Молитвата към светиите и починалите – израз на връзка и любов

735131_495464860506026_1384545855_nАвтор: Атанас Ваташки

„Не са отделени от нас преподобните отци, защото тяхната любов е винаги с нас. Нека не ги отделяме от себе си, като чужди на нас, защото те винаги се молят за нашите грехопадения“ (Св. Ефрем Сириец)

Молитвата, както знаем, е разговор и общение със Самия Бог. Когато казваме, че ние се молим на светиите, ние нямаме предвид, че им се молим по начина, по който се молим на Бог, нито, че им отдаваме славата, която се отдава само на Него. Православното богословие прави ясна и категорична разлика между служенето на Бога (latreia) и почитта (proskynesis) към светиите, които се почитат не като богове, а като Божии приятели. Молитвата ни към тях е молитва за застъпничество.„Застъпничеството“ се изразява в молитва, подобна на следната: „св. Николай, моли Бога за мен“ или „по молитвите на всички светии, Господи помилвай ни“. Този вид молитва не трябва да се разбира като отправена към един независим обект, който иззема мястото и ролята на Бог от душите и сърцата ни, и който трябва да изпълни нашата молба по един независим от Бога начин. Нито пък молитвата към тях предполага, че Бог е безсилен да изпълни молбата ни без тяхното застъпничество. Бог е всемогъщ и всезнаещ и няма нужда от посредници, които да изпълняват спомагателни функции. Вярващият също няма нужда от посредници, защото неговата молитва стига директно до Създателя и Промислителя. Молитвата към светиите е молитва, извираща от дълбините на нашето сърце, която в съюз с Бога преодолява границите на земната и небесната Църква, за да покаже, че за Божиите хора няма разстояния. Защото разделението небесна и земна Църква е условно. Ние всички, живи и починали, сме едно в Христос. Небесната Църква (или казано по друг начин – светиите) са просто онези, които в земния живот, побеждавайки изкушенията,  с помощта на благодатта на Светия Дух, окончателно са се спасили и които ще царуват с Христос.  Молитвата към тях е израз на нашата любов, благодарност и надежда, че и ние ще достигнем в състоянието на освещаване, в което са те; израз на това, че в Църквата няма забрава и връзката на любовта и единството между членовете й е по-силна от смъртта.

Както пише митр. Иларион Алфеев:

„Понякога нецърковният човек трудно разбира защо трябва да се молим на светиите, когато си имаме Христос. Ала светиите не са посредници между нас и Христос; по- скоро те са наши небесни приятели, способни да ни чуят и да ни помогнат с молитвата си. Онзи, който няма приятели на небето, не може да разбере правилно онази благоговей­на почит, с която са заобиколени светиите в Православната Църква. Лишавайки вярващите от възможността да общуват непосредствено и живо със светиите, протестантите и сектантите се оказват откъснати от златната верига на светостта, възхождаща към апостолите и Христос. Ала християнската община, откъсната от тази верига, не може да бъде пълно­ценна Църква, защото небесната, тържествуващата Църква и Църквата, която странства по земята, са свързани неразрив­но. Откъсвайки се от небето – от Божията Майка и светиите – Църквата се превръща в земна организация и престава да бъде мистично тяло Христово, обединяващо живите и мърт­вите, грешниците и светците[1]“.

Според Православието благодатта е Несътворена енергия на Бога. Участието на човека в нея прави човека свят или светия. В Православието човек не става светия, заради някакви свои „индивидуални“ „качества“ и „способности“, а защото е причастен на Бога, на Неговия безсмъртен живот, и в синергията, сиреч единението между благодатта и неговата свободна воля, той достига до пътя на спасението, приключвайки земния си път в мир с Бога. Светиите са точно такива хора, които са надскочили преходното, в полза на вечното. Общувайки молитвено със светиите, ние общуваме и със Самия Бог, защото те черпят от Неговата святост, защото Той живее в тях, и същевременно се молят за нас. А Свещеното Писание свидетелства, че „голяма сила има молитвата на праведника“ (Яков. 5:16).

Говорейки за безсмъртието въобще, можем да кажем, че има два вида безсмъртие – по природа и по благодат. Безсмъртието по природа е приемано от платонизма. То утвърждава, че душата е несътворена. Че не е имало време, в което да не е съществувала. Че никой не я е създал, а тя просто е била. Че тя не може да умре.

Безсмъртието по благодат, в което вярваме православните, е че човек по природа не е безсмъртен. Той е създаден по природа смъртен или в едно неутрално състояние, което му дава възможност да избере между смъртта и безсмъртието. Пътят към безсмъртието е свързан с причасността на Бога, на Неговия безсмъртен живот, а пътят на смъртта е свързан с отдалечаването от Бога. Тази смърт не означава, че човека спира да съществува, а че човек спира да живее, защото извън Бога има мъчително съществуване, но не и живот. Животът е в Бога.

С молитвата си към светиите Православието утвърждава в пълна степен вярата в безсмъртието на човека по благодат. Не защото последната има непременна нужда от молитвата за светиите, а защото молитвата към светиите е естествено продължение и резултат от тази вяра, чийто завършек е Възкресението. Ние не се „молим на „умрелите“, както саркастично отбелязват някои протестанти, защото за нас умрелите в Бога с физическа смърт не са умрели, а са живи. „Той не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи“ (Лук. 20:38). След смъртта те не спират съществуването си, както вярват садукеите, нито „спят“, както вярват адвентистите, а продължават да чувстват и усещат, получавайки частична награда за делата си приживе, очаквайки Възкресението и окончателния Съд.

В този контекст могат да бъдат разбрани и молитвите за починалите. И християните пребиваващи на земята, и тези преминалите отвъд, бидейки в Бога, тоест живейки по волята Му, сме едно. Пространствено-времевото ни отделяне не ни отделя духовно от Бога и помежду ни. Мъртвите са такива, защото е приключил земният им път, а не защото са спрели да съществуват и да съзнават. И всички, които са в Бога, живи и починали, за Него са живи, защото Бог ги оживотворява. От една страна починалите са свързани с нас в Бога, обгърнати са от Неговата любов, а от друга нашата любов към тях се явява връзка между нас и тях. И както се молим за живите, с надеждата Бог да ги помилва, така се молим и за починалите.

Протестанти често нападат православните с твърдението, че православните смятат само едни определени хора за светии, докато самите протестанти признават всички християни за светии. В тази връзка трябва да направим някои уточнения за светостта:

Само Бог е свят в пълния смисъл на думата. Това е така, защото Той е Вечносъществуващият (срв. Изх. 3:14). Само и единствено Неговата святост е по природа, само тя няма начало във времето. Това обаче не отрича, че има и други личностни, проникнати от светостта. Такива хора са светиите (или светците). Като хора те са сътворени, имат начало във времето и тяхната святост не е по природа, а по благодат, по причастност на Бога.

Не всеки е светия, само защото се е самонарекъл с името християнин. Светостта не е шега работа. Тя не е самовнушение, ментално или словесно упражнение. Светостта не е нещо, което трябва да повярваме, че притежаваме само защото смятаме, че някъде го пише (както правят понякога протестантите). Тя е една реалност, която изпълва цялата личност и прави хората храмове на Светия Дух. Тази велика реалност кара човека да замълчи в благоговейно страхопочитание пред силата и славата на Всемогъщия Бог.

Църквата използва думата светии поне в два смисъла. В първия смисъл светии са членовете на Църквата, която е общност на светиите. Те участват в  преломяването на хляба и виното, т. е. Евхаристията, участието в която представлява най-пълно съединяване с Бога, най-пълно освещение. Във втория смисъл светиите са хората, които са приключили земния си живот в мир с Бога. Тоест онези, които със сигурност са се спасили. Не е достатъчно само в някакъв етап от живота си да си бил християнин. Важно е да останеш такъв до края. Самият Господ Иисус Христос е предупредил, че „който устои докрай, той ще бъде спасен“(Мат. 24:13). Православието категорично се противопоставя на учението на Реформацията за „устояването на светиите“ и поставя въпроса за спасението в зависимост от човешкия избор да сътрудничи на благодатта или не, а не в контекста на Августиново/Калвиновото учение за предопределението.

Ние изразяваме православното учение не само чрез съборните постановления, написаното от св. отци в книги, пазеното устно предание или словата, които произнасяме по време на богослужение, но чрез цялостния си живот.  Протестантите, които отричат молитвите към светиите, наистина грешат, не знаейки достатъчно добре аргументите от православна страна и едновременно с това критикувайки я. Всъщност техният основен проблем не е, че не се молят на светиите, а че не пребивават във видимата Църква на Христос, създавайки си свои общности, базирани не на наследството на вярата, веднъж завинаги предадено на светиите, а на индивидуалните тълкувания на този или онзи реформатор или пастор върху Писанието. Дали обаче с това се изчерпва въпросът за нашето свидетелство за Православието? Едва ли. Вината за тяхното неразбиране на молитвите към светиите и за починалите е и наша, защото ние често не сме пример за това, което трябва да бъдем. Или още по-конкретно: аз като именуващ се като православен не съм пример за това, което трябва да бъда. Ние обвиняваме протестантите, че не разбират истинската същност на молитвата към светиите, но често ние самите не я разбираме. Превърнали сме светиите от Божии служители, които се молят за нас, в полу-богове, които трябва да ни носят здраве, пари, късмет, любов и какво ли още не, да ни помагат в зависимост от професията или заболяването ни. Направили сме си един пантеон от светии, който само външно е изместил пантеона на езическите богове, но е запазил духа на последния. Светиите са се „специализирали“ в определени области (сякаш съществуват проблеми, за които те имат повече „влияние“ пред Бога), в които се е обявило, че помагат, а ние сме започнали, като имаме конкретен проблем, да се обръщаме не към всемогъщия Бог, а да търсим помощ от конкретния светец, от който се очаква да ни помогне по-ефикасно от Самия Бог, който действа независимо от Него и в който поставяме надеждата си вместо в Бога. Това и означава да имаш идол. Идолът не е просто предмет. Идолът е някой или нещо, в което поставяш упованието си, вместо Бога. Запазили сме всякакви езически традиции и вярвания при погребения и ходене на гробища. Това го правим въпреки Православието, въпреки гласът на Църквата. Но за да сме наистина православни от нас се изисква не само да имаме правилни убеждения, но и да живеем според тях. За да бъде правилно разбиране нашата вяра от неправославните – вярващи или не, е необходимо ние самите да бъдем една икона, един образ на нашата вяра. Именно промяната на нашето разбиране и практика, биха променили отношението на неправославните към Православието.

Публикацията е обновена на 16.02.2018 г.

Използвана/ Допълнителна литература:

1. Митр. Иларион Алфеев. Тайнството на вярата (Богородица и светиите, с. 152-155).
2. Отец Георги Флоровски. Творение и изкупление (За почитането на светците, с. 251-259).
3. Георгиос Мандзаридис. Християнска етика, т. 1 (Подражание на светците, с. 236-243).


[1] Митрополит Иларион (Алфеев). Тайнството на вярата. София, 2014, стр. 155.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: