Диктатурата на плурализма

191108.bАвтор: Олеся Николаева

Може без преувеличение да се твърди, че ние живеем в пост-модернистка епоха, като имаме при това предвид, че пост-модернизмът е не толкова общо културно течение, колкото опре­делено настроение, или, както го е определил Умберто Еко, „ду­ховно състояние“.[1]

Постмодернизмът предполага преди всичко антиуниверсализъм. Той опровергава всяка система като такава, било то вероучение, обяснителна схема или обобщаваща теория, претендираща да обос­нове закономерностите в света. В построения от такъв род постмо­дернизмът вижда „наочници на догматизма“ и се опитва да ги уни­щожи. Догматизмът, на свой ред, му се струва заплаха от метафи­зика, особено ненавистна за постмодернисткото съзнание. Под ме­тафизика то разбира самите принципи на причинността, идентич­ността и Истината. В постмодернизма няма място нито за Царст­вото Небесно, нито за платоновия свят на идеите.

Вместо единната абсолютна Истина, тук се появява някаква множественост на относителните, частни „истини“, които са призвани към мирно съвместно съществуване и взаимно приспособяване в рамките на плуралистичното пространство. Щом всички противоречия на „истините“ могат да бъдат снети посредством тяхното помиряване, в света повече няма място за тайната и дори за нещо скрито. Всички тайни могат да бъдат обяснени, понеже в противен случай, ако от тайната не бъде смъкнат нейният покров и ако постмодернисткото съзнание така и не успее да се подиграе с нейната голота и достъпност, тя може да крие някаква заплаха за личност­та и да бъде „репресивно“ средство за нея.

Постмодернизмът вижда такова скрито средство за потискане във всяка проява на традиционната религия с нейните тайни (тайн­ства), с нейната универсалност, догматика, йерархия и стил.

Пред всеки стил постмодернизмът предпочита еклектиката, ко­ято насажда принципно несериозно, игрово и иронично отноше­ние към духовните и културни ценности, както и пълно разруша­ване на естетиката като метафизичен принцип. Зад това, както пи­ше в своята книга „Краят на стила“ Борис Парамонов, стои него­вото „неверие в субстанциалността, истинността и реализма на све­тостта, красотата и морала“.[2] Този автор отъждествява постмо­дернизма с понятието за демокрация. Всъщност демокрацията ка­то културен стил представлява отсъствие на стил. „Стилът е нещо противоположно и противопоказно за демокрацията… Стилът е системен, цялостен, тотален и „издържан“… стилът е „антиприроден“… организиран, културен… стилът – това е една последова­телна организираност, една осъществена „ентелехия““[3]. Докато постмодернизмът – „това е нещо, което във всички култури и ма­ниери се смята за неуместно и потискано от цензурата“.[4]

Норма в постмодернизма става не някаква предполагана цен­ност, не интуицията за идеалното битие, не заповедите Божии, а рационално внедрена в съзнанието идея (например за правата на човека) или някакво конкретно въплъщение на тази идея: преце­дент, одобрен от общественото мнение и натурализиран, тоест митологизиран (например правата на сексуалните малцинства).

Само че тук се появява една „твърде болезнено осезаема антиномия: понятието за право изхожда от понятието за норма, а инди­видуалният човек, с който си има работа постмодернистката де­мокрация, отрича нормата като репресия“[5]. Да заприлича на коя­то и да е нормативна и стилна епоха, която вярва в онтологически реалното царство на идеите, за постмодернистката цивилизация изглежда като заплаха от диктатура: тя разбира най-радикалното право на човека – правото да бъде самият себе си – като възмож­ност да живее без „репресиращата“ норма, тоест по законите на природата и според волята на инстинктите.

И така, религията, Църквата и културата с техните норми и фор­ми, „които удържат материята да не се разпръсне“[6] (израз на К. Леонтиев), за една такава цивилизация изглеждат като механизми за потискане на личността. Тя се стреми към създаването на „нерепресивна“ – игрова култура и синкретична религия, където биха съжителствали непреодолими антагонизми и противоречия, които спазват помежду си приетата сега на Запад тактика на political cor­rectness (на политическа коректност).

PoIitical correctness обаче е както признаване на непреодолимостта на противоречията, така и налагане на табу върху тяхното раз­решаване. Колкото и да е парадоксално, това е забрана за изказва­не на свое мнение, ако това мнение е конфесионално или свързано с друга култура, тоест стилистично организирано и йерархически ориентирано. В крайна сметка political correctness е насочена към изглаждане на противоречията и смесване на културните и на ре­лигиозните елементи в едно общо космополитно културно прост­ранство. Това обаче е практически неосъществимо в светлината на едната Истина и създаването на привидност за мир и безопасност (1 Сол. 5:3) се постига с цената на разсичане и фрагментиране на цялостни културни и конфесионални организми и на едно дистан­цирано, игрово и иронично отношение към тях.

Но въпреки че този принцип е призван да насажда в общество­то търпимост по отношение на всяко различно мислене и към всички религиозни, расови, национални и т. н. различия, той постепенно се превръща в нещо като социален ритуал и сам става средство за репресии, дискриминирайки макар и само онези които не искат или нямат възможност да го спазват.

Характерен е случаят с писателката Татяна Толстой, станал в един американски колеж, където тя четяла лекции по руска лите­ратура. На занятие, посветено на анализ на разказа на Леонид Ан­дреев „Иуда Искариот“, тя предложила на учениците да се запоз­наят с „първоизточника“, тоест с Евангелието. Затова е била обви­нена от администрацията на колежа в нарушение на принципите на политическата коректност и е била смъмрена за въвеждане на „религиозна пропаганда“ в светско учебно заведение. Очевидно е, че такава перспектива очаква и Русия независимо от факта, че рус­ката история е неотделима от историята на Руската Църква, а рус­ката култура – от Православието.

По този начин идеологическият диктат от съветско време, с него­вите детерминирани приоритети и декларирани морално-нравствени ориентири, пред очите ни се сменя с диктатура на плурализма, с произвола на иронията и на играта и с неизбежния императив на обърнатата наопаки (на лявата си страна) реалност. Само че изразя­ването на непричастност към истинската реалност е форма на ради­кално отхвърляне на причастието – както като тайнство, така и ка­то синергия. С това се закрива пътят към истинския Извор на живо­та – Христос (Аз съм пътят и истината и животът – Иоан. 14:6).

В тази връзка особен статут придобива постмодернисткото „ни­що“ – виртуална реалност, чието създаване се съпровожда от умърт­вяване на големите идеи, на високите смисли и свръхличните ценнос­ти. Смъртта става механизъм от стратегията на постмодернизма, коя­то се опира на ницшеанското светоусещане за „смъртта на Бога“.

От това следва, че ангелът е толкова значим и толкова велик, колкото и демонът, благодатта е неразличима от измамата и пре­лестта, живото е равноправно с мъртвото, истинското има равна ценност с изкуственото, сакралното е амбивалентно на профанното, понеже всичко е представено с равно качество и равна нищож­ност в пространството на постмодернистката цивилизация, което образува едновременно и сметището, и супермаркета, и световна­та електронна изложба – Интернет.

Из „Съвременната култура и Православието“, стр. 13-16


[1] Еко, У. Постмодернизъм, ирония и занимателност// Името на розата. М.: Книжна палата, 1989. С. 460-461.

[2] Парамонов Б. Конец стиля. СПб.: Алтея; Μ.: Аграф, 1997. С. 11. ‘

[3] Пак там. С. 7, 9.

[4] Пак там. С. 5

[5] Пак там. С. 12.

[6] Леонтьев К. Восток, Россия и Славянство. М.: Республика, 1996. С. 129.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: