарх Сръбски поддържа борбата за свободата на сърбите от другата страна на Дрин [1], в идеологическите страсти го възприемаха като политически националист.

Но той обединяваше в себе си православната миролюбива черта (която нямаха католическите и мюсюлманските лидери) с искрената и отговорна грижа за своя народ във войната, където почти липсваше загриженост от страна на политиците и интелектуалците. Така той беше един съвършено необикновен и странен човек в епохата на нихилизма. Той съчетаваше в себе си християнските добродетели с грижата за многострадалния народ, грижа православна и национална – което е и същността на косовската и видовденската [2] идея. Той деятелно разпространяваше това и сред другите хора, като действаше обединяващо във времената на разделения. Това може да се стори противоречиво само на тези хора в Църквата и вън от нея, които не могат да разрешат собствените си противоречия и проблеми за своята идентичност.

Някои, отново едностранно, „тълкуваха“, че той просто прагматично лавирал между теченията вътре в Църквата и държавата. Възможно е това да е било и така, но той го правеше не заради слабост и наивност, но от мъдрост. Това беше единственият път, за да помири и обедини народа, измъчен от язвите на разделението и разколите. С тази позиция на мъдро примирение на теченията и партиите, мъдрият патриарх водеше църковния кораб към тихото пристанище. Макар и това да не беше усещано от онези, които в някакъв момент не им беше по душа едно или друго патриаршеско слово, то биваше усещано и разбирано от обикновените хора, които виждаха в патриарха онова, което той беше – мъдър човек, обединяващ народа и предвождащ го в най-тежките години и десетилетия. Затова няма нищо учудващо, че в тези дни дори чужденците отбелязват в нашия народ чувството за загуба, че Сърбия прилича на сирак, останал без своя народен баща.

26 ноември 2009 г.

Бележки:

1. Сърбите, живеещи на запад от р. Дрин – в Босна и Херцеговина и краинските сърби в Хърватия
2. Видовден – денят в памет на св. Вит 15 юни, когато се е провела Косовската битка през 1389 г.

източник: pravoslavie.ru, превод: Мартин Димитров