Откровение и тълкуване (първа част)

Автор: протойерей Георги Флоровски (1893-1979)

Откровение и тълкуване

Та какво, ако някои не са повярвали? Нима неверието им ще унищожи Божията вярност? (Рим. 3:3)

Послание и свидетелство

Какво е Библията? Не е ли книга в реда на другите книги, достъпна и разбираема за всеки случаен чита­тел, който, предполага се, трябва да схване веднага ней­ния точен смисъл? Не, по-скоро това е свещена книга, предназначена за вярващи. Разбира се, и свещената кни­га може да бъде четена от всеки просто „като литера­турно произведение“. Но това е доста неуместно за на­шата непосредствена цел. Сега говорим не за текста, а за посланието. Св. Иларий Пиктавийски[1] се изразява многозначително: Scriptura est non поп in legendo, sed in intelligendo (Писанието не е в четенето, а в разбиране­то). Има ли в Библията, взета като цяло, като една кни­га, някакво определено послание? И до кого това пос­лание е адресирано, ако е адресирано до някого? До ли­ца, които имат правото да разбират книгата и да обяс­няват нейното послание? Или до общината и до лицата в нея, само доколкото те са членове на тази община?

Какъвто и да е произходът на отделни документи, включени в Библията, очевидно е, че книгата като цяло е творение на общината – отначало на старозаветния Израил, след това на християнската Църква. Библията не е събрание от всевъзможни исторически, законодателни и религиозни съчинения, а подбор на някои, санкционирани и засвидетелствани от употребата (преди всичко богослужебна) в общината, а след това и фор­мално – от авторитета на Църквата. А има и някои определени цели, чрез които този „подбор“ е ръководен и контролиран. „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Йоан 20:30-31). Същото се отнася, повече или по-малко, до цялата Библия. Някои писания са подбрани, редактирани, събрани и свързани заедно, а след това поверени на вярващите, на народа като верен израз на божественото послание. Писанието е божествено, то идва от Бога, то е слово Божие. Но именно общината от вярващи потвърждава изреченото слово и свидетел­ства за неговата истинност. Свещеният характер на Библията е удостоверен чрез вяра. Библията като кни­га е съставена в общината и е предназначена главно за нейно наставление. Книгата и Църквата не могат да бъ­дат разделени. Книгата и Заветът принадлежат един на друг, а Заветът („договор, съглашение“) се сключва с хората. Именно на народа на Завета е поверено Слово­то Божие при старозаветния Израил (Рим. 3:2), сега Цър­квата на въплътилото се Слово пази посланието за Цар­ството. Библията е истинно Слово Божие, но книгата остава вярна на свидетелството на Църквата. Канонът на Библията очевидно е установен и потвърден от Цър­квата.

Обаче не трябва да се забравя мисионерската за­дача на Новия Завет. „Апостолската проповед“, въп­лътена и увековечена в него, има две цели: наставлени­ето на вярващите и обръщането на света. Следовател­но Новият Завет не е книга на общината в същия изключителен смисъл, както старозаветното Писание. Все пак той е мисионерска книга. Въпреки това той не е по-малко ограден от външните. Характерно е отношение­то на Тертулиан[2] към Писанието. Той се отказал да спо­ри с еретиците върху трудни места в Библията. Писа­нията принадлежат на Църквата. Позоваването от стра­на на еретиците на тях е незаконно. Те нямат право на чужда собственост. Такъв е неговият главен аргумент в знаменития трактат: De praescriptione haereticorum (3а давността против еретиците). Невярващият няма дос­тъп до посланието, просто защото той не го „приема“. За него в Библията няма никакво „послание“.

Не е случайно, че разнообразната антология от пи­сания, съставени в различно време и от различни писа­тели, постепенно започват да разглеждат като една кни­га. Τά βιβλία е, разбира се, мн. число, но Библия, несъм­нено, е единствено. Писанията са действително едно Свещ. Писание. И в целия разказ се проследява една главна тема и едно главно послание, защото има раз­каз. Дори повече, самата Библия е този разказ, разка­зът за Божиите действия над Неговия избран народ. Биб­лията свидетелства преди всичко за Божиите действия и велики дела, Magnalia Dei. Процесът е започнат от Бога. Има начало и край, който е и цел. Има начален момент: съзиждащото Божие Слово – „В начало“ (Бит. 1:1). А ще има и край: „да, ида скоро“ (Откр. 22:20). Има един съставен и въпреки това единствен разказ от Битие до Откровение. И този разказ е история. Има про­цес, лежащ между тези две крайни точки. И този процес има определена посока. Има крайна цел, очаква се пос­леден завършек. Всеки конкретен момент е поставен в съотношение с двете граници и така има свое точно и неповторимо място вътре в цялото. Следователно, ни­то едно събитие не може да бъде разбрано откъснато от целия контекст и перспектива.

Бог говори „много пъти и по много начини“ (Евр. 1:1). Той открива Себе Си в продължение на векове, не един път, а постоянно, непрестанно. Той води Своя на­род от истина към истина. Има етапи в Неговото Отк­ровение: per incrementa (на възрастване). Това разнооб­разие и различност не трябва да бъде незачитане или пренебрегвано. Все пак това е винаги един и същ Бог, и Неговото основно послание е винаги едно и също. Имен­но тъждествеността на това послание придава на раз­личните писания, въпреки цялото тяхно многообразие, истинско единство. Различни текстове са включени в книгата. Църквата се противопоставя на всички опити да се превърнат четирите различаващи се евангелия в едно синтетично четириевангелие – в диа-тесарон, въп­реки трудностите с „евангелските противоречия“ (кои­то се опитва да реши бл. Августин). Тези четири еван­гелия, достатъчно добре и може би в по-конкретна фор­ма, отколкото всяка компилация, съхраняват единст­вото на посланието.

Библията е книга за Бога. Но библейският Бог не е Deus absconditus (скрит, таен Бог), а Deus revelatus (от­криващ се Бог). Бог се явява и открива Себе Си. Бог влиза в човешкия живот. И Библията не е просто чо­вешко свидетелство за тези божествени явявания и де­ла. Тя самата е богоявление. Тя носи в себе си божествено послание. Самите Божии дела са послание. Следо­вателно не е нужно да бягаме от времето или история­та, за да срещнем Бога. Защото Бог среща човека в историята, т.е. сред хората, в човешкото всекидневие. Ис­торията принадлежи на Бога и Бог влиза в човешката история. Библията е дълбоко историческа: тя е свиде­телство за божествените действия, не толкова за Бо­жии вечни тайни, а самите тези тайни се разкриват са­мо чрез историята. „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той Го обясни“ (Йоан 1:18). И Той Го явява, като влиза в историята чрез Своето свято Въплъщение. Така историческата рам­ка на Откровението не е нещо, което трябва да бъде премахнато. Не е нужно да се отделя разкритата исти­на от рамката, в която става Откровението. Такова от­деляне непоправимо ще изопачи нейния облик. Защото Истината не е идея, а Личност, Самият въплътил се Гос­под.

В Библията ни прави впечатление близостта на от­ношението на Бога с човека и на човека с Бога. Това е близост на Завета, близост на избор и осиновление. И тази близост достига най-високата си точка във Въплъщението. „Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона“ (Гал. 4:4). В Библията ние виждаме не само Бога, но и човека. Това е Откровението на Бога, но Бог ни открива и Своето отношение към човека. Бог се открива на човека, „явя­ва“ му се, „говори“ и общува с него и при това показва на хората тайния смисъл на тяхното съществуване и крайната цел  на живота. Ние виждаме как Бог низхожда към човека и му се открива, и виждаме как човек среща Бога – не само слуша Неговия глас, но и отгова­ря. Ние чуваме в Библията не само гласа на Бога, но и гласа на човека, който Му отговаря – с думи на молит­ва, благодарение и прослава, благоговение и любов, тъга и разкаяние, възторг, надежда и отчаяние. Заветът се сключва от двама – Бог и човек, и двамата участват в тайната на истинската богочовешка среща, която е опи­сана и засвидетелствана в историята на Завета. В тай­ната на словото Божие влиза и откликът на човека. То­ва не е монолог на Бога – по-скоро диалог, където гово­рят и Бог, и човек. Молитвите и призивите на благочес­тивия псалмопевец са също слово Божие. Бог желае, очаква и иска от човека отговор и отклик. За това Той се открива на човека и говори с него. Той очаква, че човек ще се обърне към Него. Той сключва Завет със синовете човешки. Все пак това низхождане към чове­ка не намалява Божието всемогъщество и трансцендентност. Бог „живее в непристъпна светлина“ (1 Тим. 6:16). Но тази светлина „просветява всеки човек, идващ на света“ (Йоан 1:9). В това се състои тайната или „парадоксът“ на Откровението.

Откровението е историята на Завета. Записаното Откровение, т. е. Свещ. Писание, е преди всичко исто­рия. Закон и пророци, псалми и пророчества – всичко е включено и вплетено в живата историческа тъкан. От­кровението не е само съвкупност от божествени предс­казания. То е главно съвкупността от божествените де­ла; може да се каже, че Откровението е пътят на Бога в историята. И връхната точка е достигната, когато Сам Бог завинаги влиза в историята: когато Словото се въплъщава и „става човек“. От друга страна, книгата на  Откровението е също книга за съдбата на човечеството. Преди всичко това е книга, която разказва за сътво­рението, грехопадението и спасението на човека. Това е история на спасението и следователно човек е орга­нична част от тази история. Тя ни показва човека в не­говото послушание и в неговото упорито непокорство, в неговото падение и в неговото изправяне. И всички човешки съдби, като във фокус, са събрани в съдбата на стария и новия Израил, избрания народ Божи, народ, принадлежащ само на Бога. Този избор е особено важен. Един народ е избран, отделен от всички останали и превърнат в свещен оазис сред човешкото безредие. Са­мо с един народ на земята Бог сключва Завет, само на един народ Бог дава Своя свещен закон. Само тук е съз­дадено истинско свещенство, макар и предобразно. Са­мо тук се появяват истински пророци, които говорят слова, вдъхновени от Божия Дух. Това е скрит свещен център на света, оазис, допуснат от Божията благост, сред падналия, греховен, изгубен и неизкупен свят. Всич­ко това не са просто слова, а истинската сърцевина на библейското послание. И всичко това е от Бога, тук ня­ма никакви човешки заслуги или достижения. И всичко това е за човека, „заради нас човеците и заради нашето спасение“. Всички милости, дадени на старозаветния Израил, са насочени към крайната цел за всеобщото спасение: „защото спасението е от иудеите“ (Йоан 4:22). Изкуплението обхваща всички, но се осъществява са­мо чрез отбор, отделяне и обособяване. Сред човешко­то падение и гибел Бог издигнал свещен оазис. Църква­та е такъв тих оазис, обособен, но не изваден от света. Защото този оазис не е само прибежище или подслон, а и крепост, опора на Бога.

В библейския разказ има център или решителен мо­мент в хода на временните събития. Това е начало вът­ре в процеса; но то не разкъсва историята на части, а по-скоро и придава завършеност и единство. Граница­та между двата Завета утвърждава единството на биб­лейското Откровение. Двата Завета не трябва да се смес­ват, необходимо е внимателно да се различават. Въпреки това те са неразривно свързани не само като две сис­теми, но преди всичко в Личността на Христос. Иисус Христос принадлежи и на двата Завета. Той изпълнява древните обетования, но със самото изпълнение на „Закона и пророците“ започва нова ера и става изпълни­тел на двата Завета, т.е. на цялото. Той е сърцето на Библията, защото Той е ή αρχή – началото и o τέλος – краят. Но тайнственото единство на началото, средата и края не разрушава реалността на времето – напро­тив, придава на историческия процес истинска реалност и дълбок смисъл. Няма повече поредици от случки – ис­торията напълват събития и достижения; новото, което никога не е съществувало, настъпва в мир. „Ето, всич­ко ново творя“ (Откр. 21:5).

В края на краищата целият Стар Завет трябва да бъде разглеждан като „Книга за живота на Иисуса Хрис­та, Син Давидов, Син Авраамов“ (Мат. 1:1). Това е пе­риод на обещания и очаквания, време на съглашения и пророчества. Целият разказ е пророчески или „предобразен“, пророчески символ, говорещ за наближаващото изпълнение. Днес времето на очакванията е приклю­чило. Обещанието е изпълнено. Господ е дошъл на земя­та. И Той дошъл, за да пребивава сред Своя народ завинаги. Историята на кръвта и плътта е приключена. Започва историята на Духа: „благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Йоан 1:17). Но новото не зачертва старото – Vetus Testamentum in Novo patet (Старият Завет се разкрива в Новия). А patet буквално означава: открива се, започва се, изпълнява се. Следователно книгите на евреите са свещени и за новия Хрис­тов Израил – те не трябва да се отхвърлят или отблъск­ват. Те също разказват за спасението, Magnalia Dei. Те също свидетелстват за Христа. Те трябва да се четат в Църквата като книги на свещената история, а не да бъ­дат превръщани в сборници с цитати (loci theologici) или с назидателни притчи. Пророчествата са изпълнени и законът е надвишен от благодатта. Но нищо не изчез­ва. В свещената история „миналото“ не е просто „пре­минало“ или „било“, а преди всичко това, което се е сбъднало и изпълнило. „Изпълнението“ е основна кате­гория в Откровението. Това, което веднъж е станало свещено, завинаги остава свещено и свято. То е беляза­но с печата на Духа. И Духът както преди живее в сло­вата, някога вдъхновени от Него. Истина е може би, че в Църквата и за нас Старият Завет не е повече от кни­га; защото Законът и Пророците са надвишени от Еван­гелието. Новият Завет е, разбира се, повече от книга. Ние самите принадлежим на Новия Завет. Ние сме на­родът на Новия Завет. Поради тази причина в Стария Завет ние получаваме Откровението преди всичко ка­то слово: ние свидетелстваме за Духа, „който е гово­рил чрез пророците“. А в Новия Завет Бог говори с нас чрез Своя Син и ние сме призвани не само да слушаме, но и да виждаме. „Което сме видели и чули, ви възвес­тяваме“ (1 Йоан. 1:3). Освен това ние сме призвани да бъдем „в Христа“.

Пълнотата на Откровението е Иисус Христос. И Новият Завет е история не по-малко от Стария: еван­гелската история на въплътилото се Слово, началото на историята на Църквата, както и апокалиптичните пророчества. Евангелието е история. Изворът и основата на християнската вяра и надежда са исторически събития. Основата на Новия Завет не е само речи, поу­чения и заповеди, а и факти, събития, дела. От самото начало, от първия ден на Петдесетница, когато св. апос­тол Петър като очевидец (Деян. 2:32: „на което всички ние сме свидетели“) свидетелства за изпълнението на спасението във Възкръсналия Господ, апостолската про­повед носи ярко изразен исторически характер. Църк­вата остава вярна на това историческо свидетелство. Всичко, в което ние вярваме, има историческа струк­тура и е изразено в събития. Това е също свещена исто­рия. Тайната на Христа и това, че „в Него телесно обитава всичката пълнота на Божеството“ (Кол. 2:9), не трябва да се разбира единствено според земната перс­пектива, тя има и друго измерение. Но историческите граници не се заличават, замъгляват: в свещения образ са ясно видими исторически черти. Апостолската про­повед е преди всичко разказ, повествование за това, което се случило наистина, hic et nunc (тук и сега). Но става нещо ново и необикновено: „Словото стана плът“ (Йоан 1:14). Разбира се, Въплъщението, Възкресението, Възнесението са исторически факти не в същия смисъл или на същото ниво, както събитията от нашето ежед­невие. Но от това те са не по-малко исторични, не по-малко реални. Напротив, те дори са повече исторични – те са истинно събитийни. Очевидно е, че в тях можем да се уверим единствено благодарение на вярата. Но това не ги изважда от историческия контекст. Вярата само открива ново измерение, приема историческото съби­тие в неговата пълна дълбочина, пълна и неопровержи­ма реалност. Евангелистите и апостолите не са хронис­ти. В тяхната задача не влиза да описват живота на Иисус, ден след ден, година по година. Те говорят за Него­вия живот и дела, само за да съхранят за нас Неговия образ: исторически, но в същото време и божествен образ. Това не е портрет, а по-скоро икона; но историческа икона, образ на Въплътилия се Господ. Вярата не създава нови ценности; тя открива една непреходна. Самата вяра е нещо като видение, „разкриване на онова, що се не вижда“ [Евр. 11:1,св. Йоан Златоуст[3] обяснява „έλεγχος   (доказателство) като οψις (зрение)]. „Невидимото“ е не по-малко, дори по-реално, от „видимото“ „И никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:3). Това означава, че само чрез духовния опит може да се разбере евангелието в цялата негова пълнота и дълбочина. Но откритото чрез вяра е дадено наистина. Евангелията са написани в Църк­вата. Те свидетелстват за Църквата. Те са свидетелст­ва за църковния опит и вяра. Но от това те не преста­ват да бъдат исторически повествования и свидетелст­во за това, което действително е станало в пространст­вото и времето. Ако „чрез вяра“ ние откриваме много повече от това, което можем да постигнем „чрез сети­вата“, това само доказва пълната несъстоятелност на „сетивата“ в познанието на духовния свят. Защото ве­ликото дело на Бога Изкупител, Неговото решително нахлуване в хода на историческите събития, стана на­истина. Не трябва да разделяме „събитието“ и „негово­то значение“- и едното, и другото ни е дадено в дейст­вителност.

Откровението се съхранява в Църквата. Следова­телно тя е истинският и главен негов тълкувател. То е защитено и подсилено от писмени слова; защитено, но не обяснено. Човешките думи са не повече от знаци. Оживява ги свидетелството на Духа. Тук имам пред­вид не отделни хора, внезапно озарени от Св. Дух, а преди всичко неотслабващата помощ на Духа, дадена на Църквата, която е „стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15). Свещ. Писание се нуждае от тълкуване. Неговата същност е не в словата, а в посланието. А Цър­квата е определена от Бога вечна свидетелка за истин­ността и значението на посланието, защото тя самата принадлежи на Откровението като Тяло на Въплътилия се Господ. Проповедта на евангелието, произнасянето на словото Божие е несъмнено самата същност на Църквата. Църквата остава вярна на неговото свидетелст­во и доказателство. Но това свидетелство не е само ука­зание за миналото, не само възпоменание, но и откриване – отново и отново – на посланието, някога дадено на светиите и оттогава насетне съхранявано чрез вяра. Ос­вен това в живота на Църквата посланието постоянно се пресъздава. Сам Христос, като Изкупител и Глава на Своето Тяло, вечно живее в Църквата и продължава делото на изкупление. Спасението в Църквата не само се възвестява и провъзгласява, а и се случва отново и отново. Свещената история продължава. Бог отново из­вършва велики дела. Magnalia Dei не са ограничени от миналото; те продължават в Църквата и чрез Църква­та в света. Самата Църква е неотделима част от новозаветното послание. Църквата е част от откровението – историята на „целия Христос“ (totus Christus:caput et corpus, според думите на бл. Августин) и Св. Дух. Кра­ят на Откровението, неговият τέλος, още не е настъпил. И Новият Завет истински и пълно живее само в опита на Църквата. Историята на Църквата е история на из­куплението. Истината на книгата се открива и укрепва според мярата на възрастване на Тялото Христово.

Следва

Из „Библия, Църква, Предание“, стр. 21-31.

Източник: georgesflorovsky.wordpress.com

---

[1] Св. Иларий Пиктавийски (ок. 315-367 г.) – западен църковен писател с голям принос в борбата срещу арианската ерес. По подроб­но вж. у Попов, И. Св. Иларий, епископ Пиктавийски. – Богословские труды, № 4, 5, 6, 7; Орлов, А. Тринитарные возрения Илария Пиктавийского. Сергиев Посад, 1908; Същият. Христология Илария в связи с обзором христологических учений II–IVвв. Сергиев Посад, 1909; Цоневски, Ил. Патрология. С., 1986, с. 376-380. (Бел. прев.)

[2] Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (160-223 г.) – първият зна­чим християнски писател, пишещ на латински език. В края на живота си се отделя от Църквата и се присъединява към сектата на монтанистите. За него вж. у Цоневски. Патрология, с. 176-180; Майендорф, И. Введение в святоотеческое богословие. Минск, 2001, с. 49-60. (Бел. прев.)

[3] Св. Йоан Златоуст (347?-407 г.) – най-плодовитият писател на Източната църква с огромен принос във всички сфери на богословие­то. За него подробно вж. у прот. Г. Флоровски. Източните отци от IV век. Изд. Тавор, с. 307-335; Цоневски, Патрология, с. 325-346; Майен-дорф, Введение…,с. 216-232; Прот. Михаил Дронов. Святитель Иоанн Златоуст, архиепископ Константинопольский. – Альфа и Омега, № 7. (Бел. прев.)