Достоевски за революцията и социализма (втора част)

timthumbАвтор: Николай Бердяев

Към първа част

Достоевски изказва идеята, към която се връща много пъ­ти — за връзката на социализма с католичеството. Той вижда в католичеството, в папската теокрация същата съблазън, каква­то има и в социализма. Социализмът е само секуларизирано ка­толичество. Ето защо „Легендата за Великия Инквизитор“, към която ще се върнем пак в отделна глава, е написана в еднаква степен и против социализма, и против католичеството. Дори съм склонен да мисля, че тя е написана повече против социа­лизма отколкото против католичеството. Мислите на Великия Инквизитор поразително съвпадат с мислите на П. Верховенс­ки, на Шигальов и на другите представители на революцион­ния социализъм у Достоевски. Достоевски е убеден, че в края на краищата папата ще се съгласи с комунизма, защото папс­ката идея и социалистическата идея са една и съща идея за принудително устройство на земното царство. И католическата ре­лигия и религията на социализма еднакво отричат свободата на човешката съвест. Католичеството прие меча на Кесаря и се съблазни от земното царство, от земното могъщество. Именно то тласна народите на Европа по пътя, който трябваше да ги доведе до социализма. В „Дневник на писателя“ Достоевски каз­ва: „И в революционерите от Конвента, и в своите атеисти, и в своите социалисти, и в сегашните си комунари, Франция все още е в най-висока степен и продължава да бъде напълно и из­цяло католическа нация, цялата заразена от католическия дух и неговата буква, провъзгласяваща чрез устата на най-отявлените свои атеисти Свобода, Равенство, Братство — или смърт, тоест, буквално, както би провъзгласил това самият папа, ако беше принуден само да провъзгласи и формулира католическо­то свобода, равенство, братство — с неговия стил, с неговия дух, с истинския стил и дух на папа от средните векове. Най- съвременният френски социализъм не е нищо друго, освен най-точно и неотклонно продължение на католическата идея, най-пълното и окончателно нейно завършване, фатално последст­вие, оформило се през вековете. Защото френският социализъм не е нищо друго освен насилствено единение на човека — една идея, идваща още от древния Рим и съхранила се по-късно из­цяло в католичеството.“ Според Достоевски католичеството е било носител на идеята на Римския принудителен универсали­зъм, на принудителното световно единение на хората и устрой­ството на техния земен живот. Тази Римска идея на принуди­телния универсализъм лежи и в основата на социализма. И там и тук се отрича свободата на човешкия дух. И тя неизбежно трябва да се отрича, щом се изповядва религията на земното царство и земния хляб. Според Достоевски френската револю­ция е била „видоизменение и превъплъщение на същата древна Римска формула за световното единение“. Тази „формула“ трябва да властва и над социалистическата революция, която Достоевски предчувстваше и предсказваше. И в борбата, която се разгоря в Европа, Достоевски бе готов да застане на страна­та на протестантска Германия, за да бъдат победени католиче­ството и социализма, Римската идея за принудителното съеди­нение на хората. По времето на Достоевски социализмът съ­ществува предимно във Франция, той не познава още социал­демокрацията, която се разви в Германия, не познава марксиз­ма. И затова много негови съждения са остарели. Но той пред­види нещо много съществено. Разбира се, Достоевски бе не­справедлив по отношение на католичеството. Не бива да се отъждествява великият католически свят, необикновено богат и многообразен, със съблазните и отклоненията на папската теократична идея: в него е имало св. Франциск и велики светци и мистици, имало е сложна религиозна мисъл, имало е истин­ски християнски живот. И в източното православие (по-скоро в православни държави – б.р.) имаше съ­що съблазни и отклонения на византийската цезаристка идея, и в него нямаше онази свобода на духа, която проповядваше Дос­тоевски в християнството. Но тази аналогия между католичеството и социализма, между тези две противоположни идеи е поразителна. И там и тук (в католицизма и социализма – б.р.) — отрицание на свободата на съвест­та, и там и тук — дух на крайна ортодоксалност и нетърпимост, и там и тук — принуда към добро и добродетел, и там и тук — принудителен универсализъм и принудително съединение на хората, и там и тук — организация на живота, която не допус­ка свободната игра на човешките сили. Социалистическата дър­жава не е светска, а вероизповядваща държава, подобна на ка­толическата държава, в нея има господстващо вероизповедание и пълни права притежават само онези, които принадлежат към това господстващо вероизповедание. Социалистическата дър­жава познава една истина, към която принудително приобщава хората, тя не допуска свободата на избора. Но такова е и визан­тийското православно царство. Крайностите се сближават. На отрицателните полюси еднакво се отрича свободата на духа. И това отрицание е неизбежно, щом като земните цели се поста­вят по-високо от небесните. В своята книга „Das sittliche Bewusstsein „(Моралното съзнание) Е. Хартман казва (стр. 514), че иезуитите и социалдемократите са сродни явления, с един и същи дух. Те еднакво изразяват идеята за социалния евдемонизъм. (Бел. на авт.)

Достоевски изследва природата на революционния социа­лизъм и неговите неизбежни последствия в явлението на Ши- галъовщина. Тук тържествува същото начало, което след това развива Великият Инквизитор, но без романтичната тъга на по­следния, без своеобразното величие на неговия образ. Ако в ка- толичеството се разкриват същите начала, каквито има и в со­циализма, то тук те са в неизмеримо по-висша форма, естети­чески най-привлекателната. В революционната Шигальовщина се разкрива плоското начало, безкрайната плоскост. Пьотр Вер- ховенски формулира пред Ставрогин същността на Шигальовщината по следния начин: „Да изравниш планините — е хуба­ва мисъл, не е смешна. Не е нужно образование, достатъчна е науката. И без науката има материал за хиляда години, но тряб­ва да се осигури послушанието… Жаждата за образование е ве­че аристократическа жажда. Едва-едва се появи семейството или любовта и ето го вече желанието за собственост. Ние ще убием желанието, ще разрешим пиянството, клюките, доноси­те; ще разрешим нечуван разврат; ще угасим всеки гений още в пелените. Всички към един знаменател, пълно равенство… Не­обходимо е само необходимото, ето девиза на земното кълбо отсега нататък. Но нужни са и гърчове; за това ще се погрижим ние, управниците. Робите трябва да имат управници. Пълно послушание, пълна безличност, но веднъж в тридесет години Шигальов разрешава и гърчове и изведнъж всички започват да се изяждат помежду си, до известна граница, единствено, за да не е скучно. Скуката е аристократическо усещане. „Всеки при­надлежи на всички, а всички на всеки. Всички са роби и са рав­ни в робството си… Най-напред се понижава равнището на об­разованието, науките и талантите. Високото равнище на науки­те и талантите е достъпно само за висшите способности, не са нужни висши способности.“ Но това всеобщо принудително из­равняване, това тържество на смъртоносния закон за ентропи­ята (увеличение и равномерно разпределение на топлината във вселената), пренесено в социалната сфера, не означава търже­ство на демокрацията. Няма да има никакви демократични сво­боди. Демокрацията никога не е тържествувала по време на ре­волюциите. На почвата на това всеобщо принудително израв­няване и обезличаване ще управлява едно тиранично малцин­ство“… „Като изхождам от безграничната свобода, казва Ши­гальов, аз завършвам с безграничен деспотизъм. Добавям оба­че, че освен моето разрешение на обществената формула не мо­же да има никакво друго“. Тук се чувства фанатичната привър­заност към една погрешна идея, която води до съществено из­раждане на човешката личност, до загубване на човешкия об­лик. Достоевски изследва как безбрежната социална мечтателност на руските революционери, на руските момчета води до унищожение на битието с всичките му богатства, довежда до пределите на небитието. У него това е обосновано много дъл­боко. Социалната мечтателност съвсем не е невинно нещо. На нея трябва да се противопостави трезвостта, суровата отговор­ност. Тази революционна мечтателност е болест на руската ду­ша. Достоевски я откри и й постави диагнозата и прогнозата. Всички онези, които в своето човешко своеволие и човешко са­моутвърждаване претендираха, че съжаляват и обичат човека повече, отколкото го съжалява и обича Бог, които отхвърлиха Божия свят, върнаха своя билет на Бога и искаха сами да съз­дадат по-хубав свят, без страдания и зло, с фатална неизбеж­ност стигат до царството на Шигальовщината. Само в тази на­сока те могат да поправят делото Божие. Старецът Зосима каз­ва: „Наистина, у тях има повече мечтателна фантазия, откол­кото у нас. Смятат да се уредят справедливо, но отхвърляйки Христа, ще завършат с това, че ще залеят света с кръв, защото кръвта призовава към кръв, а който вади меч, от меч ще заги­не. Ако не беше Христовия обет, те биха се унищожили помеж­ду си дори до последните два човека на земята“. Изумителни по своята пророческа сила думи.

Достоевски откри, че безчестието и сантименталността са основите на руския революционен социализъм. „У нас социа­лизмът се разпространява предимно поради сантименталност.“ Но сантименталността е фалшива чувствителност и фалшиво състрадание. И тя нерядко завършва със жестокост. Пьотр Верховенски казва на Ставрогин: „Всъщност нашето учение е отри­цание на честта и най-лесно можеш да увлечеш след себе си руския човек с откровеното право на безчестие.“ Ставрогин му отговаря: „Право на безчестие — ами че тогава всички ще до­тичат при нас, нито един няма да остане оттатък.“ П. Верховенски открива също значението на Федка Каторжника и на „чис­тите мошеници“ за делото на революцията. „Е, те са изглежда, добър народ, понякога много изгоден, но много време отива за тях, нужен е бдителен надзор“. Като размишлява по-нататък върху факторите на революцията, П. Верховенски казва: „Най- главната сила, циментът, който свързва всичко е срамът от соб­ственото мнение. Това се казва сила. И кой ли се е старал, кой ли „миличък“ се е трудил така, че нито една едничка идея не е останала в главата на някого. Смятат го за срам.“ Тези психи­чески фактори на революцията говорят, че в самите й първоиз­точници и първооснови се отрича човешката личност, нейната качественост, нейната отговорност, нейното безусловно значе­ние. Революционният морал не признава личността като основа на всички нравствени оценки и съждения. Това е безличен морал. Той отрича нравственото значение на личността, нравс­твената ценност на нейните качества, отрича нравствената ав­тономия. Той допуска отношение към всяка човешка личност като към обикновено средство, обикновен материал, допуска употребата на всякакви средства за тържеството на революци­онното дело. Ето защо, революционният морал е отрицание на морала. Революцията е аморална по своята природа, тя заста­ва отвъд доброто и злото. И много прилича на нея външната контрареволюция. В името на достойнството на човешката лич­ност и на нейните нравствени ценности, Достоевски въстава против революцията и революционния морал. В революцион­ната стихия личността никога не е нравствено активна, никога не е нравствено зачитана. Революцията е прекомерност, буйс­тво. Тази прекомерност, това буйство поразява личността, па­рализира нейната свобода, нейната нравствена отговорност, во­ди до загуба на личността, до подчиняването й на безличната и нечовешка стихия. Дейците на революцията сами не знаят от какви духове са завладяни. Тяхната активност е привидна, те са всъщност пасивни, духът им е завладян от бесове, които те са допуснали вътре в себе си. Тази мисъл за пасивния характер на дейците на революцията, за тяхната роля на медиуми, бе раз­крита по повод на Френската революция от Жозеф дьо Местр в гениалната му книга „Considerations sur la France“. В револю­цията се губи човешкият образ. Човекът е лишен от своята сво­бода, човекът е роб на стихийни духове. Човекът се бунтува, но той не е автономен. Той е подвластен на чужд господар, на нечовешкото и безличното. В това е тайната на революциите. С това се обяснява тяхната безчовечност. Човек, който би мо­гъл да владее своята духовна свобода, своята индивидуално-качествена творческа сила, не би могъл да се намира във власт­та на революционната стихия. Оттука — безчестието, липсата на собствено мнение, деспотизма на едни и робството на дру­ги. Поради характера на своя мироглед Достоевски противопо­ставя на революцията личното начало, качествата и безуслов­ната ценност на личността. Той разобличава антихристовата лъ­жа на безликия и безчовечен колективизъм, лъже-съборния ха­рактер на религията на социализма.

Но в революцията тържествува не само Шигальовщината, но и Смердяковщината. Иван Карамазов и Смердяков са две явления на руския нихилизъм, две форми на руския бунт, две страни на една и съща същност. Иван Карамазов е възвишено­то, философското проявление на нихилистичния бунт; Смердя­ков е неговото низко, лакейско проявление. На върха на ум­ствения живот Иван Карамазов прави същото, което прави Смердяков в низините на живота. Смердяков ще осъществява атеистичната диалектика на Иван Карамазов. Смердяков е вът­решното наказание на Иван. Във всяка човешка маса, в народ­ната маса има повече Смердяковци, отколкото Ивановци. И в революциите като масови, количествени движения, има повече Смердяковци, отколкото Ивановци. Именно Смердяков прави на практика извода, че всичко е позволено. Иван извършва грях в духа си, в мисълта си, а Смердяков го извършва на дело, въп­лъщавайки идеята на Иван в живота. Иван извършва отцеубийс­тво в мисълта си. Смердяков извършва отцеубийството физи­чески, наистина. Атеистичната революция неизбежно извършва отцеубийство, тя отрича бащинството, скъсва връзката на сина с бащата. И тя оправдава това престъпление с обяснението, че бащата е бил грешен и лош човек. Такова убийствено отноше­ние на сина към бащата е Смердяковщината. След като извър­шва в действителност онова, което Иван е извършил в мисли­те си и което е разрешил в духа си, Смердяков пита Иван: „Ето, вие самите все говорехте тогава, че всичко е позволено, а защо сега пък сте толкова разтревожени?“ Смердяковците на рево­люцията, след като са осъществили в действителност принци­па на Иван „всичко е позволено“, имат основание да запитат Ивановците на революцията: „Сега пък защо сте толкова разт­ревожени вие самите?“ Смердяков намразил Иван, който го е научил на атеизъм и нихилизъм. Взаимоотношенията между Смердяков и Иван символизират някакси отношението между „народа“ и „интелигенцията“ в революцията. Това се разкри в трагедията на руската революция и се потвърди дълбочината на прозрението у Достоевски. Смердяковското начало — низ­шата страна на Иван, трябва да побеждава в революцията. Ще се вдигне лакеят Смердяков и в действителност ще заяви, че „всичко е позволено“. В момент на смъртна опасност за наша­та родина той ще каже: „Мразя цялата Русия“. Революцията от­рича не само личността, но и връзката с миналото, с бащите, тя изповядва религията на убийството, а не на възкресението. Убийството на Шатов е закономерен резултат на революцията. И затова Достоевски е противник на революцията.

Следва

Из „Мирогледът на Достоевски“, стр. 123 – 129

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: