В търсене на вярата (първа част)

Автор: митрополит Иларион (Алфеев)

В търсене на вярата (първа част)

Божият зов

Вярата е път, по който Бог и човек вървят един към друг. Първата крачка прави Бог, Който винаги и безусловно вярва в човека. Той дава на човека някакъв знак, някакво предчувствие за Своето присъствие. Човекът сякаш чува тайнствения зов Божи и неговата крачка към Бога е отговор на този зов. Бог зове човека явно или тайно, осезаемо или почти незабе­лежимо. Ала трудно е на човека да повярва в Бога, ако преди това не е усетил призоваването.

Вярата е тайна и тайнство. Защо един човек откликва на зова, а друг не? Защо един, чувайки словото Божие, е готов да го приеме, а друг си остава глух? Защо един, срещайки Бога на своя път, веднага захвърля всичко и тръгва подир Него, а друг се извръща и отминава? „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене… И те веднага оста­виха мрежите, и тръгнаха след Него. Оттам като отиде по- нататък, видя други двама братя, Якова Зеведеева и брата му Иоана… и ги повика. Те веднага оставиха кораба и баща си и тръгнаха след Него“ (Мат. 4:18-22). В какво е тайната на тази готовност на галилейските рибари да захвърлят всичко и да тръгнат подир Христос, Когото са видели за пръв път в живота си? И защо богатият младеж, комуто Христос също каза „ела и върви след Мене“, не откликна веднага, ами „си тръгна натъжен“ (Мат. 19:21-22). Дали причината не е в това, че онези бяха бедняци, а този притежаваше „голям имот“, онези нямаха нищо освен Бога, а този притежаваше „съкро­вища на земята“?

Всеки човек си има свои съкровища на земята – било то пари или вещи, добра работа или житейско благополу­чие. А Господ казва: „Блажени нищите духом, защото тяхно е Царството Небесно“ (Мат. 4:3). В древните ръкописи на Евангелие от Лука е речено още по-просто и директно: „Бла­жени нищите, защото ваше е Царството Божие“ (Лука 6:20). Блажени усетилите, че нямат нищо в този живот, макар и да притежават много, блажени почувствалите, че никоя земна придобивка не може да им замени Бога. Блажени онези, кои­то отиват и продават цялото си богатство, за да се сдобият с един скъпоценен бисер – вярата (Мат. 13:45-46). Блажени разбралите, че без Бога те са бедняци, ожаднелите и огладнелите за Него с цялата си душа, разум и воля.

Словото за вярата никога не е било лесно за възприема­не. Но в наше време хората са толкова погълнати от пробле­мите на земното съществуване, че много от тях просто нямат време да чуят това слово и да се замислят за Бога. Понякога религиозността се свежда дотам хората да празнуват Коледа и Великден и да спазват все още някакви ритуали само за да „не се откъснат от корените си“, от националните тради­ции. Някъде пък религията изведнъж става „модна“ и човек отива на църква, за да не изостане от съседа. Но главното за мнозина е деловият живот, работата. „Деловите хора“ – това е една особена генерация на хората от XX век, за които не съществува нищо освен собствената им функция в някаква „работа“, бизнес, който ги поглъща изцяло и не им оставя ни­какъв отдушник или пауза, за да могат да чуят гласа на Бога.

И все пак, колкото и да е парадоксално, сред шума и вря­вата на случките, събитията, впечатленията хората чуват в сърцето си тайнствения Божи зов. Този зов може би винаги се отъждествява от тях с идеята за Божеството и субективно нерядко се възприема просто като някаква незадоволеност, вътрешно безпокойство, търсене. И едва след години човек осъзнава, че целият му предишен живот е бил толкова не­пълноценен и сакат тъкмо защото в него не е присъствал Бог, без Когото няма и не може да има битийна пълнота. „Ти си ни създал за Себе Си – казва бл. Августин – и се измъчва нашето сърце, докато не се успокои в Теб“.[1]

Божият зов може да се оприличи на стрела, с която Бог като опитен ловец ранява душата на човека. Кървящата и незарастваща рана кара душата да забрави всичко друго и да търси лекар. Душата на онзи, който е усетил зова, бива обзета от си­лен копнеж за Бога. „И помислите на тази душа – пише преп. Макарий Египетски – пламтят с духовна любов и неудържим копнеж към все по-славни и светли хубости на духа, горят от неудържима обич към небесния Жених и… копнеят страстно за най-възвишеното и най-великото, което вече не може да се из­каже с думи, нито да се познае с човешки разум… Чрез големи трудове, усилия, дълго подвижничество и съвършена борба… тези души са винаги пленени от небесните духовни тайнства и увлечени от разнообразието на Божията красота, търсейки с голяма жажда все по-доброто и по-великото. Защото в божест­вения Дух се съдържа разнообразна и неизчерпаема, неизречена и немислима красота, която се разкрива на достойните души за радост и наслада, живот и утеха, тъй щото чистата душа, копнееща всекичасно с безмерна и пламенна любов за небесния Жених, да не се оглежда никога вече към земното, но да бъде всецяло обзета от копнеж по Него“.[2]

Многообразието на пътищата

Хората идват при Бога по различен начин. Понякога сре­щата с Бога бива внезапна и неочаквана, понякога тя е подгот­вена от дълъг път на търсения, съмнения, разочарования. В едни случаи Бог „настига“ човека, сварвайки го неподготвен, в други човекът сам намира Бога, сам се обръща към Него. Това обръщане може да се случи рано или късно, в детството или младостта, в зрелите години или старостта. И няма две души, които да са дошли при Бога по еднакъв начин. И няма такъв утъпкан друм, който два човека да може да измине вмес­то друг. Тук всеки си проправя сам пътя, всеки трябва да измине целия път сам и да намери своя личен Бог, Комуто да каже: „Боже, Ти си моят Бог!“ (Пс. 62:2). Бог е един и същ за всички хора, но Той трябва да бъде открит от мен и да стане мой.

Един от примерите за внезапно обръщане е апостол Павел. Преди да стане апостол, той бил правоверен юдеин и мразел християнството като пакостна и опасна секта: „дишайки запла­хи и убийства“, той отивал в Дамаск, канейки се да стори много злини на Църквата. И когато вече наближавал града, „изведнъж го огря светлина от небето; и като падна на земята, чу глас, кой­то му думаше: Савле[3], Савле, що Ме гониш? А той отговори: кой си Ти, Господине? Господ каза: Аз съм Иисус, Когото ти гониш“ (Деян. 9:1-5). Ослепен от божествената светлина, Савел изгубил зрение – три дни не виждал, не ял и не пил нищо. А след това се покръстил, прозрял и станал апостол Христов – станал онзи, комуто било съдено „повече от всички“ да се потруди за проповедта на Евангелието (1 Кор. 15:10). И веднага след кръ­щението си тръгнал да проповядва онзи Христос, Който се раз­крил лично на него, Който станал негов Бог.

А ето един пример с наш съвременник – Сурожкия ми­трополит Антоний. През детските си години той бил невяр­ващ. Онова, което бил чувал за Христос, не предизвиквало у него никакви симпатии към християнството. Веднъж, възму­тен от проповедта на един свещеник, той решил да провери дали наистина християнството е толкова непривлекателно, както го изобразяват в сладникавите разкази. Той взел Новия Завет, избрал от четирите Евангелия най-краткото, за да не губи много време, и започнал да чете. „Докато четях Еван­гелието от Марк – разказва самият той, – между първата гла­ва и началото на третата аз изведнъж усетих, че от другата страна на масата, на която седях, Някой стои невидимо, но абсолютно осезаемо. Когато вдигнах очи, аз нищо не видях, нищо не чух, никакви сетивни усещания не получих, и все пак имах абсолютната увереност, че от другата страна на масата стои Иисус Христос… От този момент в мен започ­на да се извършва цялостен поврат… Аз усетих, че не мога да имам никаква друга задача в живота освен да споделям с другите онази преобразяваща живота радост, която ми се откри в познаването на Бога и Христос. И тогава, докато бях още тийнейджър, навреме и не навреме, зад училищния чин, в метрото, в детските лагери аз започнах да говоря за Хрис­тос, както Той се беше открил на мен: като живот, като ра­дост, като смисъл, като нещо толкова ново, че то обновяваше всичко… Бих могъл да кажа заедно с апостол Павел: „Горко ми, ако не благовестя“ (1 Кор. 9:16). Горко ми, защото да не споделям това чудо би било престъпление срещу Бога, Който извърши с мен това чудо, и срещу хората, които жадуват по цялата земя за живото слово на Бога, за човека, за живота…“[4]

Не толкова внезапен, но не по-малко неочакван бил повратът към религията на френския яхтсмен Бернар Моатесие. Бидейки участник в околосветска надпревара с яхти, чийто победител щял да получи парична премия и световна слава, той уверено се движел към финала и имал всички шансове да разчита на победа – вече му подготвяли тържествено посре­щане в Англия. Неочаквано за всички той променил марш­рута и насочил яхтата си към бреговете на Полинезия… Едва след няколко месеца хората успели да разберат защо Бернар е излязъл от играта. Намирайки се дълго време насаме с океа­на и небето, той все повече се замислял за смисъла на живота и все по-малко привлекателна му се струвала целта, към коя­то се стремял – парите, успехът, славата. В океана той усетил диханието на вечността, почувствал присъствието на Бога и вече не искал да се завръща към обичайната светска суета.

Разбира се, повратът към Бога далеч не винаги е внеза­пен и неочакван: по-често човекът дълго търси, преди да на­мери. Блаженият Августин трябвало да мине през много за­блуди и изпитания, да прочете множество философски и бо­гословски книги, преди да разбере на трийсет и три години, че не може да живее без Бога. В наше време някои започват да търсят абстрактната и отвлечената „истина“ чрез книгите, а стигат до откровението на Бога Личност. Понякога хората стигат до християнството по заобиколен път – чрез източните религии и култове, будизма, йогата. Други идват при Бога, минавайки през някоя катастрофа: загуба на близък човек, скръб, болест, сгромолясване на надеждите. В нещастието си човекът усеща своята нищета, разбира, че е загубил всичко и не притежава нищо освен Бога. Тогава той може да призове Бога de profundis – из дълбините (Пс. 129:1), от бездната на мъката и отчаянието.

Повратът към Бога може да се случи благодарение на среща с някой истински вярващ – свещеник, благочестив ми­рянин. Христос казва: „Тъй да светне пред човеците светли­ната ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец“ (Мат. 5:16). Ако християните сияеха с божествена светлина, ако в очите им се отразяваше божествената любов, то това би било най-доброто свидетелство за Бога и доказа­телство за Неговото съществуване. Един младеж решил да посвети живота си на Бога след като видял свещеник, който пред очите му се преобразил като Христос на Тавор и проси­ял с небесна светлина…

Има и един на пръв поглед най-естествен път към Бога: детето се ражда в религиозно семейство и пораства като вяр­ващ. И все пак вярата, дори наследена от предците, трябва да бъде осмислена и изстрадана от самия човек, трябва да стане част от неговия собствен опит. Известни са случаи, когато от религиозни или дори свещенически семейства са излизали атеисти: достатъчно е да си спомним Чернишевски и Доб­ролюбов, които произлезли от свещеническото съсловие, но скъсали с вярата на своите деди… Човек не се ражда вярващ. Вярата се дава, но тя се дава благодарение на усилията и под­вига на онзи, който я търси.

Следва

Из „Тайнството на вярата“, стр. 21-26

---

[1] Августин. Изповед 1,1.

[2] Макарий Египетский. Новые духовные беседы. М., 1990. С. 49-50.

[3] Рожденото име на св. ап. Павел (от лат. Paulus – малък). Той е с еврейски произход и в еврейската общност се назовава Саул (Савел), но същевременно е римски гражданин и когато пише на гръцки, използва латинското си име Павел, Паулус

[4] Митрополит Сурожский Антоний. Беседы о вере и Церкви. М., 1991. Сс. 3 от обложката и 308-309.