Диктатурата на плурализма
Автор: Олеся Николаева
Може без преувеличение да се твърди, че ние живеем в пост-модернистка епоха, като имаме при това предвид, че пост-модернизмът е не толкова общо културно течение, колкото определено настроение, или, както го е определил Умберто Еко, „духовно състояние“.[1]
Постмодернизмът предполага преди всичко антиуниверсализъм. Той опровергава всяка система като такава, било то вероучение, обяснителна схема или обобщаваща теория, претендираща да обоснове закономерностите в света. В построения от такъв род постмодернизмът вижда „наочници на догматизма“ и се опитва да ги унищожи. Догматизмът, на свой ред, му се струва заплаха от метафизика, особено ненавистна за постмодернисткото съзнание. Под метафизика то разбира самите принципи на причинността, идентичността и Истината. В постмодернизма няма място нито за Царството Небесно, нито за платоновия свят на идеите.
Вместо единната абсолютна Истина, тук се появява някаква множественост на относителните, частни „истини“, които са призвани към мирно съвместно съществуване и взаимно приспособяване в рамките на плуралистичното пространство. Щом всички противоречия на „истините“ могат да бъдат снети посредством тяхното помиряване, в света повече няма място за тайната и дори за нещо скрито. Всички тайни могат да бъдат обяснени, понеже в противен случай, ако от тайната не бъде смъкнат нейният покров и ако постмодернисткото съзнание така и не успее да се подиграе с нейната голота и достъпност, тя може да крие някаква заплаха за личността и да бъде „репресивно“ средство за нея.
Постмодернизмът вижда такова скрито средство за потискане във всяка проява на традиционната религия с нейните тайни (тайнства), с нейната универсалност, догматика, йерархия и стил.
Пред всеки стил постмодернизмът предпочита еклектиката, която насажда принципно несериозно, игрово и иронично отношение към духовните и културни ценности, както и пълно разрушаване на естетиката като метафизичен принцип. Зад това, както пише в своята книга „Краят на стила“ Борис Парамонов, стои неговото „неверие в субстанциалността, истинността и реализма на светостта, красотата и морала“.[2] Този автор отъждествява постмодернизма с понятието за демокрация. Всъщност демокрацията като културен стил представлява отсъствие на стил. „Стилът е нещо противоположно и противопоказно за демокрацията… Стилът е системен, цялостен, тотален и „издържан“… стилът е „антиприроден“… организиран, културен… стилът – това е една последователна организираност, една осъществена „ентелехия““[3]. Докато постмодернизмът – „това е нещо, което във всички култури и маниери се смята за неуместно и потискано от цензурата“.[4]
Норма в постмодернизма става не някаква предполагана ценност, не интуицията за идеалното битие, не заповедите Божии, а рационално внедрена в съзнанието идея (например за правата на човека) или някакво конкретно въплъщение на тази идея: прецедент, одобрен от общественото мнение и натурализиран, тоест митологизиран (например правата на сексуалните малцинства).
Само че тук се появява една „твърде болезнено осезаема антиномия: понятието за право изхожда от понятието за норма, а индивидуалният човек, с който си има работа постмодернистката демокрация, отрича нормата като репресия“[5]. Да заприлича на която и да е нормативна и стилна епоха, която вярва в онтологически реалното царство на идеите, за постмодернистката цивилизация изглежда като заплаха от диктатура: тя разбира най-радикалното право на човека – правото да бъде самият себе си – като възможност да живее без „репресиращата“ норма, тоест по законите на природата и според волята на инстинктите.
И така, религията, Църквата и културата с техните норми и форми, „които удържат материята да не се разпръсне“[6] (израз на К. Леонтиев), за една такава цивилизация изглеждат като механизми за потискане на личността. Тя се стреми към създаването на „нерепресивна“ – игрова култура и синкретична религия, където биха съжителствали непреодолими антагонизми и противоречия, които спазват помежду си приетата сега на Запад тактика на political correctness (на политическа коректност).
PoIitical correctness обаче е както признаване на непреодолимостта на противоречията, така и налагане на табу върху тяхното разрешаване. Колкото и да е парадоксално, това е забрана за изказване на свое мнение, ако това мнение е конфесионално или свързано с друга култура, тоест стилистично организирано и йерархически ориентирано. В крайна сметка political correctness е насочена към изглаждане на противоречията и смесване на културните и на религиозните елементи в едно общо космополитно културно пространство. Това обаче е практически неосъществимо в светлината на едната Истина и създаването на привидност за мир и безопасност (1 Сол. 5:3) се постига с цената на разсичане и фрагментиране на цялостни културни и конфесионални организми и на едно дистанцирано, игрово и иронично отношение към тях.
Но въпреки че този принцип е призван да насажда в обществото търпимост по отношение на всяко различно мислене и към всички религиозни, расови, национални и т. н. различия, той постепенно се превръща в нещо като социален ритуал и сам става средство за репресии, дискриминирайки макар и само онези които не искат или нямат възможност да го спазват.
Характерен е случаят с писателката Татяна Толстой, станал в един американски колеж, където тя четяла лекции по руска литература. На занятие, посветено на анализ на разказа на Леонид Андреев „Иуда Искариот“, тя предложила на учениците да се запознаят с „първоизточника“, тоест с Евангелието. Затова е била обвинена от администрацията на колежа в нарушение на принципите на политическата коректност и е била смъмрена за въвеждане на „религиозна пропаганда“ в светско учебно заведение. Очевидно е, че такава перспектива очаква и Русия независимо от факта, че руската история е неотделима от историята на Руската Църква, а руската култура – от Православието.
По този начин идеологическият диктат от съветско време, с неговите детерминирани приоритети и декларирани морално-нравствени ориентири, пред очите ни се сменя с диктатура на плурализма, с произвола на иронията и на играта и с неизбежния императив на обърнатата наопаки (на лявата си страна) реалност. Само че изразяването на непричастност към истинската реалност е форма на радикално отхвърляне на причастието – както като тайнство, така и като синергия. С това се закрива пътят към истинския Извор на живота – Христос (Аз съм пътят и истината и животът – Иоан. 14:6).
В тази връзка особен статут придобива постмодернисткото „нищо“ – виртуална реалност, чието създаване се съпровожда от умъртвяване на големите идеи, на високите смисли и свръхличните ценности. Смъртта става механизъм от стратегията на постмодернизма, която се опира на ницшеанското светоусещане за „смъртта на Бога“.
От това следва, че ангелът е толкова значим и толкова велик, колкото и демонът, благодатта е неразличима от измамата и прелестта, живото е равноправно с мъртвото, истинското има равна ценност с изкуственото, сакралното е амбивалентно на профанното, понеже всичко е представено с равно качество и равна нищожност в пространството на постмодернистката цивилизация, което образува едновременно и сметището, и супермаркета, и световната електронна изложба – Интернет.
Из „Съвременната култура и Православието“, стр. 13-16
[1] Еко, У. Постмодернизъм, ирония и занимателност// Името на розата. М.: Книжна палата, 1989. С. 460-461.
[2] Парамонов Б. Конец стиля. СПб.: Алтея; Μ.: Аграф, 1997. С. 11. ‘
[3] Пак там. С. 7, 9.
[4] Пак там. С. 5
[5] Пак там. С. 12.
[6] Леонтьев К. Восток, Россия и Славянство. М.: Республика, 1996. С. 129.
Задругата 
Вашият коментар