Достоевски за революцията и социализма (първа част)

Автор: Николай Бердяев

РЕВОЛЮЦИЯТА. СОЦИАЛИЗМЪТ.

Достоевски е художник и мислител от епохата на започна­лата подземна революция, революцията в духа на хората, в ду­ха на народа. На повърхността оставаше още старият строй на живота. В епохата на Александър III този строй на живота се опитваше още за последен път да се утвърди в привидното си благообразие. Но отвътре всичко беше вече в бурно движение. Самите идеолози и дейци на това движение не разбираха в дъл­бочина характера на извършващия се процес. Не те създаваха този процес, а този процес създаваше тях. Те бяха активни по външните си жестове, но пасивни по състоянието на своя дух, отдаваха се във властта на стихийни духове. Достоевски по-доб­ре разбираше какво е започнало и към какво води то. С гениал­на прозорливост той усети идейните основи и характера на бъдещата руска революция, а може би и на световната. Той е пророкът на руската революция в най-безспорния смисъл на тази дума. Революцията се извърши според Достоевски. Той разкри нейните идейни основи, вътрешната и диалектика и даде ней­ния образ. Той разбра характера на руската революция от дъл­бочината на духа, от вътрешните процеси, а не от външните съ­бития на обкръжаващата го емпирична действителност. „Бесо­ве“ е роман, написан не за настоящето, а за бъдещето. В руска­та действителност от 60-те и 70-те години (на XIX век – б.р.) нямаше още нито Ставрогин, нито Кирилов, нито Шатов, нито П. Верховенски, нито Шигальов. Тези хора се появиха у нас по-късно, чак през ХХ-ия век, когато се задълбочи почвата и у нас започнаха ре­лигиозните веяния. Нечаевското дело, което послужи като повод за изграждане на фабулата на „Бесове“, в своята събитийна емпирия не приличаше на това, което се разкрива в „Бесо­ве“. Достоевски разкрива дълбочината, изяснява последните на­чала, той не се интересува от повърхността на нещата. Глъби­ните и последните начала трябва да се разкрият в бъдещето. И Достоевски целият е обърнат към бъдещето, което трябва да се роди от усетеното от него бурно вътрешно движение. Самият характер на неговата художествена дарба може да бъде наре­чен пророчески. И извънредно антиномично е неговото отноше­ние към революцията. И той е най-великият разобличител на лъжата и неправдата на онзи дух, който действа в революция­та, той предвижда засилването на антихристовия дух в бъдеще­то, на човекобожеския дух. Но Достоевски не можеше да бъде наречен консерватор или реакционер в обикновения, вулгарния смисъл на думата. Той бе революционер на духа в някакъв по- дълбок смисъл на думата. За него няма връщане към онзи ус­тойчив, статичен душевно-телесен битов строй и начин на жи­вот, който съществуваше с векове преди започналата револю­ция на духа. Достоевски е прекалено апокалиптично и есхатологично настроен, за да може да си представи такова връщане, такава реставрация на стария, спокоен живот. Един от първи­те, той усети как се ускорява всяко движение в света, как всич­ко върви към своя край. „Идва краят на света“, отбелязва той в бележника си. При такова настроение не можеш да бъдеш кон­серватор в обикновения смисъл на думата. Враждебността на Достоевски към революцията не беше враждебност на битовия човек, който защищава някакви интереси на стария строй на жи­вота. Това беше враждебността на апокалиптичния човек, кой­то застава на страната на Христос в последната му борба с ан­тихриста. Но онзи, който се е насочил към Бъдещия Христос и към последната борба в края на времената, е също човек на бъ­дещето, а не на миналото, както и онзи, който се е насочил към бъдещия антихрист и в последната борба е застанал на негова страна. Обикновената борба между революцията и контрареволюцията се води на повърхността. В тази борба се сблъскват различни интереси, интересите на онези които са свързани с ми­налото и се изтласкват от живота, с интересите на другите, ко­ито идват да ги сменят на първите места в пиршеството на жи­вота. Достоевски е вън от тази борба за първите места в зем­ния живот. Нали големите хора, хората на духа обикновено са стояли вън от подобна борба и не са могли да бъдат зачислени към нито един лагер. Може ли да се каже, че Карлайл или Ницше принадлежат към лагера на „революцията“ или „контрареволюцията“? Вероятно и те като Достоевски трябва да бъ­дат признати за „контрареволюционери“ от гледна точка на ре­волюционната тълпа и революционната демагогия. Но само за­това, че всеки дух е враждебен на явлението, което на повър­хността на живота се нарича „революции“, че революцията на духа отрича изобщо духа на революцията. Достоевски бе такъв апокалиптичен човек от последните времена. И към него не мо­же да се подхожда с вулгарните и пошли критерии на стария свят за „революционност“ и „контрареволюционност“. За него революцията беше напълно реакционна.

Достоевски откри, че пътят на свободата, преминал в сво­еволие, трябва да доведе до бунт и до революция. Революция­та е фаталната съдба на човека, който се е откъснал от божес­твените първооснови и е възприел своята свобода като празно и бунтуващо се своеволие. Революцията се определя не от вън­шни причини и условия, тя се определя отвътре. Тя означава катастрофични изменения в най-първоначалното отношение на човека към Бога, към света и хората. Достоевски изследва в дълбочина пътя, който тегли човека към революцията, разкри­ва неговата фатална вътрешна диалектика. Това е антрополо­гично изследване за пределите на човешката природа, за пъти­щата на човешкия живот. Онова, което Достоевски откри в съд­бата на индивидуалния човек, той го разкри и в съдбата на народа, в съдбата на обществото. Въпросът „всичко ли е по­зволено“ — стои и пред индивидуалния човек и пред цялото об­щество. И същите пътища, които теглят отделния човек към престъпление, теглят цялото общество към революция. Това е аналогичен опит, сходен момент в съдбата. Както човекът, прекрачил границите на позволеното в своето своеволие изгуб­ва свободата си, така и народът, прекрачил границите на по­зволеното в своето своеволие, изгубва свободата си. Свобода­та преминава в насилие и робство. Безбожната свобода се самоунищожава. Този фатален процес на загуба на свободата в революцията и израждането и в нечувано робство бе предска­зан пророчески от Достоевски и той го разкри гениално във всичките му завои. Той не обича „революцията“, защото тя во­ди до робството на човека, до отрицание на свободата на духа. Това е основният му мотив. От любовта си към свободата, той въстана идейно против „революцията“, разобличи нейните пър­вооснови, които трябва да водят към робство. По същия начин „революцията“ трябва да доведе и до отрицание на равенство­то и братството между хората, до нечувани неравенства. Достоевски разкрива измамния характер на „революцията“. Тя никога не достига онова, с което съблазнява. В „революцията“ антихристът подменя Христос. Хората не пожелали да се съе­динят свободно во Христе и затова се съединяват принудител­но в името на антихриста.

* * *

За Достоевски въпросът за природата на „революцията“ е преди всичко въпрос за социализма. Проблемът за социализма е винаги в центъра на вниманието на Достоевски и нему принадлежат най-дълбоките мисли за социализма, които са изказ­вани някога. Той разбра, че въпросът за социализма е религио­зен въпрос, въпрос за Бога и безсмъртието. „Социализмът е не само въпрос на работничеството или на тъй нареченото четвър­то съсловие, а предимно атеистичен въпрос, въпрос за съвре­менното въплъщение на атеизма, въпрос за Вавилонската кула, която се строи без Бога, не за да се достигне от земята до не­бесата, а да се свалят небесата на земята“.Социализмът реша­ва вековния въпрос за световното съединение на хората, за по­строяване на земното царство. Религиозната природа на соци­ализма се проявява особено в руския социализъм. Въпросът за руския социализъм е апокалиптичен въпрос, насочен към раз­рушаващия всичко край на историята. Руският революционен социализъм никога не се представя като относително преходно състояние в социалния процес, като временна форма на иконо­мическо и политическо устройство на обществото. Той се пред­ставя винаги като окончателно и абсолютно състояние, като разрешение на съдбата на човечеството, като настъпване на цар­ството Божие на земята. „Ами как действат досега руските момчета? казваше Иван Карамазов. Тоест, някои от тях? Ето, например, тукашната вонеща кръчма, и ето те се събират и ся­дат в ъгъла. Цял живот преди това не са се познавали помеж­ду си, а като изляза от кръчмата, 40 години пак няма да се поз­нават помежду си, и какво от това, за какво ще разсъждават до­като са издебнали минутката в тази кръчма? За световните въ­проси, не за друго: има ли Бог, има ли безсмъртие? А онези, които не вярват в Бога, е, те ще заговорят за социализма и за анархизма, за превъзпитание на цялото човечество по нов на­чин, така че един дявол го знае, все същите въпроси, само че откъм другия край“. В това се разкрива апокалиптичната при­рода на „руските момчета“. От тези разговори на „руските мом­чета“ в мръсните кръчми започна руският социализъм и руската революция. И Достоевски предвиди до какво трябва да до­ведат тези разговори. „Шигальов гледаше така, като че ли очак­ваше разрушението на света и то не кога да е, според предска­занията, които можеха да не се сбъднат, а съвсем определено ей така вдругиден сутринта, точно в десет часа и двадесет и пет минути“. Всички руски революционери максималисти гледат така, както е гледал Шигальов. Това е възгледът на апокалиптика и нихилиста, който отрича пътя на историята, сътворено­то от културата, изкачваща се по стъпалата нагоре. В основата на руския социализъм лежи нихилистичната закваска, която е враждебна на културните ценности и на историческите свети­ни. Но в руския социализъм, като най-краен и пределен ще мо­жем по-лесно да разкрием природата на социализма, отколко­то в по-умерения и културен европейски социализъм.

Социализмът като вековно начало, интегралният социали­зъм, който разрешава съдбата на човешкото общество, не пред­ставлява една или друга икономическа стопанска организация. Социализмът е явление на духа. Той претендира да говори за последното, а не за предпоследното. Той иска да бъде нова религия, да отговори на религиозните интереси на човека. Соци­ализмът съвсем не идва да смени капитализма. Напротив, той стои на една и съща почва с капитализма, той е плът от плът­та и кръв от кръвта на капитализма. Социализмът идва да смени християнството, той иска да го замени. Той също е изпъл­нен с месиански патос и претендира да носи благата вест за спасението на човечеството от всички бедствия и страдания. Со­циализмът също възникна върху почвата на иудаизма. Той е секуларизираната форма на древно-еврейския хилиазъм, уповаване на сетивното, земно царство и земното блаженство на Израил. И не случайно Маркс беше евреин. Той запази своята на­дежда за появата на бъдещия Месия, обратен на Христос, кой­то бе отхвърлен от еврейския народ. Но за него народът избра­ник на Бога, месианският народ беше пролетариатът. Тази кла­са беше надарена от него с чертите на богоизбран, месиански народ. Достоевски не познаваше Маркс, той не виждаше пред себе си най-съвършените в теоретично отношение форми на со­циализма. Той познаваше само френския социализъм. Но с ге­ниалното си прозрение той усети в социализма онова, което по- късно се разкри у Маркс и в движението, свързано с него. Мар- ксическият социализъм е изграден във всичко така, че пред­ставлява антипод на християнството. Между тях има сходство в полярната противоположност. Но и най-съзнателният марксически социализъм не осъзнава в дълбочина своята природа, сам не знае какъв е неговият дух, тъй като остава на повър­хността. Достоевски отива по-далеч и по-дълбоко в разоблича­ването на съкровената природа на социализма. В революцион­ния, атеистичния социализъм той разкрива антихристовото на­чало, антихристовия дух. И най-малко затова, че той самият стои на почвата на някакви „буржоазни“ основи и начала. Раз­бира се, Достоевски изпитва по-радикална вражда към „буржо­азния“ дух, отколкото социалистите, които са изцяло в плен на този дух. Самият Достоевски е своеобразен християнски, пра­вославен социалист, но този християнски социализъм е във всичко противоположен на революционния социализъм, той е насочен към бъдещия Град Божи, а не към построяване на Ва­вилонска кула. Със социализма е възможна само такава духов­на борба, каквато води Достоевски. Той не може да бъде побе­ден на почвата на „буржоазните интереси, защото социализмът си има своята правда по отношение на тези „буржоазни“ ин­тереси.

Вътрешната основа на социализма е неверието в Бога, в безсмъртието и в свободата на човешкия дух. Ето защо религи­ята на социализма приема и трите изкушения, отхвърлени от Христос в пустинята. Тя приема съблазънта за превръщането на камъните в хлябове, съблазънта за социалното чудо, събла­зънта за царството на този свят. Религията на социализма не е религия на свободните синове Божи, тя се отрича от духовно­то първородство на човека, тя е религия на робите на необхо­димостта, на децата на праха. Тъй като няма смисъл в живота и няма вечност, на хората им остава да се прилепят един към друг, както в утопията на Версилов и да устройват щастието си на земята. Религията на социализма казва чрез думите на Великия Инквизитор: „Всички ще бъдат щастливи, всичките милиони хора.“ Ние ще ги заставим да работят, но в свободните от труда часове ще устроим техния живот като детска игра, с детски песни, с хора, с невинни танци. О, ние ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни.“ „Ние ще им дадем щастието на слабосилните същества, каквито са създадени те.“ Религия­та на социализма казва на религията на Христа: „Ти се гордееш със своите избраници, но ти имаш само избраници, а ние ще ус­покоим всички… При нас всички ще бъдат щастливи… Ние ще ги убедим, че те ще станат свободни само тогава, когато се от­кажат от своята свобода.“ Религията на небесния хляб е ари­стократическа религия. Тя е религия на избраниците, религия на „десетте хиляди велики и силни“. А религията на „остана­лите милиони, многобройни като морския пясък и слаби“, е религия на земния хляб. Тази религия ще напише на своето зна­ме: „Нахрани ги и тогава искай от тях добродетел“. И съблаз­неният от социалистическата религия човек предава духовната си свобода срещу съблазънта за земния хляб. Представители­те на религията на социализма „приписват на себе си и на сво­ите хора заслугата, че най-после те са победили свободата и са извършили това, за да направят хората щастливи“. „За човека и за човешкото общество не е имало никога и нищо по-непоно­симо от свободата. А виждаш ли тези камъни в тази гола и на­жежена пустиня? Превърни ги в хлябове и човечеството ще по­бегне след Тебе като стадо, благодарно и послушно, макар и вечно треперещо.“ И религията на социализма казва на Хрис­та: „Ти отхвърли единственото абсолютно знаме, което Ти се предлагаше, за да заставиш всички да се преклонят пред Тебе без спорове, — знамето на земния хляб, и в името на свобода­та отхвърли и небесния хляб… Казвам Ти, че за човека няма по-мъчителна грижа от тази, да намери оногова, на когото да предаде час по-скоро своя дар на свободата, с който се ражда това нещастно същество.“ Религията на социализма си поста­вя за цел преди всичко да победи свободата, свободата на чо­вешкия дух, която ражда ирационалния характер на живота и неизброимите страдания в него. Тя иска да рационализира жи­вота докрай, да го подчини на колективния разум. Но за това е необходимо да се привърши със свободата. А хората могат да бъдат заставени да се отрекат от свободата чрез съблазънта да бъдат превърнати камъните в хлябове. Човекът е нещастен, съд­бата му е трагична, защото той е надарен със свобода на духа. Накарайте човека да се откаже от тази нещастна свобода, заро­бете го чрез съблазните за земния хляб и вие ще можете да ус­троите земното щастие на хората. Още в „Записки от подземи­ето“ джентълменът с ретроградната и подигравателната физи­ономия“ е представител на ирационалното начало в човешкия живот, което ще попречи на устройството на социалната хар­мония и социалното щастие, в него въстава изначалната свобо­да на човека, която му е по-скъпа от щастието, от хляба насъ­щен. Достоевски прави много важно откритие за социалната философия. Страданието на хората и липсата дори на хляба на­същен у много хора се обяснява не с експлоатацията на човек от човека, на една класа от друга класа, както учи религията на социализма, а с това, че човек се ражда свободно същество, сво­боден по дух. Свободното същество предпочита да страда и да се нуждае от насъщния хляб, отколкото да се лиши от свобо­дата на духа и да се зароби от земния хляб. Свободата на човешкия дух предполага свобода на избора, свобода на доброто и злото, а следователно и неизбежност на страданието в живо­та, на ирационалното в живота, на трагедията в живота. Тук, както и винаги се разкрива тайнствената диалектика на идеите у Достоевски. Свободата на човешкия дух е и свобода на зло­то, а не само на доброто. Но свободата на злото води към сво­еволието и самоутвърждаването на човека, своеволието пък по­ражда бунт, въстание срещу самия източник на духовната сво­бода. Безграничното своеволие отрича свободата, отрича се от свободата. Свободата е бреме, пътят на свободата е кръстния път на страданието. И ето човекът в своя слабосилен бунт въс­тава против бремето на свободата. Свободата преминава в роб­ство, в принуда. Социализмът е рожба на човешкото самоут­върждаване, на човешкото своеволие, но той убива свободата на човека. Как да се излезе от тази антиномия, от това безиз­ходно противоречие? Достоевски познава само един изход — Христос. В името на Христос свободата става благодатна, съ­единява се с безкрайната любов, тя не може вече да премине в своята противоположност, в злото насилие. У Достоевски нав­сякъде утопията на социалното щастие и социалното съвършен­ство унищожава свободата на човека, налага ограничение на свободата. Така е в Шигальовщината и в плановете на Пьотр Верховенски, както и в учението на Великия Инквизитор, кой­то всъщност под маската на католичеството проповядва рели­гията на социализма, религията на земния хляб, на социалния мравуняк. Достоевски е могъщ критик на социалния евдемонизъм, изобличител на неговата пагубност за свободата.

* * *

Следва

Из „Мирогледът на Достоевски“, стр. 116-123. Заглавието е на редакцията