Молитвата към светиите – израз на връзка и любов

Помнете вашите ръководители, които ви възвестиха Божието слово, и като имате пред очи завършека на техния живот, подражавайте на вярата им“ (Евр. 13:7)

„Не са отделени от нас преподобните отци, защото тяхната любов е винаги с нас. Нека не ги отделяме от себе си, като чужди на нас, защото те винаги се молят за нашите грехопадения“
(св. Ефрем Сириец)

Когато православните казваме, че се молим на светиите, ние нямаме предвид, че им се молим по начина, по който се молим на Бог, нито, че им отдаваме славата, която се отдава само на Него. Православното богословие прави ясна и категорична разлика между служенето на Бога (latreia) и почитта (proskynesis) към светиите, които се почитат не като полубогове, а като Божии приятели. Молитвата ни към тях е молитва за застъпничество.

„Застъпничеството“ се изразява в молитва, подобна на следната: „св. Николай, моли Бога за мен“ или „по молитвите на всички светии, Господи помилвай ни“. Ние вярваме, че светиите се молят за нашето спасение. А Свещеното Писание свидетелства, че „Голяма сила има усърдната молитва на праведника“ (Як. 5:16).

Този вид молитва не трябва да се разбира като отправена към един независим обект, който иззема мястото и ролята на Бог от душите и сърцата ни и който трябва да изпълни нашата молба по един независим от Бога начин. Нито пък молитвата към светиите предполага, че Бог е безсилен да изпълни молбата ни без тяхното застъпничество. Бог е всемогъщ и всезнаещ и няма нужда от посредници, които да изпълняват спомагателни функции. Вярващият също няма нужда от посредници, защото неговата молитва стига директно до Промислителя.

Молитвата към светиите е молитва, извираща от дълбините на нашето сърце, която в съюз с Бога преодолява границите между земната и небесната Църква, за да покаже, че за хората, които са в Него, няма разстояния. Защото разделението небесна и земна Църква е условно. Ние всички, живи и починали, сме едно в Иисус Христос. Православните наричаме светии (или светци) и считаме за част от небесната Църква членовете на земната такава, които в земния си живот, с цел да бъдат с Бога, са победили изкушенията с Негова помощ, и които окончателно са се спасили. Молитвата към тях е израз на нашата любов, благодарност и надежда, че и ние ще достигнем в състоянието на освещаване, в което са те; израз на това, че в Църквата няма забрава и връзката на любовта и единството между членовете ѝ е по-силна от смъртта.

Митрополит Иларион Алфеев пише: „Понякога нецърковният човек трудно разбира защо трябва да се молим на светиите, когато си имаме Христос. Ала светиите не са посредници между нас и Христос; по – скоро те са наши небесни приятели, способни да ни чуят и да ни помогнат с молитвата си. Онзи, който няма приятели на небето, не може да разбере правилно онази благоговей­на почит, с която са заобиколени светиите в Православната Църква. Лишавайки вярващите от възможността да общуват непосредствено и живо със светиите, протестантите и сектантите се оказват откъснати от златната верига на светостта, възхождаща към апостолите и Христос. Ала християнската община, откъсната от тази верига, не може да бъде пълно­ценна Църква, защото небесната, тържествуващата Църква и Църквата, която странства по земята, са свързани неразрив­но. Откъсвайки се от небето – от Божията Майка и светиите – Църквата се превръща в земна организация и престава да бъде мистично тяло Христово, обединяващо живите и мърт­вите, грешниците и светците“.

Според православието благодатта е несътворена енергия на Бога. Участието на човека в нея прави човека свят. В православието човек не става светия, заради някакви свои „индивидуални“ „качества“ и „способности“, а защото е причастен на Бога, на Неговия безсмъртен живот, и в синергията, сиреч единението между благодатта и неговата свободна воля, той достига до пътя на спасението, приключвайки земния си път в мир с Бога. Светиите са точно такива хора, които са надскочили преходното в полза на вечното. Общувайки молитвено със светиите, ние общуваме и със Самия Бог, защото светостта им извира от Него.

Говорейки за безсмъртието въобще, може да се каже, че има два вида безсмъртие – по природа и по благодат. Безсмъртието по природа е приемано от платонизма. Той утвърждава, че душата е несътворена и не е имало време, в което да не е съществувала, както и че тя не може да умре.

Православните вярваме в безсмъртието по благодат. Човек по природа не е безсмъртен, а е създаден по природа смъртен или в едно неутрално състояние, което му дава възможност да избере между смъртта и безсмъртието. Пътят към безсмъртието е свързан с причастността на Бога, на Неговия безсмъртен живот, а пътят на смъртта е свързан с отдалечаването от Бога. Тази смърт не означава, че човек спира да съществува, а че спира да живее, защото извън Бога има мъчително съществуване, но не и живот. Животът е в Бога.

С молитвата си към светиите православието утвърждава в пълна степен вярата в безсмъртието на човека по благодат. Не защото тази вяра е неефективна или непълна без молитвата към светиите, а защото последната е естествено продължение и резултат от тази вяра, чийто завършек е всеобщото възкресение. Ние не се „молим на „умрелите“, както саркастично отбелязват някои протестанти, защото за нас умрелите в Бога с физическа смърт не са умрели, а са живи. „Бог не е Бог на мъртви, а на живи; защото за Него всички са живи“ (Лук. 20:38). След смъртта те не спират съществуването си, както вярват садукеите, нито „спят“, както вярват адвентистите, а продължават да чувстват и усещат, получавайки частична награда за делата си приживе, очаквайки възкресението и последния съд.

В този контекст могат да бъдат разбрани и молитвите за починалите. И християните, пребиваващи на земята, и преминалите отвъд, бидейки в Бога, сме едно. Пространствено-времевото ни отделяне не ни отделя духовно от Бога и помежду ни. Мъртвите са такива, защото е приключил земният им път, а не защото са спрели да съществуват и да съзнават. И всички, които са в Бога, живи и починали, за Него са живи, защото Бог ги оживотворява. От една страна, починалите са свързани с нас в Бога, обгърнати са от Неговата любов, а от друга, нашата любов към тях се явява връзка между нас и тях. И както се молим за живите, с надеждата Бог да ги помилва и спаси, така се молим и за починалите – и за тези от тях, които приживе са били вярващи, и за онези, които са били невярващи, и за праведните, и за неправедните.

Протестантите понякога спорят с православните, твърдейки, че последните смятат само определени хора за светии, докато самите протестанти признават всички християни за светии. В тази връзка трябва да се направят някои уточнения за светостта:

Само Бог е свят в пълния смисъл на думата. Това е така, защото Той е Вечносъществуващият (срв. Изх. 3:14 СП). Само и единствено Неговата святост е по природа, само тя няма начало във времето. Тази истина обаче не е в противоречие с това, че има и други личности, проникнати от светостта. Такива хора са светиите (или светците). Като всички хора, и те са сътворени, следователно светостта им е по благодат, по причастност на Бога.

Не всеки е светия само защото се е самонарекъл с името християнин. Светостта не е шега работа. Тя не е самовнушение, ментално или словесно упражнение. Светостта не е нещо, което трябва да повярваме, че притежаваме само защото смятаме, че някъде го пише (както правят понякога протестантите). Светостта е една велика реалност, която изпълва цялата личност и прави хората храмове на Светия Дух (срв. 1 Кор. 6:19).

Църквата използва думата светии поне в два смисъла. В първия смисъл светии са членовете на Църквата, която е общност на светиите. Те участват в преломяването на хляба и виното, т.е. Евхаристията, участието в която представлява най-пълно съединяване с Бога, най-пълно освещение. Във втория смисъл светиите са хората, които са приключили земния си живот в мир с Бога. Тоест онези, които със сигурност са се спасили. Не е достатъчно само в някакъв етап от живота си да си бил християнин. Важно е да останеш такъв до края. Самият Господ Иисус Христос е предупредил, че „който устои докрай, той ще бъде спасен“ (Мат. 24:13). Православието категорично се противопоставя на учението на Реформацията за „устояването на светиите“ и поставя въпроса за окончателното ни спасение в зависимост от човешкия избор да сътрудничи на благодатта или не, а не в контекста на Августиновото/Калвиновото учение за предопределението.

Ние изразяваме православното учение не само чрез съборните постановления, написаното от светите отци, пазеното устно предание или словата, които произнасяме по време на богослужение, но чрез цялостния си живот. Протестантите, които отричат молитвите към светиите, наистина грешат, когато критикуват православието по този въпрос, без да познават достатъчно добре аргументите от православна страна. Всъщност техният основен проблем не е, че не се молят на светиите, а че не пребивават във видимата Църква на Христос, създавайки си свои общности, базирани не на наследството на вярата, веднъж завинаги предадена на вярващите (срв. Юда 1:3), а на индивидуалните тълкувания на този или онзи реформатор или пастор върху Писанието.

Дали обаче с горното се изчерпва въпросът за нашето свидетелство за православието? Едва ли. Наистина протестантите нерядко не познават основите на православната почит към светиите, но лошото е, че тези основи масово и ние не ги познаваме. Вината за неразбирането им на молитвите към светиите или на тези за починалите е и наша, защото ние често не сме пример за това, което трябва да бъдем. Превърнали сме светиите от Божии служители, които се молят за нас, в полубогове, които трябва да ни носят здраве, пари, късмет, любов и какво ли още не. Направили сме си един пантеон от светии, който само външно е изместил пантеона на езическите богове, но е запазил част от духа на езичеството. Светиите са се „специализирали“ в определени области (сякаш съществуват проблеми, за които те имат повече „влияние“ пред Бога), в които се е обявило, че помагат, а ние сме започнали, като имаме конкретен проблем, да се обръщаме не към всемогъщия Бог, а да търсим помощ от конкретния светец, от когото се очаква да ни помогне по-ефикасно от Самия Бог, действайки независимо от Него. В този светец сме започнали да поставяме надеждата си вместо в Бога. Това и означава да имаш идол. Идолът не е просто предмет. Идолът е някой или нещо, на което се уповаваш, вместо на Бога. Запазили сме всякакви езически традиции и вярвания при погребения и ходене на гробища. Това го правим въпреки православието, въпреки гласа на Църквата. Но, за да сме наистина православни, от нас се изисква не само да имаме правилни убеждения, но и да живеем според тях. За да бъде правилно разбирана нашата вяра от неправославните – вярващи или не, е необходимо ние самите да бъдем един верен образ на нашата вяра, да бъдем, доколкото е възможно – един образ на Господ Иисус Христос. Именно промяната на нашето разбиране и практика биха променили отношението на неправославните към православието.

Автор: Атанас Ваташки

Литература:

1. Митрополит Иларион Алфеев. Тайнството на вярата. София, 2014. Частта „Богородица и светиите“, с. 152-155.
2. Протойерей Георги Флоровски. Творение и изкупление. София, 2008. Частта “За почитането на светците“, с. 251-259).
3. Георгиос Мандзаридис. Християнска етика, т. 1. София, 2011. Частта „Подражание на светците“, с. 236-243.
4. о. Харалампос Пападопулос. Всеки край е едно начало. В. Търново, 2018. Частта „Светостта е…“, с. 17-19.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: